Част 2 – Робството на руските царе

Падането на Казанското Канство и волжките българи под властта на Московията и после на Руската империя. 

Иван Грозни, срива град Казан/на втората снимка, и се провъзгласява за “цар на Българи и Руси”. По късно в България се развива култ към “бате Иван”, който уж цял да ни спаси от Турция. Но как може Българоубиец, да спаси българи… не може! Това е един от многото случай в който Бъулгари са избирали за герой, своят палач.

/град Казан/

Вместо встъпителни думи, спомените на един от руснаците обсаждали Казан: Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащити от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко… ранените… Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници… сечта престана но кръвта се лееше… Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката…

След затриването на Златната Орда, която държала българите под робство, нашите братя въстават и създават Казанското Канство. То е пряк наследник на Волжка България, и за това свидетелства дори най първото име на град Казан – Булгар-Ал-Джахид – Новият Булгар. Според редица волжки историци от днешните идел-уралски републики, единстветана съществена разлика между Казанаското Ханство и Волжка България е че столицата се е преместила. и Тъй като Казанското Канство е било на ключов търговски път, то е било апетитна хапка за Руснаците в техните амбиции, да засвадеят цяла Азия. Входната врата за това е именно Волжка България. За съжаление тя става жертва на Руската имперска политика.

Карта на Казанското Канство, важен търговски център, макар и не толкова огромен по територия, и Волжко Български воини.

Всъщност днес историята ни я представят много лаконично. Опитват се ако може да я подминат. Да кажат само с едно изречение “тогава и тогава, великият Иван Грозни, смачка нищожните българи…”. Да ама не! И макар руснаците да се оправдават с това че: “Българските Канове са направили 40 последователни атаки над Руски Територий, главно в регионите Нижни Новгород, Владимир, Вятка, Кострома и Галиш, в първата половина на 16 век”, това е просто една бегъл опит да се оправдае варварското избиване на населението на многолюден град и търговски център. Докато човек разгръща страниците на книгата “Пълна колекция на руските хроники”, може да се удиви от небивалиците. В своите бълнувания се стига дотам че се твърди че Иван Грозни е нападнал Казанското Канство, не заради имперска политика, а защото “българите предвождани от Крал Мохамед Гирай пленили 150 000 роби”. От това човек би заключил че половината население на тези северни земи е отишло в плен на Българите. Някак си не се връзва…

Гербът на град Казан от 16 век Бараджът(Драконът) е бил свещенно животно за Волжките Българи

снимка от съкровището от Наги-Сент Миклош.

Гербът на Москва –  Руски войн пронизка Барадж – символ на победата над Волжка България.

Всъщност гербът на Москва не е единственият спомен и символ на победата над Волжките България. Самият Иван IV Грозни като човек, във визша степен Мегаломан заповядва да се съгради църква, символ на победата, с куполи за всички светци, каквато “светът не е виждал. Катердралата “Свети Василий”, по руски известна като “Собор Покрова”, се издига през 1588  в Москва. Легенда разказва че Иван Грозни толкова се впечатлил от това здание че заповядал да убият архитекта – Постник Яковлев, защото се страхувал да не би някога този архитект да създаде нещо още по красиво. Яковлев е човекът който създава плановете на стените на Казанският Кремъл, с който добил славата си.  Катедралата има редица куполи, в форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на Волжките Българи, въху който е бил забивано копие(респективно – Кръст). Цялото сдание е като един своеобразен паметник на българското падение и всеки който има някога път до Москва трябва непременно да отиде и да заплюе поне веднъж паметникът на нашето поражение…

/Църквата паметник на Унищожението на Волжка България/

Обсадата на Казан продължила 40 дни като града паднал на 2 октомври 1552 година. В историята е останало името на последната Българска царица – Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю – любов. Приставката Бике просто означава Жена, Госпожа, Дама. Царицата остава вдовиза през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на син й. В летописът “Казанска история”, написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна Духовна Опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на супруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае: “Досега аз бях  ханска съпруга – ридае тя – а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!”Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: “О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!”

/Царица Сююмбике като върховен съдия на първата снимка, и в плен на Иван Грозни на втората/След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В “казанска история” говорят за 16 кораба злато, а самите руснаци само споменават несметни богатства.

Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб,мед,домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите… къщите бяха красиви и богати… в тях имаше скъпоценности..пленяваха само жените и децата

За съжаление, съдбата на българите е вечно да се сблъскват с брутален примитивизъм и както Българските така и Волжките Българи градят историята си върху низ от войни с народи на ниско цивилизационно равнище, за което знанието е по низшо от Златото. За това свидетелства и изгарането на Казанската Библиотека. Явно че на Руският владетел книги и мъдрост не са му трябвали… но Злато – винаги.

..след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни прибавя към титлата си Велик Княз (Цар ) Камски и Български. Тази титла се запазва при всички руски царе до 1917 г.…

В средновековието, Източна Европа познавала само 2 наистина големи държави – Волжка България и Киевска Рус.

Волжка България (според руската история) е името на държавата по поречието на Волга, в която се заселва част от българския народ след 660 г.,  основана от един от синовете на хан Кубрат, наречен Котраг, по името на племената, които предвожда – останалите в Черноморска Скития кутригури, известни по това време вече под името “котраги“. През 922 г., за да запазят своята независимост от Хазарския хаганат, изповядващ юдаизма, тези волжки българи по политически причини приемат исляма от арабски емисари. 

Во́лжская Булга́рия (Волжская Болгария, Волго-Камская Булгария, Серебряная Булгария 

 Според „Джагфар Тарихи“, свитък от български летописи 1680 година от Казанското Канство, т.нар. Сакланска династия, управлявала Волжка България от нейното създаване до завладяването й от Московското велико княжество през 1487г., е разклонение на династията Дуло.

В продължение на 3-4 века, продължава упоритата конкуренция и конфликт между двете империи, която бива прекъсната от Монголското нашестие, което наклонява везните в полза на руската държава, за сметка на българите.

В културно отношение обаче, нещата не стоели точно така. През целият период от основаването на Волжка България, чак до окончателното падане на Казанското Канство, и в годините след него, Русия е била силно влияна от процесите във съседката си, и открито е копирала всичко което е могла. След като през 1552 година е унищожена и последната форма на българска държавност в Волгокамският регион, стотици видни аристократи от Волжка България, се вливат във структурите на новосъздадената Руска Империя, а най-прочутите български майстори, се заемат да променят аграрният вид на руските градове и да създадат едно типично класическо градоустройство на съответните градове.

До 19 век, почти 13 ВЕКОВНОТО присъствие на българите във Волгокамският регион е факт, който се отрича за пръв път от новата Болшевишка власт, уплашена от силното българско лоби във новата “народна” Русия. Така, Русия, в желанието да не признае, че древните корени на Волгоуралието идват от Дунавска и Волжка България (държавност, архитектура, военно дело (богатирите), религията, писмеността и най-вече, че руският език не произлиза от някакъв “черковно славянски”, а е форма именно на старобългарския) води политика на непризнаване на българите като народност, а напротив на татаризация.

През 1920 г. Ленин с декрет насилствено преименува българите в Русия на татари. В Русия така и не забравили факта, че повече от два века са били зависими, подчинени и дълго време са плащали данък на владетелите на Волжка България.

Първите контакти и културни връзки между двете държави, още отрано обуславят доминиращата роля на българската цивилизация през периода от 10-12 век. Подобно на Дунавско-българският цар Теодор Светослав, който през зимата на 1307-1308, спасява Константинопол от глад, като изпраща кораби натоварени със храна от житницата на България – Добруджа, и за Волжка България е записано, че е пратила 30 кораба пшеница (вървели нагоре, срещу течението на Волга) в дар на княз Юрий и руските княжества през 1229 г., когато в Русия настъпва повсеместен глад. И до днес в Русия е популярно наименованието на средноазиатското просо – Болгарское пшено, както и особеният сорт пшеница – Болгарка.

Това е бил един самостоен и равностоен клон на нашата народност. Народ генетично близък с нас дори днес. Това са волжките българи. Те предадоха част от основите на своята древна култура на съседите си Кипчаци, Башкири, Тюрки и Руснаци, точно както ние я донесохме на Балканите.

Не особено известен в България, обаче, е фактът, че към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария, Бесарабия, Украйна и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго.

Понастоящем Татарстан е в състава на Руската Федерация. Има площ 67 836 км² и население над 3 800 000 души – 2002 г. Образуван е на 27 май 1920 г. със Столица-Казан. Казан е бил основан през 10 век от волжките българи като укрепление по тяхната гарница с фино-угърските племена (мари, удмурти). През 11-12 век се превръща в търговски център на търговския път, свързващ Северна Европа с Близкия Изток.

