Македонски българи убиват шефовете на полицията и краля на Сърбия в борбата си да се обединят с България

Тиквешкото въстание е въоръжен бунт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу сръбската власт във Вардарска Македония. Тиквешкото въстание е първият масов въоръжен протест на македонските българи срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. Въстанието избухва на 15 юни 1913 година, ден преди началото на Междусъюзническата война, като са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа, но не обхваща и други селища в района, защото българските войски не успяват да се притекат на помощ. На 25 юни четите се оттеглят от завзетите селища и в следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.

Развой на Тиквешкото въстание в Македония под властта на Сърбия

Централният комитет на ВМОРО изпраща в Кавадарци члена си Петър Чаулев, който провежда тайно събрание в дома на Йовче Шкартов, бащата на Михаил Шкартов, на което е решено незабавно да започне подготовка за въстание. На Дончо Лазаров и Михаил Шкартов е възложено да организират и въоръжат местната милиция.^[2]

През април и май 1913 г. ВМОРО е готова да вдигне въстание в Тиквешко срещу сръбските окупационни части. На 26 май ръководството на организацията в Кавадарци получава окръжно №57 от Централния комитет, че към Тиквешко се придвижват четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилович, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други. На 29 и 30 май е свикано събрание в село Бегнище, на което присъстват 60 души представители на почти всички села в Кавадарска околия. За вдигане на въстание се изказват единодушно всички делегати. Избран е революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Мело Янев, Тодор Мицев, Глигор Линин, Евтим Манев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков, Трайчо Трушията, Гошо Голев, Йованче Шошев, Милан Атанасов и Милан Ацев.

На 13 юни е свикано второ заседание в село Ваташа, което решава, щом се получи известие, че българските войски тръгват от Щип, Радовиш и Струмица, четите и милицията на ВМОРО веднага ще се вдигнат на повсеместно въстание в Тиквешко, като ударят в гръб сръбските войски, окопали се по десния бряг на Вардар и по височините при селата Пепелище и Мужанци.^[2]

На 15 юни 1913 г. обаче четата на Дончо Лазаров е открита във Ваташа и започва сражение. Заедно с четата на Шкартов нападат сръбските войски в Неготино и още същия ден ги прогонват. В селището се установява българско управление. Сръбските власти изпращат войски и турски чети от околните села, но всички техни пристъпи са отблъснати. От Неготино българските въстаници настъпват към Кавадарци, където сърбите успяват да арестуват множество легални дейци на ВМОРО. Избухналото въстание хвърля в тревога сръбското върховно военно командване, което изпраща още войски. На 19 юни обаче те са разбити и отстъпват към Велес.^[2] Кавадарци е освободен, като над града се развяват български знамена. На 20 юни на тържествено събрание е избрано българско управление, съставено от 12 души от града и околията.^[4]

На 20 юни настъпва около 30 000 сръбска войска, начело с войводите Василие Търбич и Йован Бабунски и други. Въстаниците са подкрепени от пристигналите на 22 юни чети на Христо Чернопеев, Чаулев и Васил Чекаларов. Сръбската армия започва да изгаря масово българските села, като селяните бягат към Кавадарци. Въстаниците водят ожесточени сражения при височините на село Паликура и от река Черна до река Луда Мара. На 23 юни Щабът на въстанието отправя апел до българското главно командване да изпрати помощ. Но получава заповед четите да се оттеглят, тъй като българската армия отстъпва на изток.

На 24 юни въстаниците напускат организирано позициите си и сръбските войски влизат в Кавадарци. Цялото население и всички бежанци от околните села бягат към планините. По улиците на града се водят боеве през цялата нощ срещу 25 юни. Рано сутринта и четите и милицията на ВМОРО се оттеглят къв Бегнище. Градът е разграбен и опожарен. 60 къщи и дюкана са изгорени, а заловените 24 души са разстреляни на място. Неготино пострадва по-силно – от 800 къщи и дюкяни са изгорени 750.

