Цар Александър II е кръстен Освободител не от нас, а от руснаците, защото е премахнал крепостничеството и неговите вековни окови за руското селянчество.
Под бомбите е много близък наш братски народ, и ако руснаците са ни освободили през 1878г., да знаете, че около 50% от армията на Царя Александър II – Освободител за войната с Османската империя от 1877-78г. е била набрана от доброволци от Украйна, която тогава е била част от Руската империя.
Сега идват истински бежанци от Украйна – жени и деца, а мъжете остават да се бият. Идват като жертви, а не като колонизатори. Двата случая са несъпоставими.
Аз подкрепям приемането и приютяването на украинските бежанци и максималното ангажиране на държавата с проблема. Тези 40 лева за украинките не са вашите, а идват целево само по тази линия от ЕС.
И като стана въпрос за Освободителната война между Русия и Турция, нека се знае, че огромната част от имперската царска армия са говорили на малоруски език, който е основата на дн. украински.
Нас ни освободиха народите на Руската империя, които проляха кръвта си, а не Сталин или Путин. Освободи ни още и благородството на един руски цар, който е абсолютно изключение в руската история, който на фона на другите псевдоними на руските царе като “Грозни”, “Велики”
е кръстен “Освободител”, но не от нас българите, а от самите руснаци, защото преди да освободи нас, той счупва вековните окови на крепостничеството в Русия.
Акт, достоен за един от най-великите в хрониките на световната демокрация, сравним по значимост с отпадането на робството в Америка.
След смъртта на Александър II, още с встъпването на Александър III, България започва да си има проблеми с Русия за всеки ход по обединението на българската общност в Османската империя и най-вече в неосвободените земи в една държава-майка – България.
-
Първо свалянето на Княз Александър Батенберг и изпровождането му извън България от офицерите-русофили в българската армия, с които после Стамболов се разправя с твърда ръка.
-
После са противници на Съединението с Източна Румелия на 6 Септември 1885г.
-
По този повод заедно с Австро–Унгария насъскват сръбския крал Милан да нападне България докато тя чака атака от юг от Османската империя.
-
На всичкото отгоре, руснаците изтеглят всичките си генерали от новородената българска армия, която тогава е само на 7 години, за да могат техните приятели – сърбите да осъществят заканата си “да направят един военен поход до София”.
-
И след като сметките им се объркват и ние стигаме даже след Ниш, те заедно с австрийците ни дават ултиматум да спрем. На мирните договори с тяхната намеса България не получава Моравско. Прецедент на спечелила войната държава даже да предава стара своя територия в Родопите за компенсация на Високата порта след примирието.
-
После те насъскват Румъния да ни нападне в гръб и да ни вземе Южна Добруджа докато се бием с гърците и сърбите в Междусъюзническата война 1913г., защото пак има голяма опасност да ги победим. Нещо повече, когато румънците минават Дунава и приближават София, ние сме обкръжили гръцката армия в Беласица и Пирин, а в обръча се е намирал и гръцкия крал Константин. Само няколко дни още и гърците щяха да капитулират, но сме били принудени да искаме примирие, защото румънците без нито един пушечен гръм, но с подкрепата на Петроград, са вече в София.
-
След което започва Първата Световна война.
-
Въпреки всичко, България пак се ориентира към руския лагер, но при преговорите за влизане в Антантата, руснаците, както преди, се застъпват за сърбите и не обещават изконните български Македония и Тракия на България при евентуална победа, въпреки обещаното от русите разширение на Сърбия в населените с южни славяни територии на Австро–Унгария, а на Гърция – на Малоазийския бряг.
-
Тук е добре да се отбележи, че Чърчил – самият най-голям сатрап на българите, настоява да бъдат приети българските искания, но Сърбия и Русия се противопоставят. Той намразва България чак след като неговите АНЗАК войни са разбити при Дойран, след като акостират в Солун в продължение на провала на Дарданлската операция.
-
След дълги преговори и никакъв успех, България е принудена да приеме по-изгодните условия на Централните сили, защото война на страната на Съглашението би била безсмислена, довеждайки при евентуална победа до това да получим само Одринска Тракия, която вече е била обезбългарена по бързата процедура от турската армия през 1913г. и в която вече не живеят българи. Т.е., това не би оправдало кръвта на толкова българи, а и не е част от стремежа към национално обединение на всички българи в една държава.
-
Чак тогава България за пръв път взима страна против Русия като се сражава на страната на Централните сили.
-
Да, ама тези неща не искате да ги знаете и да ги чуете.
-
По-лесно ни е да повтаряме глупави лозунги на копейки и рубладжии и да викаме на националния си празник “Аз съм роб на Русия”.
-
Нататък историята продължава в същия дух:
-
Между двете войни превърналата с вече в Съветски съюз Русия
-
се занимава само с конспиративна дейност в България.
-
По заповед от Москва се вдига Септемврийското въстание 1923г. на комунистите, когато подлъгани от обещания за “равенство, братство”, маса селяни са изправени с голи ръце и вили срещу редовната армия. После по заповед пак от Москва през 1925г. БКП извършва най-жестокият атентат за ХХ век в Света, като взривява купола на катедралата “Света Неделя”, в резултат от което умират към 500 невинни човека в София.
-
В този период СССР финансира диверсионни групи в България, а след 22 Юни 1941г., когато “Вермархът” нахлу в СССР, им даде заповед за въоръжена борба срещу собственото си правителство и собствения си народ.
-
През ВСВ, даже с цената на живота си, Цар Борис III не изпраща нито един български войник на Източния фронт, въпреки това на 5 Септември 1944г. СССР обявява война на България и я окупира.
-
В следващите години на окупация в България се извършват безчинства над свободомислещи българи, довели до обезглавяването на българската интелигенция, сравними с първите години на Турското робство.
-
На молба да вразуми българските комунисти да спрат беззаконията, ген. Бирюзов – командващ съветските окупационни сили, казва: “Не само, че няма да се разпоредя, но ако вашите комунистите не направят необходимото, то ние ще го направим.”
-
Това напълно кореспондира с изказванията на първите в БКП от онова време като Антон Югов, които обвиняват Москва и Сталин за чистките в България след 9 Септември 1944г.
Искам да кажа, че преди през 2016г. бях НЕ против бежанците, а против мигрантите. Включително и с организирането на отряди на границата, станали известни в Европа със “свинските опашки”.
Разликата между двата вида субекта е доста съществена. Първите – бежанците, както сега от Украйна, бягат, защото няма къде да отидат. Идват само жени, деца и възрастни, а мъжете им остават да се бият.
Другият вид – мигрантите, които идваха до преди няколко години през “зелена граница” от държави от Третия Свят си имат държава, имат дом, там няма война, но има бедност и идват тук само мъжете им поради патриархата в обществото им за по-добър живот, с цел да докарат в последствие и останата част от семейството си за да не работят, източват социалната система и генерират престъпност.
Такива индивиди са млади, необразовани и без квалификация, почти само мъже, от държави, където понастоящем тогава нямаше война и които превърнаха Западна Европа в бардак пълен с “non-go” зони за жени.
Ние сме приютили арменски бежанци и никога не сме имали проблеми с тази общност.
Обаче онази другата “общност” от целия Свят дето допълзя до Европа с фалшивия етикет: “Аз съм сирийски бежанец” е агресивна, друговерска, с различна култура от нашата и обещаваше изключително много проблеми, които проличаха и лъснаха в Западна Европа и ескалираха с масовите публични изнасилвания на европейки на площадите на Кьолн, Хамбург, Виена и мн. др., докато се празнуваше новата 2016г.
Не съм се завъртял, защото и днес, даже след арестите, проблемите и т.н., които си имах и още имам покрай гражданските отряди за пазене на границата от МИГРАНТИ.
Ако днес пак тръгнат от онези, пак съм готов да ги ловя!
Само, че онези не са тези, нито имат някаква допирна точка.
Преди си пазихме семействата от мигрантите, които безчинстваха срещу смешни присъди от обществено-полезен труд, давани от либералните съдилища в ЕС, защото едва ли не можело и да изнасилват докато се адаптират в новото общество. Представете си какво западнало либерално лицемерие.
Обаче сега кой пазим от тези жени, деца и възрастни украинци?
ПЕТЪР НИЗАМОВ
Председател на “Български Юридически Комитет”
Разликата между сегашната война в Украйна и Руско-Турската освободителна война 1877-78г. е доста съществена.
На първо място, руският народ е бил изключително въодушевен от обявяването на война на Османската империя през 1877г. и се е записвал доброволно масово в армията за кампанията срещу Високата порта. Каузата им е била справедлива.