Днес в републиката се налага мнението за необходимостта от пренаписването на историята на Татарстан и признаването, че по-голямата част от така наречените татари са потомци на насилствено преименуваните наследници на котраговите българи. От 1991 г. неправителствени организации работят за възстановяването на историческата истина. Особено активна е Международната академия за българщина, изкуство и култура.

В статиите си, събрани в изданието “Величието на Волжка България”, доцент Татяна Яруллина- Ал Булгари, историк от днешен Татаристан, споделя последното становище, прието от Международната академия. Според нея, историята на Волжка България се дели на три периода : великобългарски /VІІ – ІХ – ХІІІ век/, златноордински /ХІІІ – ХV век/ и казански /ХV – ХVІ век/.

В края на ІХ – началото на Х век към Идел-Уралската част на Волжка България са присъединени териториите от Карско море до Каспийско море, от устието на р. Ока, до устието на р. Енисей.

Върху тези територии българите основали повече от двеста града, най-известните от които са Булгар /VІІІ в./, Биляр /922-925 г./, Самар /дн. Самара 912 г./, Астрахан /1122 г./, Уфа /1185 г./. Биляр, който през периода ХІ – ХІІІ век станал столица на държавата, бил много голям за периода на Средновековието град с около 150 000 жители. Някои изследователи твърдят, че е бил втори по големина европейски град, след Константинопол. През този период, Волжка България овладяла важни търговски пътища от Азия за Европа и се превърнала в мощна източноевропейска държава.

С качването на казанския престол на знаменития златоордински владетел Олуг Мухаммед хан започва историята на Казанското царство. Синовете му успешно воюват с московския княз Василий II и го пленяват на 6 юли 1445 г., което силно подронва основите на Московската държавност. На 1 октомври същата година Олуг Мухаммед освобождава княз Василий срещу невероятно висока контрибуция, изплащана от русите на Казан цели 17 години.

Друг важен аспект от културната доминация на българската етногенеза в Русия, са множеството българи във придворието на руските князе. За княгиня Олга (на картината долу), майка на Светослав I, руският източник “родословец на руските князе“, казва:

“Игор взе жена в Булгария, която за него се казва Олга (защото след като приема Християнската вяра, се преименува на Елена – бел.ред.) И бе тя мъдра и велика.” И в двата преписа Владимирския и Уварския се споменава следното: В първия “Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”, а във втория ” Игоря женихъ (Олегъ) въ Болгарѣ, поятъ же за него княжну, именемъ Олгу, и бѣ мудра вельми.” Като се вземе в пред вид и факта, че нейното завещание в полза на дъщеря й Златослава е написано именно с кръгла българска глаголица, а не на някаква друга писменост, както и странното изказване в устатата на нейния син Светослав І, че ” Переяславец на Дунае «есть среда земли моей», е съвсем логично да предположим историческата достоверност на на горните два текста.

Княгиня Олга (Елена) – от гръцки  Ἑλένη – означава “светлина, „сияние“, но също и  “избраница”. Оттам и старото руско име, с което е наречена – Ал’га “огнена”. Тя била родена около 890 г. и произхождала от земите на България. Според цитираните източници княгиня Олга е всъщност Елена, племеницата на цар Симеон Велики. Внучка е на княз Борис I Покръстител. Княз Владимир Киевски е кръстен именно на дядо си Владимир Расате, бащата на Елена-Олга. Била омъжена за княз Игор І, княз на Киевска Рус, управлявал от 912 до 945г., син на новгородския княз Рюрик. След неговото убийство тя управлявала Русия, като регент на мястото на непълнолетния им син Светослав І. Заминала за Константинопол, където почти 70-годишна приела Светото Кръщение, като при него отново получила името Елена. Върнала се в Русия и се посветила на мисионерство. Християнството обаче така и не се наложило до края на живота й, като държавна религия в страната. Дори собственият и син Светослав І останал езичник. Олга е първият управник на Русия, приел християнството. Починала на 11 юли 969 г. в Киев.

Нашествието на сина й княз Светослав I  в Дунавска България през 968-969 г., прераснали в руско-византийска война, е свързано не просто с военна експанзия. Светослав е предявил своите династични претенции към българския престол, именно като внук на вероотстъпника Расате, още повече подсилено от това, че самия той е езичник. Доказателство в подкрепа на това е факта, че след оттеглянето на Светослав, цяла Източна България (заедно със столицата Велики Преслав) попада под византийска власт. Побеждавайки българите, водени от цар Борис II, княз Светослав установява столицата си в Преславец (край днешна Тулча), като казва:  “Переяславец на Дунае «есть среда земли моей».