На 27 юни щабът на въстанието решава невоъоръжените хора да се върнат в домовете си. Сръбският комендант на Кавадарци гарантира чрез свещеник Григор Хаджийорданов живота и имота на завърналите се. Въпреки това над тях се започват масови насилия – в Моклище са убити 18 души, в Корешница – 19, в Рибарци – 16. В Кавадарци 150 души са завързани на колове, държани 30 часа без вода и накрая избити и оставени непогребани. На 12 юли, Петровден всички жители на Кавадарци са принудени да присъстват на молебен за крал Петър I, като окръжният управител заявява, че „тук в Сърбия може да живее само оня, който е прави сърбин“. На 20 юли всички граждани отново са събрани и обградени от войска, жандармерия и сръбски четници. Окръжният управител заявява, че населението на Кавадарци е от памтивека сръбско, и кара гражданите да гласуват декларация, с която се отказват от българската си народност и се обявяват за сърби. Общо жертвите в Кавадарци са 363 души, в Неготино – 230, а във Ваташа – 40 души. 2700 души са арестувани, инквизирани и затворени.

През септември същата година срещу сръбските власти избухва Охридско-Дебърското въстание.

II. Въстания след Букурещкия договор, сложил край на Междусъюзничската война :

1. Охридско-Дебърско въстание в Македония под властта на Сърбия

 

Охридско-Дебърското въстание (на албански: Kryengritjes së Ohrit dhe Dibrës; на сръбски: Охридско-дебарски устанак или Арбанашка побуна) е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация въстание на българи и албанци в западната част на Вардарска Македония срещу новата сръбска власт.

Въстанието избухва 2 месеца след края на Междусъюзническата война в Дебърско, Стружко и Охридско под водачеството на Милан Матов, Петър Чаулев, Павел Христов и Антон Шибаков. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено.

Мирни инициативи на ВМОРО в Македония под властта на Сърбия срещу Букурещкия договор 

Ден след подписването на Букурещкия договор, на 11 август 1913 година, Централният комитет на ВМОРО се свиква на заседание. Взима се решение да се настоява пред великите сили за ревизия на договора, а в противен случай организацията да продължи своята революционна борба за освобождението на Вардарска и Егейска Македония. Първата мирна инициатива в насока ревизия на договора е меморандумът на новопрогонените българи от Македония. Той е изпратен още същия ден до британския министър на външните работи Едуард Грей, председател на Лондонската посланическа конференция, и до пълномощните министри на Русия, Великобритания, Австро-Унгария, Италия и Франция в София. В него от името на 150 хиляди македонски българи, жертва на новите завоеватели на Македония – сърби и гърци, решително се протестира против Букурещкия договор.

Като втора мирна инициатива една тричленна делегация, съставена от професорите Любомир Милетич, Иван Георгов и Александър Балабанов, е упълномощена да посети незабавно правителствата на европейските велики сили, на които от името на ЦК на ВМОРО да предаде подробно изложение. Още от първите срещи на делегацията се разбира, че тези правителства не проявяват готовност да се заемат с ревизия на Букурещкия договор.

Подготовка за Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия

След като изслушва доклада на професорите за резултата от тяхната мисия в чужбина, ЦК на ВМОРО издава директива No 2 от 21 август 1913 г. до всички революционни дейци, войводи и членове на организацията. В нея се нарежда те да пристъпят към възобновяване на организационната и куриерската мрежа и връзките между отделните окръжни, околийски и районни комитети във Вардарска и Егейска Македония. На войводите се възлага системно да подготвят населението за нова борба. ЦК на ВМОРО решава също така незабавно да се пристъпи към подготовка на въстание в Битолско, Охридско и Дебърско. В същото време българското правителство праща Яне Сандански да преговаря с временното албанско правителство за общи действия срещу Сърбия и Гърция.

