Сръбската колонизация в Македония е целенасочена политика на Кралството на сърби, хървати и словенци, от 1929 г. Кралство Югославия, за променяне на етническия състав на населението в окупираната през 1913 година Вардарска Македония чрез намаляване на относителната тежест на българския елемент. Това заселване, пише в 1922 година Едмон Бушие дьо Бел, „съчетано с прогонването на непоправимите български елементи, трябваше да доведе до бърза сърбизация на областта“.

История на заселването на сръбските колонисти

Законова рамка

Чифлиците във Вардарска Македония са намалени четирикратно, но от тяхната продажба се възползват сръбските управляващи кръгове, градските лихвари и по-заможните селяни.

Самият крал Александър заграбва в Демир капия имение с 700 хектара земя, както правят и всички видни сръбски политици.

Министър-председателят Никола Пашич се сдобива с имоти в Косово и Македония, а Милан Стоядинович – със земя в Македония.

На 25 февруари 1919 г. правителството приема проект, публикуван след два дни под името „Предходни наредби за подготовка на аграрната реформа”.

За Македония обаче тази наредби предвиждат обявяване на чифлигарите за собственици на чифлишките земи и колонизация със сърби, като разпоредбите са в духа на Наредбата от 1914 г.

Още по-привилегировани са четниците, участници в Сръбската пропаганда в Македония, като с решение на правителството от 1921 г. те получават по 20 хектара земя на човек.

Законът за подготовката на аграрната реформа от 1920 г. и Законът за колонизацията от 1922 г. открито се опитват да спрат даването на беговата земя на селяните и запазването ѝ за колонисти.

Според статистически данни до края на 1925 г. във Вардарска Македония са раздадени 71 045 хектара земя, от които 11 300 на местни жители, а останалото (4/5) на колонисти.

Земята става собственост на местните жители чак след 10 години, докато за тази на колонистите държавата плаща рента на бившите собственици. 

Според данни от 1928 г. в Южна Сърбия (Косово и Македония) е определена за колонизация общо 225 327 хектара земя, но фактически са раздадени едва 111 602 хектара (включително 3000 на Пашич в Муратова Тулбета), а с останалото злоупотребяват местните власти.

Раздадената земя е в 173 колонии и 419 по-малки поселения.

Още след Междусъюзническата война в 1913 година сръбското правителство подготвя система от мерки за денационализиране на българите и власите в новозавоюваната Вардарска Македония. За да спечели мюсюлманския елемент – албанците и турците, на своя страна, имотите и привилегиите на беговете и ходжите са запазени. На 20 февруари 1914 г. сръбското правителство приема наредба за заселване в новите области на кралството. Наредбата предвижда отпускане на безплатен превоз на семействата, покъщнината, безплатно осигуряване на материал за строеж на къщи и освобождаване от всички държавни, окръжни, срезки и общински данъци за първите 3 години и други.

Прилагането на тези мерки е възпрепятствано от Първата световна война (1914 – 1918), но след войната те отново излизат на дневен ред. Чифлиците във Вардарска Македония са намалени четирикратно, но от продажбата на чифлишките имоти се възползват сръбските управляващи кръгове, градските лихвари и по-заможните селяни. Министър-председателят Никола Пашич се сдобива с имоти в Косово и Македония, а Милан Стоядинович спекулира със земя в Македония.

На 6 януари 1919 година в манифеста на регента Александър Караджорджевич към народите от Сърбо-хърватско-словенското кралство се обещава „премахване на крепостничеството и големите поземлени владения“. Земята ще се раздели между бедните селяни, но при „обезщетяване на дотогавашните нейни собственици“. На 25 февруари 1919 г. правителството приема проект, публикуван след два дни под името Предходни наредби за подготовка на аграрната реформа. За Македония обаче Предходните наредби предвиждат обявяване на чифлигарите за собственици на чифлишките земи и колонизация със сърби, като разпоредбите са в духа на Наредбата от 1914 г.

Веднага след излизането на Преходните наредби колонизацията започва, а на 24 септември 1920 година излиза и Наредба за заселването на новите южни краища, с която като обект на колонизация се определят свободните държавни, общински и селски земи, които надвишават нуждите на селото, имотите на отметниците – тоест емигриралите и членовете на антидържавните въоръжени групировки. Колонизатори са на първо място чифлигарите, а след това безземлените и малоимотните селяни, като предимство се дава на инвалидитге, вдовиците и сираците от войната, войниците и доброволците.