Това е завещанието на княгиня Олга, жена на княз Игор и майка на Светослав І, от чието име управлява между 945 г. и 969 г. в полза на дъщеря й Златослава. Написано е на кръгла българска глаголица. “2 апреля 2012 г. впервые для широкой общественности продемонстрируют серебряные пластины с завещанием княгини Ольги. Текст завещания записан на серебряных пластинах круглой Болгарской глаголицей черноризцем Григорием и датирован годом 6454 от сотворения мира (946 от рождения Христа).”

В “Тверската летопис” е отбелязано, че жената на княз Андрей Боголюбски също е българка. Според различни волжки историци и етнографи, повече от 500, от най-видните руски фамилии през 19 и 20 век, има своя корен именно от земите на Идел-Уралските републики във Руската Федерация.

Любопитно е че след превземането на Волжка България от руснаците, на печата на руския владетел Михаил Фьодорович Романов – също е имало надпис на руски със думите “Цар на земите Камски и Болгарски, Цар Казански и Астрахански”. Използването на титлата Цар, само по себе си отново е българско влияние над руснаците, който я възприемат едва през 15 век.

Ненапразно руските летописци първоначално наричали казанския народ “казански българи”. Затова московският княз Иван III Васильевич, наречен Иван Велики, след превземането на Казан в 1487 г. побързал да добави към своята титла званието “Цар Български”, макар че “българско царство” на Балканите, като такова по това време отдавна вече не съществувало. Много по-късно в титлите на великодържавните руски царе задължително влиза и “княз Български“. Известно е също, че митрополитът Казански (1675-1688 г.) наречен от казанските мохамедани “Айтусак”, се наричал “митрополит Казански и Български” (Ахмеров, с. 62).

През 1547 г. в Москва великият княз Иван Грозни е коронован за всеруски цар и самодържец с титула: „Наш велик господар Иван, по божията милост велик княз Всеруски, Владимирски, Московски, Новгородски, цар Казански и Астрахански, владетел Псковски, и велик княз Смоленски, Резански, Тверски, Югорски, Пермски, Вятски, Български и на всички.” Съобразно историческата средновековна традиция, от Иван Грозни до Николай ІІ, руските царе носят титлата „князь булгарский”, защото владеят територията на старата Волжка България, а титула “цар Казанский” е заради превземането на самото казанско царство.

Първоначалната титла на волжкобългарските владетели е илтивар, а след ислямизацията – емир. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис – препис на “Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: “О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Титлата хан е непозната за волжките българи!!! След приемането на исляма владетелите на държавата се наричат емири.

Этот па­мятник датирован 1320 годом.
“Как было указано выше, памятники ставились над могилами представителей высшего сословия, и здесь интересно проследить, кем же они были при жизни. На верхней ступени социальной лестницы, очевидно, стоял эмир. Именно такой термин упоминается на одном из памятников Булгарского городища: «Эта гробница эми­ра великого, величайшего, весьма славного, весьма по­четного, знатнейшего, славнейшего, благороднейшего, воспитателя ученых, подпоры слабых Ахмеда-хаджи, сына Мумика, сына мир-Хусейна Назара ал-Булгари» (некоторые имена читаются не совсем четко). ” – http://tashlar.narod.ru/text/muhamet-hakimz3.htm

След разпадането на Златната Орда на мястото на старата държава БУЛГАРИЯ възниква Казанското царство. Казан е пряк наследник на Великия Булгар и първоначалното му име е Булгар ал-Джадид (Новият Булгар). Както пише Гайнетдин Ахмеров, известен казански историк от ХIХ век – “макар че традиционно се смята, че България и Казан са две държави…историческо сравнение и изучаване лесно може да открие тяхната пряка наследственост: в Казанското ханство живеел същият народ от потомци на котраговите българи, запазил и развил всичките си предишни традиции и обичаи, занаяти и занимания  Едва ли не цялата разлика между тези две държави била в пренасянето на столицата на друго място- от Велики Булгар в Казан.”

След превземането на Болгар и Биляр от монголите през 13 век, много техни жители се преселват в Казан, който става център на държава, зависима от Златната орда. По това време градът става известен като Булгар ал-Джадид (“Новия Болгар”).

Руските владетели, все по-често поглеждайки към Волжка България, биват впечатлени от Крепоста на град Казан – Кремлин/Кермен.

Изумени от красотата на крепостта, руснаците възприели от името й “Кремлин” – думата “Кремль” – със значение крепост в езика си, и повикали Волжко-Български майстори да построят Московският Кремъл.

През ХV век Московският Кремъл бил проектиран и построен именно по образец на Казанския Кремъл. През ХVI-ХVII в. това строителство било продължено, като дървените сгради се заменят с каменни. Собакината кула на Московския Кремъл повтаря архитектурата на кулата на Сююмбике в Казанския. Това показва жизнеността на българското изкуство, или както пише С. М. Червонная “изкуството на Казанското царство се е сформирало на древнобългарска основа и в много области творчеството е непосредствено продължение на художествените традиции на Волжка България.

Столетия по-късно изследователите ще нарекат това време – Казански Ренесанс по модела “гератски …, тимуридски…, арменски…, китайски Ренесанс”. Поразява ни хармонията на това изкуство… “синкретизмът на тази художествена култура, хармоничното развитие на науката, философията (суфизма), литературата, поезията, епиграфиката, ръкописна калиграфия, най-старите зачатъци на книгопечатане и печатна миниатюра…”

След като техният Кремъл бил построен, 27 години след завземането на Казан, чрез умишлен пожар били унищожени всички сгради в Казанският Кремъл, и останала само каменната кула, / за която се носят легенди, че в нея е прекарала последните си дни като принцеса, владетелката на Казанското царство – Сююмбике/. На върха на кулата поставили Двуглав Орел, символ на победата над българите. Двуглавия орел бил златен и лъщял така, че през ясна лунна нощ, целия Казан можел да види този символ на руския царизъм. Днес двуглавия орел е премахнат, а кулата е място за поклонение на всички Волжки Българи, като спомен за отминало величие.

Англиският пътешественик Дженкинсон, описва за пръв път огромната прилика в начина на строеж на Казанската и Московската крепости и споделя че “Казан е величествен град, построен със уникален стил и крепост на висок връх”. Мнозина историци, считат, че точно кулата в Казан е първообразът на Кремъл – мястото на сегашните руски президенти.

Столицата на Казанското ханство Казан отначало се казвала Яна Казан (Нови Казан), защото унаследила това име от града още от времето на Велика България – Иске Казан (Стари Казан). За последен път Иске Казан се споменава в руските летописи в 1399 г., когато била разорена до основи от московския княз Василий. Стратегическото и търговско значение на Казан е нараснало и се утвърдило в източна Европа след окончателното разоряване на Булгар от Тимур и след това от руската войска (в 1399 и 1431 г.). Казан е унаследил величието на Велики Булгар и на Сарай (столица на Златната Орда).

Казан е особен град. Минавайки през него, човек минава през историята. Върви по стъпките на волжките българи, основали града, усеща стихията на Златната орда и силата на армията на Иван Грозни. По тези места могат да бъдат видени Кул Шариф – най-голямата джамия в Европа, кръстена на ислямския учен Кул Шариф, загинал през 1552 г. при превземането на града и анексирането на Волжка България от руските войски, църквата “Благовещенски събор” и наклонената “ханска” кула Сююмбике.

Сриването на Казан до основи обаче, не попречва на българите и тяхната жизненост, да го възстановят само за век, и да съградят облик на града, така че и до днес в Русия да се смята за особена привилегия човек живее именно в Казан.

Московският Кремъл е абсолютно пълна адаптация на модела на българската крепост Казан, спрямо релефа на Московския терен. Смята се че по време на обсадата на града, той е побирал до 40 000 души, които след превземането му били избити изцяло от русите.

Още десетки, от паметниците на културата из Москва, са построени от българи, включително огромен брой средновековни църкви, у чиито стени пък могат да се видят скрити древнобългарски мотиви, оставени ни като знак от безименни, но велики български майстори.

Обсадата на Казан продължила 40 дни, като града паднал на 2 октомври 1552 година. Тогава армията на Иван Грозни избива за няколко дни повече от 180 000 волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели. Била издигната пирамида от отсечените глави пред крепостните врати на града и казанските жители били принуждавани да се кълнат пред нея, че не са българи, а татари, руси, калмыки, за да останат живи… Мишарските българи били изгонени от градовете им със забрана да ги приближават по-близо от 20 км. Така те били подложени на мор.