Задачите по подготовката на въстанието се възлагат на Петър Чаулев, член на ЦК, Павел Христов, задграничен представител на ВМОРО, Милан Матов, Христо Атанасов, Нестор Георгиев, Антон Шибаков и други дейци и войводи в тези райони. Те получават пълномощно да влязат във връзка и с албанските революционери и да преговарят с тях за общи действия. В резултат на преговорите, които се водят в Елбасан, се постига споразумение между ВМОРО и Албанския революционен комитет, начело със Сефедин Пустина, за организиране и обявяване на съвместно въстание срещу сръбския режим. Решено е въстанието да се обяви в началото на октомври 1913 г.

Избухване на Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия

Всеобхватна подготовка обаче не е извършена, тъй като непредвидено въстанието избухва един месец по-рано и бързо обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. На 7 септември 1913 година долнодебърският байрактар Селим ага е заграден от сръбски войски в Пешкопия. На помощ му пристига милиция от албанските и българските села, но пристигат още сръбски войски и започва голямо сражение, след което въстава цяло Дебърско.^[1] Обединените български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г., чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени. В града е установена българо-албанска власт, като във временната управа са избрани Сефедин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стразимири, Наум Бояджиев и други, всички родом от Дебър.^[2]

Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен молебен, на който присъства цялото охридско гражданство. По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прогонват сръбските войски към Битоля.

На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се войводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са завзели град Поградец в южния край на Охридското езеро. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.

Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала „нова война“. Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници.

В помощ се изпращат и четите на Черна ръка. Още при избухването на въстанието Сръбското върховно командване телеграфира на Василие Търбич в Прилеп да замине с четата си за Кичево и да се включи в отбраната на града. Търбич уведомява и другите сръбски войводи – Йован Долгач, Дано Стоянов, Михаил Йосифов, Божко Вирянец, да тръгнат с отрядите си към Кичево.

Сраженията в Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия

В Битоля се съсредоточават многобройни сръбски войски. Поради това Чаулев нарежда на въстаниците първо да освободят Кичево, а след това да се отправят към Битоля. Но на път за Кичево въстаническите чети се срещат с настъпващите сръбски войски при прохода на Изток планина, на пътя между Ресен и Охрид. Завързва се ожесточено сражение, което продължава две денонощия (17 и 18 септември). Четири пъти сръбските войски тръгват в настъпление и всеки път са отблъснати от огъня на българските въстаници. Позициите се защитават предимно от четите на Антон Шибаков и Нестор Георгиев. Но сръбските войски нападат с големи сили, като вкарват в боя оръдия и картечници, което принуждава въстаниците да отстъпят на юг към Галичица. Много жертви падат и от двете страни.

В същото време четата на Петър Чаулев в ожесточен бой разбива сръбските войски при село Иванчища и на 17 септември превзема Кичево. Цялата територия на изток от Черни Дрин и Охридското езеро е свободна. Сръбските войски обаче получават значителни подкрепления от артилерията и предприемат настъпление по всички фронтове. На 18 септември въстаниците се оттеглят на юг от Кичево към Галичица планина между Охридското и Преспанското езеро. На 18 и 19 септември тежки боеве се водят при Голак планина. Тук в помощ на сръбските части идват гръцки войски от юг. На 19 септември селата около Охрид са превзети и опожарени от сръбски чети. Сърбите влизат и в самия град. Всички въстанически чети, български и албански, на 20 септември отстъпват на запад към Голо бърдо, за да охраняват прохода, през който въстаниците се изтеглят на албанска територия. Същия ден ръководителите на ВМОРО узнават, че албанските чети от Дебърско са разформировани и въстаниците заедно със семействата си отстъпват към Албания. Тогава Петър Чаулев дава заповед за разформироване на българските въстанически чети и трансформирането им в малобройни хвърчащи отряди, всеки с отделен войвода.

