Моите научни статии по Международно и общностно право на ЕС!

Международно и общностно право на ЕС обхваща: международни договори, Конвенции, Международни съдилища, Регламенти, Дирктиви и инструкции от ЕС. Международното право е най-общият термин, обхващащ цялата съвкупност от правоотношения с участието на чуждестранни елементи и нормативни актове, регулиращи тези отношения. В международното право се разграничават 3 основни направления: международно публично право, международно частно право и наднационално право.

Международно публично право (МПП)

Междунаро́дното публично пра́во е особена правова система, регулираща отношенията между държавите, посредством създадените от тях международни организации и някои други субекти на международното публично право. Международното публично право включва следните отрасли и институти:

• Дипломатическо право и консулско право

• Международно въздушно право
• Международно хуманитарно право
• Международно космическо право
• Международно атомно право
• Международно морско право
  • институт „Изключителна икономическа зона“
  • институт „Континентален шелф“
  • институт „Териториално море“
• Международно углавно право
• Международно икономическо право
• Международно право по охраната на околната среда
• Право на международната безопасност
• Право на международните договори
• Право на международните организации
• Международно договорно право за закрила правата на човека

Междуотраслови институти: институт „Международно-правна отговорност“ институт „Междудържавна правоприемственост“ В науката за международно право е отделена обща част на международното публично право.

Международно частно право (МЧП)

Международното частно право (МЧП) е съвкупност от правни норми на вътрешнодържавното законодателство, международните договори и правовите обичаи, които регулират гражданско-правните, трудовите и други отношения, съгласувани с чуждестранните елементи. Основна специфика на международното частно право е наличието в регулируемите правоотношения на чуждестранен елемент и използоване на колизионни норми.

Източници на правото на ЕС

Източниците на правото в ЕС се разделят най-общо на две групи според начина на създаването им:

• първично (оригинерно) право и
• вторично (производно) право.

Първично право на ЕС

Първичното право на ЕО и ЕС обхваща Учредителните договори, договорите и актовете за изменение и допълнение на учредителните договори (тук се включват и договорите за присъединяване на нови държави членки), както и Хартата на основните права на Европейския съюз. Първичните източници на правото на ЕС са с основополагащо значение – според Съда на ЕС учредителните договори са „конституционна харта“ на Общностите. Към тях се отнасят:

• Парижкият договор за създаване на Европейската общност за въглища и стомана от 18 април 1951 г., влязъл в сила на 25 юли 1952 г. с 50-годишен срок на действие, който изтече през 2002 г.;
• Договорът за създаване на Европейската икономическа общност и Договорът за създаване на Европейската общност за атомна енергия – Евратом, (наричани Римски договори), подписани на 25 март 1957 г. и влезли в сила на 1 януари 1958 г. И двата договора са безсрочни;
• Договорът за създаване на ЕС (наричан Договорът от Маастрихт), подписан на 7 февруари 1992 г., в сила от 1 ноември 1993 г.;
• Лисабонският договор, подписан на 13 декември 2007 г. и в сила от 1 декември 2009 г., който изменя Римските и Маастрихтския договори, без да ги заменя, след провала на опита за приемане на Европейска конституция.

Хартата на Основните права на Европейския съюз, гласувана през 2000 година, е правно обвързващ документ за всички държави членки от Лисабонския договор насам.

Вторично право на ЕС

Вторичното право на ЕО и ЕС обхваща приетите:

• Регламенти съдържащи норми с общ характер. Те са със задължителен характер в своята цялост. Регламентите се прилагат пряко, т.е. не е необходимо да се транспонират в националното законодателство. С влизането си в сила, те стават действащо право върху цялата територия на ЕС;
• Директивите обвързват всяка държава-членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, т.е. те са целеви актове. Националният законодател избира с какви средства и под каква форма да постигне искания от директивата резултат. Директивата не е акт с пряко приложение и за да породи действие във вътрешния правов ред на държава членка е необходимо директивата да бъде транспонирана в националното законодателство;
• Решенията са актове, които имат конкретен адресат – юридическо или физическо лице, държава членка или неин орган. Решението обвързва само адресата си и е задължително в своята цялост. Решението има директен и непосредствен ефект, пораждащ права и задължения направо за всички субекти в държавата членка;
• Препоръки и становища, които са формално без правна сила, те нямат обвързващ адресатите си ефект. Те се приемат от Общностните институции по въпроси, по които последните не са овластени да приемат обвързващ акт или когато същите преценят, че такъв не е нужен. Според Съда на ЕС препоръките не са напълно лишени от правно действие. Съдът изрично установява задължение за националния съд да се съобразява с препоръките на Общностните институции при тълкуването и прилагането на националното право (виж и тълкуване на правото).

Други актове на ЕС

Приема се, че т.нар. първични и вторични актове не изчерпват всички видове правни актове, приемани от органите на ЕС. Съществуват и т.нар. „атипични актове“ – вътрешни регламенти (вътрешни директиви, вътрешни препоръки и вътрешни становища) с действие само в отношенията между институциите на ЕС, както и непредвидени в договорите видове актове – резолюции, позиции, заключения, декларации, съобщения и други, които нерядко се използват от Съвета на ЕС или Европейската комисия. Общата политика по външните работи и сигурността на ЕС се осъществява чрез общи стратегии, действия и позиции, както и чрез решения в изпълнение на определени от ЕС общи насоки. Тези актове се приемат съответно от Съвета (общите стратегии) или от Съвета на министрите (общите действия и позиции). Полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси се осъществява чрез общи позиции, рамкови и други решения и конвенции. Тези актове се приемат от Съвета на министрите с единодушие, по предложение на ЕК или по инициатива на държавите членки.

Законодателен процес

Основни действащи лица в законодателния процес са Европейският парламент и Съветът на ЕС. Обикновено техните компетенции и правомощия за създаване и коригиране на законодателството са разделени по равно, докато правомощието да инициира закони е дадено на Европейската комисия. Националните парламенти също имат известни правомощия.