В Башкортосан било избито цялото население: старците – с дървета и камъни, пеленачетата – посичани със саби, жените – с разпаряне на коремите, бунтовниците били набучвани на колове, прекарвали куки през ребрата им и ги избивали с оръдия. В леда на река Мензел пробили отвори, в които мушкали всеки 39 от 40 души, докато труповете я задръстили. В края на краищата българите били преименувани: мишарски, тюменски и казански – на татари, сербийските българи – на чуваши, а уралските – на башкири…

В историята е останало името на последната Българска царица – Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю – любов. Приставката Бике просто означава Жена, Госпожа, Дама.

Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на двегодишния си син Утямъш-Гирей, син на казанския хан Сафа-Гирей. В летописът “Казанска история”, написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за сбогуването на Сююмбике с Казан. Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна духовна опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки до мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града, последните думи на Сююмбике са били именно към жителите на града:

“О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи.” Говори се още, че след падането на града Сююмбике се хвърлила от последния етаж на кулата в центъра на крепостта, на чийто връх днес има полумесец.

“Казанска история” посочва, че в тази неравна война са загинали повече от седемстотин хиляди волжки българи. Русия слага своята ръка върху пътя по река Волга и получава достъп до несметните богатства на Урал и Сибир. Обаче Източна Волжка България – която обхващала земите на днешна Башкирия – била покорена едва в 1584г.

За да се оправдае пред Европа за избиването на над 700 000 волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”. “Татар”, обаче, не е етноним (няма такава държава), а унизително прозвище за “чужденец” на монголски. (От древнотюркското и монголското *tat-, калмицкото (монголско, ойратско) *tatr – говорещ неразбрано, чужденец, евенкски tate – заекващ, tatera – нерезбран говор (анолг.бълг.диал.тартанисам- – говоря глупости), кримскотатарски tutuk,киргизки duduk – заекващ, така първоначално тюрките наричат ираноезичните жители на Средна Азия, аналогично на гръцкото варвари, дарданци и пр. – говорещи неразбрано. В пущунски tutaraj, taraj – бърборещ, говорещ неразбрано.)

Гербът на град Казан от 16 век изобразявал дракон (Барадж). Драконът е бил свещенно животно за Волжките Българи – снимка от съкровището от Наги-Сент Миклош.

Иван IV Грозни в 1552 г. превръща българската столица Казан в гробищен град. Ето как изглеждат тези “Славни” дела на Иван Грозни според руския историк Н.М.Карамзин, който цитира описанието на един от участниците в обсадата на града (История государства Российского, Москва, 1989, 1 тираж 100 000):

” …Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко люде… ранените… Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници… сечта престана но кръвта се лееше… Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката…”/т.VIII, стр.212/.

Гербът на Москва – Руски войн пронизва Барадж (Драконът) – символ на победата над Волжка България.

Победата над волжките българи е изобразена върху герба на Москва – руски воин пронизва барадж (дракон, предпазващ българите от всякакви зли духове и вражески армии), което е символ на победата над Волжка България.

Но гербът на Москва не е единственият спомен и символ на победата над волжките българи. Самият Иван IV Грозни, който след разгрома на Казан през 1552г. побързал да добави към своята титла “Цар на руси и българи”, заповядва да се съгради и църква, символ на победата, с куполи за всички светци, каквато “светът не е виждал”.

Катедралата “Свети Василий Блажени“ – паметник на погрома.  Катедралата “Свети Василий Блажени”, по руски известна като “Собор Покрова”, се издига през 1588 г. в Москва. Легенда разказва че Иван Грозни толкова се впечатлил от това здание, че заповядал да убият архитекта – Постник Яковлев, защото се страхувал да не би някога този архитект да създаде нещо още по-красиво. Катедралата има редица куполи, в форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на волжките българи, върху които е било забивано копие (респективно – кръст). Цялото здание е един своеобразен паметник на падението и разгрома на Волжка България – вековния съперник на Русия.

Завоеванието на Казан, а по-късно на Астраханското и Сибирското ханства завинаги останало в руския герб, в образа на трите царски корони над двуглавия орел, като най-голямата централна корона съответства на Астраханското царство.

Гробницата – мавзолей на Кан Абдула Челбир (1178-1225), който е бил единственият владетел побеждавал и унизил Чингис хан, се намира в днешния археологически комплекс на град Болгар, по поречието на Волга. Този велик български хан е останал незаслужено в страни от учебниците и историята, а малко хора знаят, че в ранните си години, той разширява Волжка България до Азовско море и води редица успешни битки. Затова и получава с основание прозвището си Челбир (Велики).