Потушаване на Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия

При потушаване на въстанието сръбските войски и чети извършват масови насилия и разрушения във въстаналите райони. В Охридска околия са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. В Охрид са убити осем свещеници, петима учители и около 150 български граждани. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Голяма част от избитите са хвърлени в дълбокия сух кладенец до Имарет джамия. След това кладенецът е затрупан с камъни. Стотици охридчани са хвърлени в затворите.

Другият въстанал район – Дебърско, е също подложен на жестоко опустошение. Градът е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници.

В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци. Освен това като съмишленици на въстаницитв над 150 души са жестоко бити. Вследствие на побоя 17 от тях умират. В село Пласница, Кичевско, са убити 46 души селяни и 5 къщи са изгорени. В село Гявато са убити над 40 души и труповете им са хвърлени в кладенците.

Насилия са извършвани и в невъстаналите райони на Вардарска Македония. В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани. В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали. В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души. В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.

За да спасят живота си, над 30 хиляди души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Хиляди албански бежанци намират подслон в съседна Албания.

На 2 декември 1913 г. в аудитория №1 на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ ЦК на ВМОРО организира възпоменателно събрание в памет на жертвите на въстанието.

• III.  След потушаванто на въстанията, ВМРО и ММТРО се преориентира към политически убийства на видни органи на сръбския терор в Македония под властта на Сърбия.

  Ако ВМРО се е борила за отделна македонска държава защо тогава за организатор на атентатите, извършени от дейци на ВМРО в Сърбо-Хърватско-Словенското кралство е обвинявана България?

  Например ликвидирането на бригадния генерал Ковачевич и шефа на сръбската полиция в Македония от дейци на ВМРО предизвикват дипломатическа криза и предвоенно състояние между Кралството и България, което продължава няколко години.

  ВМРО. Стига с до там, заради атентатите на ВМРО крал Караджорджевич да заплашва България с окупирането на Перник, Кюстендил и Горна Джумая (Благоевград). Намесват се Франция и Англия, които я принуждават да се въздържи от военни действия. Чак през 1930г. се възобновяват отношенията между двете държави.

  Малко по-късно, през 1934г., самият крал пада в Марсилия убит от друг деец на ВМРО – Владо Черноземски – с ист. име Величко Керин.

  (Автор: ПЕТЪР НИЗАМОВ)

  1.  Убийството на Михайло Ковачевич – бригаден генерал в сръбската армия в Македония под властта на Сърбия

  Михайло Ковачевич – бригаден генерал в сръбската армия, е убит от тройка атентатори в състав Ипократ Развигоров, Илия Лилинков и Благой Кралев към 18:40 часа на 5 октомври 1927 година в Щип.

  На 8 октомври Кралев е заловен край Калаузлия и издава на властите преките си съучастници. Развигоров и Лилинков успяват да се оттеглят нагоре в Плачковица, но са обкръжени от значителни жандармерийски части и на 10 октомври се самоубиват, за да не бъдат заловени.

  След атентата във Вардарска Македония е въведено военно положение и властите предприемат репресии срещу българите в Македония. Убити са братът на Ипократ Развигоров, бащата на Илия Лилинков, бащата и братът на Иван Михайлов. До средата на март 1928 година, когато е убит и Велимир Прелич, са извършени още убийства и арести, а някои села са изгорени. В тези акции главна роля има бригаден генерал Драгиша Ковачевич, командир на Брегалнишката пехотна бригада.
• 2. Атентатът срещу шефа на сръбската полиция Жика Лазич в Македония под властта на Сърбия

  През 1928г. друг деец на ВМРО прострелва шефа на сръбската полиция Жика Лазич.