Сега в Русия протестират срещу войната в Украйна, където това означава, че или ще те бият, убият, или ще те затворят. А в болшинството си руските войници са НАЕМНИЦИ, включително и такива от Северно-Кавказките фундаментални ислямски републики или участват с неохота в Украйна, защото не са знаели до последно, че ще ги пращат в Украйна на война, а са им казали, че ще ходят на учение. Това е признание от много от заловените руски войници, които можете да гледате в моя Телеграм.
Цар Александър II Освободител е пратил войската си да освобождава България – братска славянска държава от 5-вековно кърваво, друговерско, турско робство с огромното одобрение на руското общество.
А сега диктаторът Путин няма никаква вътрешна подкрепа и кой освобождава? Украинците от украинците ли? Разбрахме за Донбас, който те завзеха през 2014г., но какво търси тогава руската армия в Лвов, Киев, Одеса? Там хората не се определят за руснаци, говорят различен език (по-близък до полския, отколкото до руския) от векове. Говорят го по естествен път, без да им е наложен изкуствено от някой. Много, много преди КОМИНТЕРНА да измисли и наложи македонския език на македонските българи.
Етнически те не са руснаци, а полският им ген е доста повече, останал от епохата на Великото Полско-Литовско кралство и Жеч Посполита.
Но най-вече, защото населението на Украйна (без Донецк и Луганск) не желае да бъде с изостаналата Русия, нито да живее под диктатурата на Путин.
Ако щете и самите личности на Путин и Цар Освободител на България са диаметрално противоположни.
Путин наложи диктатура в опитващата се да се демократизира Русия, а Цар Александър II прекрати крепостното право и разкрепости закрепостените от векове руски селяни. В този смисъл Царят е демократ с огромен принос за демокрацията в Света, защото това негово действие е равностойно на отпадането на робството в Америка.
Руският народ, част, от който е и украинския, освободи България, а не Путин, Сталин или Ленин.
Освободи я България един благороден цар, който освен това и прекрати вековното крепостно право в Русия като разкрепости всички руски селяни.
Не, със сигурност Цар Александър II – Царят Освободител не е Путин!
Цената на освобождението на България се плати чрез кръвта на хората, които живеят в територията на днешните Русия, УКРАЙНА, Молдова, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Грузия, Армения, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан…
Кой е Цар Александър II Освободител?
Всъщност, той не е наречен от българите Освободител, а от руснаците заради премахването на крепостничеството.
Реформите на Александър II целят либерализация на стопанския живот, която довежда до създаването на много нови предприятия. Най-важното преобразование е премахването на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната. След внимателна подготовка, в която активно участват Яков Ростовцев, Николай Милютин и братът на императора Константин Николаевич, на 3 март 1861 е публикуван законът за отмяна на крепостното право, който и предвижда процедури за оземляване на освободените селяни.
При управлението на Александър II са проведени и други важни реформи. Цензурата е отслабена, премахнати са ограниченията за пътуване в чужбина и е намалена държавната намеса в управлението на университетите (1863 г.). Съдебната система е преобразувана по френски модел (1864 г.), опростени са съдебните процедури и е въведен нов наказателен кодекс, премахнато е смъртното наказание, създадена е система на местно самоуправление в провинцията (1864 г.) и градовете (1870 г.). През 1874 г. сериозно е реформирана армията, като е въведена всеобща военна повинност.
Премахване на крепостничеството от Цар Александър II Освободител в Руската империя.
Премахването на крепостничеството или Отмяната на крепостничеството в Руската империя е най-съществената от великите реформи на император Александър II, за което той се сдобива с името „Освободител“.
На 3 март (19 февруари стар стил) 1861 г. император Александър ІІ издава „Манифест за всемилостиво даряване на крепостните с правото да бъдат свободни селски жители и за устройството на техния бит“, както и „Положение на селяните, излизащи от крепостни зависимости“.
Предистория на крепостните отношения в Русия
Първият руски цар Иван Грозни през 1581 г. забранява всякакво преминаване на селяни от един феод в друг. Крепостното право като държавна система в селските обществени отношения на Русия е окончателно скрепено юридически със „Съборно уложение“ от 1649 г.
Крепостната руска система, по-известна само като крепостничество, е уязвима за революционни движения. Неслучайно декабристите издигат лозунга за отмяна на крепостничеството. До времето на Екатерина Велика страната периодично е заливана от масови селски въстания. Загубата в Кримската война изправя Русия пред предизвикателството от нови мащабни селски въстания. От друга страна помешчическото селско стопанство, основано на труда на крепостните селяни, все повече запада.
Това предизвиква безпокойството на правителството, което е загрижено най-вече за индустриализацията на страната, за която е нужна свободна работна ръка. Тази работна ръка може да бъде набирана единствено из средите на селячеството. Ето защо се стига до отмяна на крепостничеството.
Като повод за отмяна на крепостничеството е използван масовият селски протест срещу него след Кримската война, когато има недостиг на работна ръка заради мобилизацията на крепостните в наборната руска армия.
Крепостничеството е дефинирано по различен начин. Най-общо господарят притежава правна юрисдикция над селянина, техните отношения отговарят на определени правила, но тези правила могат да бъдат променяни от господарите. Крепостният притежава известни минимални законни права, за разлика от роба, но практически разлика няма.
Развитието на взаимоотношенията между господари и крепостни селяни е съвършено различно в двете половини на Европа през средновековието. На запад от Елба (западните германски държави, Ниските земи, Франция, Англия, Италия) то постепенно се отменя. В Швеция, Норвегия, Испания никога не е съществувало. От 12 век нататък в Западна Европа крепостните селяни постепенно отвоюват свободата си – по различно време и в различна степен – статут на наематели-пожизнено, с правото да го прехвърлят този статут на децата си, пълно право да купуват и продават земя и т.н.
Точно обратното се случва на изток от Елба в Бохемия, Силезия, Унгария, Полша, Русия. От началото на 15 век относително свободните селяни от тези региони губят свободата си да се придвижват. Руските селяни загубват свободата си в най-голяма степен. Правата на руските господари над крепостните селяни се увеличават непрекъснато чак до края на 18 век. Крепостните селяни нямат никакво право на придвижване, могат да бъдат произволно премествани, връщани обратно, заточавани.
Руската управляваща класа започва да измерва своето обществено положение с броя на притежаваните селяни и някои господари притежават смайващо количество крепостни селяни: граф Н. П. Шереметев притежава 185 610 селяни, които при сина му достигат 300 000; граф Воронцов – 54 703, а синът му в средата на 19 век – 37 702 крепостни селяни.
Според московския преподавател проф. И. Беляев, закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г., като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права.
Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.
Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година. Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елисавета и след това. Според акад. В. О. Ключевский (1893 – 1905): „При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски.
Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.“
През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев:
….червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки;… 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки….
Данните за цените на крепостни изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяни в енория Великая пустиня:
„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли; съпругата му Марина Степанова – на 25 години, оценена на 10 рубли; деца: Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли; Василиса – момиче на 9 години, оценено на 3 рубли; Матрона – на една година, оценена на 50 копейки ….”
Руската интелигенция – по правило произлизаща от дворянството – търси начин да оправдае това фактическо поробване на хора. Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, Грибовски дава обяснение за съществуване на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на техните майки, които по този начин им давали възможност да укрепнат физически и да се развият умствено, предпазвайки ги от неразумни действия и постъпки.
Последствия
В резултат от реформата от 1861 г. на повече от 30 милиона руски крепостни селяни е предоставена възможността да участват в икономическата модернизация на страната. Крепостните селяни имат възможност да се откупят, след което и да се придвижват свободно, за да участват в новия стопански живот на Русия. Откупните плащания за руските селяни са окончателно премахнати през 1905 – 1907 г., след злополучната Руско-японска война, с последвалата я Първа руска революция.
След идването на болшевиките на власт през 1917 г., те незабавно излизат с „Декрет за земята“, с който изземват собствеността от едрите земевладелци, одържавяват я и я раздават на селяните. По време на колективизацията в края на 20-те години на 20 век, раздадената за свободно ползване земя на руските селяни е одържавена и окрупнена в трудово-земеделски стопанства – с цел интензитет в развитието на съветското селско стопанство.
Александър II (роден Александър Николаевич Романов; 29 април 1818 – 13 март 1881) е руски император от XIX век. При неговото управление Русия премина към реформа, най-вече в премахването на крепостничеството. Убийството му обаче съкрати тези усилия.
Бързи факти: Александър II
-
Пълно име: Александър Николаевич Романов
-
Професия: император на Русия
-
Роден: 29 април 1818 г. в Москва, Русия
-
Умира: 13 март 1881 г. в Санкт Петербург, Русия
-
Основни постижения: Александър II си спечели репутация за реформи и готовност да въведе Русия в съвременния свят. Най-голямото му наследство е освобождаването на руски крепостни селяни през 1861 година.
-
Цитат: “Вотът в ръцете на невеж човек, без нито собственост, нито уважение към себе си, ще бъде използван за вредата на хората като цяло; богаташът, без чест или какъвто и да е патриотизъм, ще го купи, и заедно с това блато правата на свободен народ. “
Ранен живот на Цар Александър II – Освободител.
Александър е роден в Москва през 1818 г. като първи син и наследник на цар Николай I и съпругата му Шарлот, пруска принцеса. Бракът на родителите му беше, за щастие (и донякъде необичайно) за чисто политически съюз, щастлив и Александър имаше шест братя и сестри, които оцеляха в детството. От раждането Александър получава титлата Цесаревич , която традиционно се дава на наследника на руския трон. (Подобно звучащото заглавие царевич се прилага за всички царски синове, включително нерусините , и престава да се използва от владетелите на Романов през 1797 г.).
Възпитанието и ранното образование на Александър не изглеждаше благоприятно за създаването на велик реформатор. Наистина, обратното, ако изобщо беше вярно. По това време при авторитарното управление на баща му съдът и политическата атмосфера бяха силно консервативни . Несъгласието от всеки ъгъл, независимо от ранга, беше строго наказуемо. Дори Александър, който беше любимецът на семейството си и на цяла Русия, щеше да трябва да внимава.
Никола обаче не беше нищо, ако не и практично във възпитанието на своя наследник. Той страдаше от скучно, разочароващо образование като „резервен“ за престола (непосредственият му предшественик не беше баща му, а по-скоро брат му Александър I), което го напусна без никакво желание да заеме титлата.
Той беше решен да не позволи на сина си да претърпи същата съдба и му осигури наставници, включващи реформатора Михаил Сперански и поета-романтик Василий Жуковски, плюс военен инструктор генерал Карл Мердер. Тази комбинация доведе до това, че Александър беше добре подготвен и по-либерален от баща си. На шестнадесетгодишна възраст Николас създава церемония, в която Александър официално се заклева във вярност на самодържавието като наследник.
Брак и ранно управление на Цар Александър II – Освободител.
По време на турне в Западна Европа през 1839 г. Александър търси кралска съпруга. Родителите му предпочитат принцеса Александрина от Баден и уреждат двадесет и една годишния цесаревич да се срещне с нея. Срещата не беше впечатляваща и Александър отказа да продължи мача. Той и обкръжението му направиха непланирана спирка в двора на великия херцог на Хесен Лудвиг II, където се срещнаха и станаха поразени с дъщерята на херцога Мари.
Въпреки някои ранни възражения на майка му и дълъг годеж заради младостта на Мари (тя беше само на четиринадесет, когато се срещнаха), Александър и Мари се ожениха на 28 април 1841 г.
Въпреки че протоколите от съдебния живот не обжалваха Мари, бракът беше щастлив и Александър се облегна на Мари за подкрепа и съвет. Първото им дете, великата херцогиня Александра, е родено през август 1842 г., но умира от менингит на шестгодишна възраст. През септември 1843 г. двойката има своя син и наследник на Александър, Николай, последван през 1845 г. от Александър (бъдещият цар Александър III), Владимир през 1847 г. и Алексей през 1850 г. Дори след като Александър взе любовници, отношенията им останаха близки.
Николай I умира от пневмония през 1855 г., а Александър II наследява трона на 37-годишна възраст. Ранното му царуване е доминирано от последиците от Кримската война и почистване на огромната корупция у дома. Благодарение на образованието и личните си нагласи, той започва да прокарва напред по-реформистки, либерален набор от политики, отколкото железния авторитаризъм на своите предшественици.
Реформатор и освободител на Цар Александър II – Освободител.
Реформата на подпис на Александър е освобождението на крепостните селяни, за което той започва да работи почти веднага след идването си на трона. През 1858 г. той обикаля страната, за да насърчи благородството – което не е искало да се откаже от разчитането си на крепостни селяни – да подкрепи реформата. Реформата на еманципацията от 1861 г. официално премахна крепостничеството в цялата Руска империя, като даде на 22 милиона крепостни селяни правата на пълноправни граждани.
Реформите му по никакъв начин не бяха ограничени до това. Александър нарежда реформата на руската армия, от налагане на наборната военна служба за всички социални класи (не само за селяните) до подобряване на офицерското образование до създаване на райони за по-ефективна администрация. Сложна и подробна бюрокрация работи за реформиране на съдебната система и за опростяване и прозрачност на системата. В същото време неговото правителство създава местни области, които поемат много задължения за самоуправление.
Въпреки ревността си към реформи, Александър не беше демократичен владетел. Московското събрание предложи конституция и в отговор царят разпусна събранието. Той горещо вярваше, че разреждането на силата на самодържавието с представители на народа би унищожило квазирелигиозния възглед на народа за царя като богоустановен, безспорен владетел.
Когато сепаратистките движения, особено в Полша и Литва, заплашват да избухнат, той ги потиска сурово и по-късно по време на неговото управление започва да предприема строги мерки срещу либералните учения в университетите. Той обаче подкрепи усилията във Финландия за увеличаване на нейната автономия. Опитът за покушение през април 1866 г. може да е допринесъл за отклоняването на Александър от по-ранните му либерални реформи.
Атентат и наследство на Цар Александър II – Освободител.
Александър е бил обект на няколко опита за убийство, включително този от 1866 г. През април 1879 г. кандидат-убиец на име Александър Соловьов е стрелял по царя, докато е ходил; стрелецът пропуска и е осъден на смърт. По-късно същата година други революционери се опитват да направят по-сложен заговор, организирайки железопътна експлозия, но информацията им е невярна и те пропускат царския влак.
През февруари 1880 г. враговете на царя се доближават повече от всякога до постигането на целта си, когато Стефан Халтурин, от същата радикална група, която бомбардира влака, успява да взриви устройство в самия Зимен дворец, убивайки и ранявайки десетки и причинявайки щети до двореца, но императорското семейство очакваше късно пристигане и не беше в трапезарията.
На 13 март 1881 г. Александър отиде, както беше обичайно, на военна поименно повикване. Той се качи в непробиваема карета, подарена му от Наполеон III , която спаси живота му по време на първия опит: бомба, хвърлена под каретата при преминаването. Охраната се опита да евакуира Александър бързо.
Друг конспиратор, радикален революционер на име Игнаци Хриниевецки, се приближи достатъчно, за да хвърли бомба директно в краката на бягащия император. Бомбата ужасно рани Александър, както и други в околността. Умиращият цар е докаран в Зимния дворец, където му се дават последните му обреди и умира минути по-късно.
Александър остави след себе си наследство от бавна, но стабилна реформа и започна модернизацията на Русия – но смъртта му спря това, което би било една от най-големите реформи: набор от планирани промени, които Александър одобри и говори за тях като стъпка към истинска конституция – нещо, на което владетелите на Романов винаги са се съпротивлявали.
Съобщението трябваше да бъде направено около 15 март 1881 г. Но наследникът на Александър вместо това избра да отмъсти за убийството с тежки отстъпки на гражданските свободи, включително арести на несъгласни и антисемитски погроми, които ще продължат през останалата част от ерата на Романов .
Източници
- Монтефиоре, Саймън Себаг. Романови: 1613 – 1918 . Лондон, Weidenfeld & Nicolson, 2017.
- Mosse, WE „Александър II: император на Русия.“ Енциклопедия Британика , https://www.britannica.com/biography/Alexander-II-emperor-of-Russia
- Радзински, Едвард. Александър II: Последният велик цар . Саймън и Шустер, 2005.
Освобождението на България не е еднократен акт, а процес – ПЕТЪР НИЗАМОВ
първо – създаването от Васил Левски и съратниците му на общобългарска революционна организация;
второ – заявка за международно признание на българския народ като обособена етническа категория;
трето – международно признание на българския народ като обособен етнос и очертаване на границите на етническата му територия чрез Фермана за Българската екзархия от 1870 г.;
четвърто – решителна заявка за държавна независимост, направена от българския народ чрез Априлското въстание от 1876 г.;
пето – Цариградска конференция на Великите сили.
И едва на шесто място идва Руско-турската война от 1877-1878 г.
Един дори бегъл поглед върху историята на българското общество в първите три десетилетия от втората половина на XIX век ще ни убеди, че Освобождението на България не е еднократен акт, а процес.
Бъдещите изследвания ще покажат, че представата за Освобождението на България е в резултат на непомерната благодарност на нашето общество за руската акция 1877-78г.
ПЕАТЪР НИЗАМОВ
**************
Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“