Грандиозния разгром на монголците, нанесен от Волжка България през 1223 г, в сражение, наречено “Овчата битка”, е документиран, като първото и последно поражение на Чингис хан, докато е бил жив. От войската, именно на волжките българи, водени от Кан Абдула Челбир.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай – най – изтъкнатия пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 армия се изправил пред, на пръв поглед, малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане, според Джагфар Тарихи, оцелели 4000 души, а според китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорния български летопис, българите решили да не продават пленените монголци в робство, а ги разменили за овни ! Така, Чингис хан дал 4000 овце на българите, за да получи воините си обратно.След грандиозния провал на монголите в тази битка, те не посмели да нападат отново, поне докато Кан Абдула Челбир е бил жив. След неговата смърт следват три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235 г. Едва в 1236 г. монголците успели да пробият защитата на поволжието. Според Казанският историк А. Халилов: ” Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината, Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната Орда. В това отношение, може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение.”

Част 3 – Монголските нашествия и славата на Волжка България

ОВЧАТА БИТКА – 1223г. Волжка България разгромява Монголците на Чингиз Хан и разтърсва света.

Овчата битка през 1223 – или как българите побеждават монголската империя.

 

….И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи

Ибн Ал Хасир

 

Когато човек отгърне книгата “история на ТАССР(Татарска Съветска република), от 1973, той прочита следното “Поздней осенью 1223г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана…” – В превод, “Есента на 1223, булгарите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили”.

 

/Монголските пълчища  незпознавали загубата до преди нахлуването им в Волжка България/

 

Тази книга е била писана много преди откриването на Джагфар Тарихи, покрай който битката стана известна. Но ако Джагфар Тарихи, съдържа само устните предания на местните българи за битката, записани по твърде легендарен но и донякъде акорантен начин, то освен него, има поне 2 китайски източника и един монголски, за съответната битка. Те и до днес не са качени никъде в интернет, разбира се, но показателно е че една битка е била описана като “пресичане на пътища”, и няколко малки засадки. Но какво всъщност се е случило?

През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара вегаът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано – самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.

Според визатииският стратег – Лъв Философ живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: “те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй” От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни. Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно свойте воини. През 1223 битката “разстърсила вселената”, и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив.

 

След грандиозният провал на монголите, те не посмели да нападнат отново поне докато Чингиз Хан бил жив. След неговата смърт последвали три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235. Едва в 1236 монголците успели да пробият защитата на нашите братя у поволжието. Според Казанският историк А.Халилов: “Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение”

Монголско нашествие във Волжка България

Монголско нашествие във Волжка България
Информация
Период	1223 (първо), 1229–1230 (второ), 1236 (трето)
Място	Волжка България
Резултат	Монголска победа
Страни в конфликта
Монголска империя част от волжко българската аристокрация Волжка България Кумани Мордва
Командири и лидери
Субетей Джебей Кукудай Бубеде Бату хан Кулкан † Гази-Барадж Бурундай Габдула Челбир Алтън бек† Бичман† Хазан† Алтънчач Пуреш Пургаз
Сили
поне 300 000 ?
Жертви и загуби
тежки тежки, унищожени са красиви български градове, избита е голяма част от населението

 

Монголско нашествие във Волжка България се осъществява от 1223 г. до 1236.

 

Монголските кампании

 

През 1223 след победата над руските и кипчакските армии в битката при Калка, монголската армия под ръководството на Субутай и Джебей е изпратена да покори Волжка България. Дотук в историята войските на Чингис хан са разглеждани като непобедими. Обаче през 1223 българите побеждават монголците при така наречената Овчата битка. Армия водена от българския елтебер (цар) Габдула Челбир, заедно с армиите на мордовските принцове или инязорите Пуреш и Пургаз побеждават силите на Чинги Хан през 1223 близо до завоя на река Самара, една от първите загуби на монголците. След поредица тежки сражения, изморената монголска армия тръгва надолу по поречието на Волга. Междувременно руснаците продължават атаките си срещу Българската държава с цел да превземат богатия район.

Монголците се завръщат през 1229 под командването на Кукдай и Бубеде. Техните сили побеждават българските гранични отряди на река Урал и започват да окупират горната част на долината Урал. Няколко години по-късно, през 1232 монголската конница подчинява югоизточната част на Башкирия и окупира южните части на самата Волжка България. Въпреки това монголците не успяват да превземат главните градове на България.