Още по-привилегировани са четниците, участници в Сръбската пропаганда в Македония, като с решение на правителството от 1921 година те получават по 20 хектара земя на човек. Преходните наредби предвиждат да се зават на заселническите семейства в селските райони най-малко по 5, а в градските най-малко по 2 хектара земя. На всеки оженил се член се дават още 4, а на неоженените от 16 до 21 година – още 3 хектара.

Законът за подготовката на аграрната реформа от 1920 г. и Законът за колонизацията от 1922 година открито свързват аграрната реформа с колонизацията, като се опитват да спрат даването на беговата земя на селяните и запазването ѝ за колонисти. На 5 декември 1931 година излиза специален Закон за уреждане на аграрните отношения в Южна Сърбия и Черна гора, изменен и допълнен на 24 юни 1933 г.

Колонизация на Македония

Според статистически данни до края на 1925 година във Вардарска Македония са раздадени 71 045 хектара земя, от които 11 300 на местни жители, а останалото (4/5) на колонисти. Земята става собственост на местните жители чак след 10 години, докато за тази на колонистите държавата плаща рента на бившите собственици. Според статистически данни от 1928 година в Южна Сърбия (Косово и Македония) е определена за колонизация общо 225 327 хектара земя, но фактически са раздадени едва 111 602 (включително 3000 на Пашич в Муратова Тулбета) хектара, а с останалото злоупотребяват местните власти. Раздадената земя е в 173 колонии и 419 по-малки поселения.

До 1929 г. във Вардарска Македония са заселени 6377 колонистки семейства. Географското разпределение на колониите и заселищата има за цел образуване на сръбска етническа ивица между България и Вардарска Македония. Така в Скопски срез има 10 колонии и 12 заселища, в Гевгелийски – 6 колонии и 5 заселища, в Прилепски – 10 колонии и 5 заселища, в Овчеполски – 4 колонии и 3 заселища, а в Кавадарски, Кочански, Битолски и Охридски срез има само по една-две колонии и по няколко заселища. Колониите се създават предимно до 1925 г., а след това властите се ориентират към заздравяването им.

Съпротива срещу сръбските колонисти

Колонизацията във Вардарска Македония има най-малък успех в сравнение с тази в другите области на страната – Косово, Войводина, поради ожесточената съпротива от местното население и Вътрешната македонска революционна организация.

Кадрифаковското клане е убийството на мирни сръбски колонисти в щипското село Кадрифаково от страна на чета на Вътрешната македонска революцинна организация, начело с войводата Иван Бърльо, извършено на 16 януари 1923 година с цел сплашване на сръбските колонисти и прекратяване на сръбската колонизация в попадналата под сръбска власт Вардарска Македония.

След Първата световна война сръбските власти полагат целенасочени усилия за колонизиране на Вардарска Македония с цел ликвидиране на опората на българското съпротивително движение. Колонизацията е особено интензивна в източната част на региона, тъй като властта се опитва да създаде буферна зона отделяща го от България. На колонистите се дават големи парцели плодородни земи, често отнемани от местното население, държавата им предоставя къщи, сечива и кредити. Колонистите са задължавани да извършват и контрачетническа дейност.

ВМРО многократно отправя предупреждения към сръбските власти да спрат докарването на колонисти в Македония.

Клането е с цел да не се заселват сръбските колонисти

На 16 януари 1923 година 20-членната чета на Иван Бърльо внезапно напада Кадрифаково. Двадесет и трима заселници и част от техните семейства са убити, селото е запалено, а всички сръбски заселници го напускат. Четата не дава жертви, тъй като изненадата на нападението е пълна и сръбските власти не успяват бързо да изпратят войска от Щип. Според лидера на ВМРО Иван Михайлов целта на нападението

Последици след клането за изгонване на сръбските колонисти

След клането властите арестуват много селяни от околните села, които са съдени в Щип на базата на фалшиви и изтръгнати с насилие свидетелски показания. Защитникът на селяните заявява, че

Един от обвинените е осъден на смърт, двама по на 20 години затвор, а един на 5 години.

На 2 март 1923 по нареждане на щипския велик жупан Добрица Маткович в радовишкото село Гарван без съд са застреляни 28 селяни, между които и три деца от 13 до 18 години. Клането предизвика реакции не само в Европа, но и в самата Югославия. Въпреки тази разправа с мирното население след нападението на Кадрифаково от 59-те сръбски колонистки семейства се връщат само 19 и сръбската колонизация в Щипско на практика спира. Според Иван Михайлов: