Важно е да се отбележи, че това ВМРО няма нищо общо с комунистическото ВМРО на Каракачанов (Агент “Иван” – доносник на 6-то управление на Държавна сигурност) и неговите протежета Джамбазки и Александър Сиди. Та точно техните господари от БКП и водещи офицери от ДС проведоха кърватата и насилствена македонизация в Пиринска Македония, изгониха българските бежанци от Егейска Македония в Югославия…
Наскоро пък хванатият да кара с огромно количество алокохол в кръвта след запой с леки жени в Банско – Ангел Джамбазки, основа самозван “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония”, в който самите членове дискредитират каузата: Първо с това, че голяма част от тях са действащи политици, депутати и евро-депутати като безпардонния простак Анрей Слабаков (ВМРО), Искрен Веселинов (ВМРО), авторът в комунистическия парцал в-к “Труд” – Кристиян Шкварек, редакторът на профанизиращото реалити “Фермата” – Костадин Филипов и др. водевилни лица. В същото време са пренебрегнати истински борци на каузата като Никола Григоров от “Сите българи заедно”, Петър Низамов (Председател на “Български юридически комитет” и автор в този сайт) и много други лица ценни за каузата. Така, че този т.нар. “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония” е нищо повее от поредната ПИАР платформа на ВМРО на Каракачанов, който въпреки, че стои в сянкаслед изборите за нови председатели, той е собственик на всички имои на ВМРО и им дърпа конците. Българска работа… Хубава като идея, но българска като изпълнение и вероятно няма да постигне обявените цели, защото реланите им цели са гласове за ВМРО за следващите избори.
Заедно с това е забранено говоренето на местния диалект в училищата и в останалите обществени дейности, като използването му е подлагано на наказания.
Същевременно в Западните покрайнини са намалявани часовете по български език, забранявани са българските окончания на фамилиите на жените, затваряни са родилните отделения, и по този начин българите са принуждавани да се записват като сърби при раждане в други места във вътрешността на Сърбия. Процесът на сърбизация на българите в Западните покрайнини продължава почти до началото на 21 век, когато пада режима на Слободан Милошевич, който провежда националистическа политика. По модела на македонизацията на българското население в Повардарието, в опитите си да наложат друга национална принадлежност на българите в Западните покрайнини, се правят опити от властите да ги обявят за шопско или торлашко малцинство. За целта на сцената на Царибродското читалище са представяни театрални представления от български класици на „шопски език“.
Сръбската колонизация в Македония е целенасочена политика на Кралството на сърби, хървати и словенци, от 1929 г. Кралство Югославия, за променяне на етническия състав на населението в окупираната през 1913 година Вардарска Македония чрез намаляване на относителната тежест на българския елемент. Това заселване, пише в 1922 година Едмон Бушие дьо Бел, „съчетано с прогонването на непоправимите български елементи, трябваше да доведе до бърза сърбизация на областта“.
След избухването на Първата световна война в 1914 година Сърбия създава така наречения Четнически комитет със седалище в Скопие, на който се възлага задачата успоредно с армията и жандармерията да „пази реда и спокойствието в Македония“. В комитета влизат сръбските войводи Цено Марков, Василие Търбич, Йован Бабунски, Йосиф Дякович, Стефан Келеша, Вангел Йованович, Михаил Борянец и Михаил Коневич, на които сръбското военно командване дава на разположение по 100— 150 четници.[20] В Първата световна война сръбската армия е напълно победена от Централните сили (сред които и България), но след края ѝ те се нареждат сред печелившите като съюзници на страните от Съглашението и България губи отново Вардарска Македония. Сръбската кралска династия е обявена за глава на създаденото в 1918 година Кралство на сърби, хървати и словенци преименувано в 1929 година в кралство Югославия. Населението на Вардарска Македония е официално обявено за „южни сърби“, а самата територия за „Южна Сърбия“.
История на заселването на сръбските колонисти
Законова рамка
Териториално разширение на Сърбия след Балканските войни
Чифлиците във Вардарска Македония са намалени четирикратно, но от тяхната продажба се възползват сръбските управляващи кръгове, градските лихвари и по-заможните селяни.
Самият крал Александър заграбва в Демир капия имение с 700 хектара земя, както правят и всички видни сръбски политици.
На 25 февруари 1919 г. правителството приема проект, публикуван след два дни под името „Предходни наредби за подготовка на аграрната реформа”.
За Македония обаче тази наредби предвиждат обявяване на чифлигарите за собственици на чифлишките земи и колонизация със сърби, като разпоредбите са в духа на Наредбата от 1914 г.
Още по-привилегировани са четниците, участници в Сръбската пропаганда в Македония, като с решение на правителството от 1921 г. те получават по 20 хектара земя на човек.
Законът за подготовката на аграрната реформа от 1920 г. и Законът за колонизацията от 1922 г. открито се опитват да спрат даването на беговата земя на селяните и запазването ѝ за колонисти.
Според статистически данни до края на 1925 г. във Вардарска Македония са раздадени 71 045 хектара земя, от които 11 300 на местни жители, а останалото (4/5) на колонисти.
Земята става собственост на местните жители чак след 10 години, докато за тази на колонистите държавата плаща рента на бившите собственици.
Според данни от 1928 г. в Южна Сърбия (Косово и Македония) е определена за колонизация общо 225 327 хектара земя, но фактически са раздадени едва 111 602 хектара (включително 3000 на Пашич в Муратова Тулбета), а с останалото злоупотребяват местните власти.
Раздадената земя е в 173 колонии и 419 по-малки поселения.
Още след Междусъюзническата война в 1913 година сръбското правителство подготвя система от мерки за денационализиране на българите и власите в новозавоюваната Вардарска Македония. За да спечели мюсюлманския елемент – албанците и турците, на своя страна, имотите и привилегиите на беговете и ходжите са запазени. На 20 февруари 1914 г. сръбското правителство приема наредба за заселване в новите области на кралството. Наредбата предвижда отпускане на безплатен превоз на семействата, покъщнината, безплатно осигуряване на материал за строеж на къщи и освобождаване от всички държавни, окръжни, срезки и общински данъци за първите 3 години и други.
Прилагането на тези мерки е възпрепятствано от Първата световна война (1914 – 1918), но след войната те отново излизат на дневен ред. Чифлиците във Вардарска Македония са намалени четирикратно, но от продажбата на чифлишките имоти се възползват сръбските управляващи кръгове, градските лихвари и по-заможните селяни. Министър-председателят Никола Пашич се сдобива с имоти в Косово и Македония, а Милан Стоядинович спекулира със земя в Македония.
На 6 януари 1919 година в манифеста на регента Александър Караджорджевич към народите от Сърбо-хърватско-словенското кралство се обещава „премахване на крепостничеството и големите поземлени владения“. Земята ще се раздели между бедните селяни, но при „обезщетяване на дотогавашните нейни собственици“. На 25 февруари 1919 г. правителството приема проект, публикуван след два дни под името Предходни наредби за подготовка на аграрната реформа. За Македония обаче Предходните наредби предвиждат обявяване на чифлигарите за собственици на чифлишките земи и колонизация със сърби, като разпоредбите са в духа на Наредбата от 1914 г.
Веднага след излизането на Преходните наредби колонизацията започва, а на 24 септември 1920 година излиза и Наредба за заселването на новите южни краища, с която като обект на колонизация се определят свободните държавни, общински и селски земи, които надвишават нуждите на селото, имотите на отметниците – тоест емигриралите и членовете на антидържавните въоръжени групировки. Колонизатори са на първо място чифлигарите, а след това безземлените и малоимотните селяни, като предимство се дава на инвалидитге, вдовиците и сираците от войната, войниците и доброволците.
Още по-привилегировани са четниците, участници в Сръбската пропаганда в Македония, като с решение на правителството от 1921 година те получават по 20 хектара земя на човек. Преходните наредби предвиждат да се зават на заселническите семейства в селските райони най-малко по 5, а в градските най-малко по 2 хектара земя. На всеки оженил се член се дават още 4, а на неоженените от 16 до 21 година – още 3 хектара.
Законът за подготовката на аграрната реформа от 1920 г. и Законът за колонизацията от 1922 година открито свързват аграрната реформа с колонизацията, като се опитват да спрат даването на беговата земя на селяните и запазването ѝ за колонисти. На 5 декември 1931 година излиза специален Закон за уреждане на аграрните отношения в Южна Сърбия и Черна гора, изменен и допълнен на 24 юни 1933 г.
Колонизация на Македония
Според статистически данни до края на 1925 година във Вардарска Македония са раздадени 71 045 хектара земя, от които 11 300 на местни жители, а останалото (4/5) на колонисти. Земята става собственост на местните жители чак след 10 години, докато за тази на колонистите държавата плаща рента на бившите собственици. Според статистически данни от 1928 година в Южна Сърбия (Косово и Македония) е определена за колонизация общо 225 327 хектара земя, но фактически са раздадени едва 111 602 (включително 3000 на Пашич в Муратова Тулбета) хектара, а с останалото злоупотребяват местните власти. Раздадената земя е в 173 колонии и 419 по-малки поселения.
До 1929 г. във Вардарска Македония са заселени 6377 колонистки семейства. Географското разпределение на колониите и заселищата има за цел образуване на сръбска етническа ивица между България и Вардарска Македония. Така в Скопски срез има 10 колонии и 12 заселища, в Гевгелийски – 6 колонии и 5 заселища, в Прилепски – 10 колонии и 5 заселища, в Овчеполски – 4 колонии и 3 заселища, а в Кавадарски, Кочански, Битолски и Охридски срез има само по една-две колонии и по няколко заселища. Колониите се създават предимно до 1925 г., а след това властите се ориентират към заздравяването им.
Съпротива срещу сръбските колонисти
Колонизацията във Вардарска Македония има най-малък успех в сравнение с тази в другите области на страната – Косово, Войводина, поради ожесточената съпротива от местното население и Вътрешната македонска революционна организация.
След Първата световна война сръбските власти полагат целенасочени усилия за колонизиране на Вардарска Македония с цел ликвидиране на опората на българското съпротивително движение. Колонизацията е особено интензивна в източната част на региона, тъй като властта се опитва да създаде буферна зона отделяща го от България. На колонистите се дават големи парцели плодородни земи, често отнемани от местното население, държавата им предоставя къщи, сечива и кредити. Колонистите са задължавани да извършват и контрачетническа дейност.
ВМРО многократно отправя предупреждения към сръбските власти да спрат докарването на колонисти в Македония.
Клането е с цел да не се заселват сръбските колонисти
Иван Бърльо, войводата на четата на ВМРО, извършила Кадрифаковското клане.
На 16 януари 1923 година 20-членната чета на Иван Бърльо внезапно напада Кадрифаково. Двадесет и трима заселници и част от техните семейства са убити, селото е запалено, а всички сръбски заселници го напускат. Четата не дава жертви, тъй като изненадата на нападението е пълна и сръбските власти не успяват бързо да изпратят войска от Щип. Според лидера на ВМРО Иван Михайлов целта на нападението
„
бе да спре по-нататъшното заселване на сърби от северните краища на Югославия.
“
Последици след клането за изгонване на сръбските колонисти
След клането властите арестуват много селяни от околните села, които са съдени в Щип на базата на фалшиви и изтръгнати с насилие свидетелски показания. Защитникът на селяните заявява, че
„
Тези, които съдите са невинни. Отговорността за убийствата от Кадрифаково пада върху властите.
“
Един от обвинените е осъден на смърт, двама по на 20 години затвор, а един на 5 години.
На 2 март 1923 по нареждане на щипския велик жупан Добрица Маткович в радовишкото село Гарван без съд са застреляни 28 селяни, между които и три деца от 13 до 18 години. Клането предизвика реакции не само в Европа, но и в самата Югославия. Въпреки тази разправа с мирното население след нападението на Кадрифаково от 59-те сръбски колонистки семейства се връщат само 19 и сръбската колонизация в Щипско на практика спира. Според Иван Михайлов:
„
Всеки колонист знаеше занапред, че животът му е винаги в опасност… Цялото селско население беше доволно от тази мярка на ВМРО. Повечето от пришелците се завърнаха там, откъдето бяха дошли.
Опитът за ревизия на закона е осъден единодушно от правителство и Събранието на СРМ и отхвърлен от Конституционния съд като хегемонистичен. Това става причина официалните медии и историци в републиката да започнат да пишат подробно за насилствената сърбизация на Вардарска Македония в междувоенна Югославия, последните години на Кралство Сърбия и дори за корените на корените на тази политика след Сръбско-българската война от 1885 година, като понякога са публикувани и източници, признаващи българския произход на местното славянско население на областта, и се превръща в една от причините, довели Македония до отделяне от федерацията през 1991 година.
Решението за временна забрана на връщането на колонисти от 6 март 1945 г.
**************
Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“
Will Bulgaria lose more places in the rankings for the freedom of speech index after the signal of IUSTITIA.BG to "Reporters Without Borders"? Freedom of...