Следвайки провала на няколко български управителя да се обединят за обща защита, монголците нападат отново през 1236, водени от Бату хан. Техните сили, наброяващи 300 000 души, обсаждат и превземат Биляр, Болгар, Суар, Жукотин и други градове и замъци на Волжка България. Населението е избито или продадено в робство. Волжка България става част от владенията на Джучи, по-късно известни като Златната орда.

Преместване на населението

Оцелялото земеделско население е принудено да напусне земите. По-голямата част се заселва по поречието на река Кама и северните райони. Околността около град Казан става новият център на българите. Казан и Чали стават нови главни политически и търговски центрове.

Някои градове – като Болгар и Жукотин са възстановени, но остават главно търговски центрове и населението им, в по-голямата част, не е българско.

Въстания

След като монголците заминават за да превземат Русия, българите въстават. Монголците се връщат и потушават въстанието.

Последствия

В средата на 14 век някои княжества на Волжка България стават по-независими и дори секат собствени монети. Някои от тези княжества дори са управлявани от българи. През 1420-те Кашанското княжество под управлението на Гиасетдин на практика става независимо от Златната орда. През 1440-те всички земи с българско население стават част от Казанското ханство, което се управлява от монголските династии. Ханството също включва земите на марийците и чувашите, докато владетелите на териториите на башкирите, удмуртите и мордовците стават васали на Казан. Тези народи традиционно са били под икономическо и културно влияние от Волжка България.

**************

Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“   

Аз съм Петър Низамов и това е “Западно-украинската република и войната Украйна – Полша”

Абонирйте се за историческия ми канал в YouTube като НАТИСНЕТЕ ТУК!

Помощ за страницата и дейността:
PayPal: paypal.me/PetarNizamov     ДАРЕТЕ КАТО НАТИСНЕТЕ ТУК   [email protected]

Facebook страница : Петър Низамов Petar Nizamov

ПОСЛЕДВАЙ НИ В НАШИТЕ САЙТОВЕ:

PetarNizamov.com

БЪЛГАРИЯ НОВИНИТЕ
ЮСТИЦИЯ – Информационна агенция за независима разследваща журналистика

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Председател на “Български Юридически Комитет”

Още по темата “МАКЕДОНИЯ”:

• Македонците имат тракийски (пеонски) произход, а древните македони не са живели в дн. Северна Македония

• Статия „БЪЛГАРИТЕ и турците“ от 1903г. доказва, че Илинденското въстание е направено от БЪЛГАРИТЕ, а не от македонците – „The Australian star“ от 8 май 1903г.

• „Си сме българи“ пише Гоце Делчев на български език в лично писмо до Никола Малашевски – 1899г.

• Никакви отстъпки по отношение на „ветото“ за Северна Македония докато не се постигне съгласие от тяхна страна по следните точки:

• „Ню Йорк Таймс“ за Илинденското въстание: „БЪЛГАРИТЕ разбити от османската армия при Гевгели, 42 убити, от които БЪЛГАРИНЪТ Апостол Петков

• Лигвистиката на езика доказва, че северните македонци са българи, а не потомци на древните македони

• ВИДЕО: Солунската акция на ВМРО 1903г.

• Северномакедонският език и култура са български, а Александър Македонски разпространява елинска (гръцка) култура и език

• Турция дължи 20 млрд. компенсации за имотите на тракийските бежанци, каквито са 80% от населението в Бургаска област

• Днешните северни македонци са преки потомци на тракийското племе на пеоните и Куберовите българи.

• Днешните македонци нямат нищо общо с народа на Филип и Александър Велики, който в Древността е покорил Персийската империя

• МАКЕКОМЕДИЯ: „Македонецът“ Цар Самуил с бил на Беласица с Василий II „Българоубиец“ от Македонската династия в Константинопол

 

Истории

Тази “жена” – сестрата на Мадуро, може на харабия да ви опъне на задна… С извинение, но случаят го изисква…

Тази “жена” – сестрата на Мадуро, може на харабия да ви опъне на задна… С извинение, но случаят го изисква…

Провери дали не търсиш дълбокия смисъл в плитките води и хора!

Провери дали не търсиш дълбокия смисъл в плитките води и хора!

Кръгови тренировки с Петър Низамов

Истории

Кръгови тренировки-Петър Низамов / Circuit Training Work out -Petar Nizamov