  Замисълът на атентаторите е уникален. Това е времето на репресиите след убийството на ген. Ковачевич. Сръбската полиция търси начин да ликвидира Иван Михайлов – организатора на атентата срещу генерала от сръбската армия. „Ликвидаторът“ – Момчилов, който всъщност е деец на ВМРО със зададена от организацията задача, влиза в ролята на атентатор срещу Ванча Михайлов (лидера на ВМРО) в София. Заема главната роля в организирано от сръбската полиция покушение в София като отмъщение за убийството на Ковачевич. Даже такова убийство е инсценирано в София и лидерите на ВМРО се разхождат по улиците на София траурно. След „извършването“ на фиктивния атентат срещу най-важната фигура във ВМРО и след като е приведен през границата обратно в Кралството на сърби, хървати и словенци…

  Пият си приятелски кафето с Лазич и в един момент Момчилов става, вади пистолет и след като предава много поздрави на Лазич от Ванчо Михайлов, стреля. Куршумът улучва Лазич в главата над ухото. Следват още три изстрела и когато охраната на Лазич нахлува в кабинета, Иван Момчилов насочва пистолета към слепоочието си. Двамата са закарани в болницата, където след два дена Момчилов умира. Макар и улучен в главата, Лазич оживява.

  Сърбия е в шок. Както пише един сръбски вестник, нито едно длъжностно лице в Сърбия – от краля до пъдаря, не може да е сигурно за своя живот, ако попадне в списъка на ВМРО.

  Кой е Животин (Жика) Лазич? 20 г. той е шеф на сръбската обществена безопасност, личен довереник на сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е човекът, който планира и провежда сръбската политика срещу българското население в Македония и ръководи действията на полицията срещу дейността на ВМРО във Вардарска Македония. Освен срещу четите на ВМРО Лазич ръководи и направлява акциите срещу България, насочени към нейната дестабилизация.

  Тези действия предизвикват широк обществен отзвук, тежки ноти и взаимни обвинения между България и Кралството на сърби, хървати и словенци (предшественик на Югославия).

  Защо ли? Нали сме чужда държава и отделен народ… А ВМРО не е българска организация…”

   

  3. Скопски студентски процес и подвига на Мара Бунева в Македония под властта на Сърбия

  

  Скопският студентски процес се провежда на 5 декември 1927 година от властите в Кралството на сърби, хървати и словенци срещу български революционери, дейци на Македонската младежка тайна революционна организация.

  Подсъдимите са защитавани от сръбските комунисти Антоние Грубишич и Драгутин Тасич, от местните българи Стефан Янакиев и Димитър Илиев и хърватския адвокат Анте Павелич. Процесът приключва на 10 декември 1927 година със следните присъди: 

  • Димитър Гюзелов – общо на 30 години затвор, но тъй като според сръбското законодателство максималната присъда, която може да получи един подсъдим, е 20 години, той е осъден на 20 години строг тъмничен затвор с тежки окови.

  • Иван Шопов на 20 години, Димитър Нацев на 15 години, Димитър Чкатров на 10 години;

  • Харалампи Фукаров, Тодор Гичев, Борис Андреев, Щерьо Боздов и Борис Светиев на по 5 години затвор. Всички са на строг тъмничен режим с тежки окови.

  • Петър Хаджипанзов, Кирил Вангелов, Георги Хаджиманов, Христо Хаджикимов, Мано Чучков, Кирил Кузманов, Благой Монев, Тодор Христов, Страхил Иванов, Кирил Караджов и Йордан Сапунджиев са признати за невинни и са освободени.

  Успоредно със скопския процес в Кавадарци са съдени Васил Сеизов, студентът Иван Митков, Тодор Габев от околийското управление, ковачът Благой Падиков и кафеджията Пешо Грозданов, но са оправдани поради липса на доказателства за техни провинения^[3].

  За време на процеса по улиците на Скопие са изписвани множество графити, гласящи „Сърби, отивайте си в Шумадия“ и „Македония е българска!“^[4]. Тайната културно-просветна организация на македонските българки взема активно участие по време на Скопския студентски процес, организирайки снабдяването на затворниците с неща от първа необходимост (храна, дрехи и други), а също така наемат адвокати, препращат шифровани сведения до оцелелите ръководители на ММТРО и т.н.^[5] В резултат на процеса