ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 25.06.2002 Г. ПО Н. Д. № 1/2002 Г., ОСНК НА ВКС – ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 152, ЧЛ. 152А И ЧЛ. 152Б НПК ОТМ.

Докладчик председател на отделение Б.П

Председателят на Върховния касационен съд на Р.Б е предложил Общото събрание на наказателната колегия да издаде тълкувателно решение по следните въпроси:

1. Какво е съдържанието на понятията “от данните по делото” и от “доказателствата по делото”, употребени в чл. 152, ал. 1 и 2, и чл. 152а, ал. 6 НПК?

2. Какво е значението на основанията по чл. 152, ал. 2, т. 1, 2, 3 и 4 НПК ­ хипотези, при които задържането е задължително или база, от която се извежда преценката за наличие на реалната опасност по алинея първа, доколкото не съществуват доказателства по делото, установяващи противното?

3.1. Колко са хипотезите, за които се предвижда максималният двугодишен срок за задържане в досъдебната фаза по чл. 152, ал. 4 НПК ­ две отделни или само една?

3.2. Следва ли да се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК времето, през което делото е било в съдебната фаза, след прекратяването и връщането му от съда на разследващите органи?

3.3. Следва ли да се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК времето на задържане в чужда държава при екстрадиция на лица?

4. Кой е моментът, към който следва да се преценява законността на задържането при последващия съдебен контрол по чл. 152б, ал. 5 НПК и на каква база се извеждат изводите за продължаващото обосновано подозрение, че обвиняемият е извършил престъплението и че не е отпаднала опасността от негово неправомерно поведение?

5. Има ли забрана за съдията (съдебния състав) да участвува повече от един път в производство по чл. 152а и (или) чл. 152б НПК в досъдебното производство?

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на РБ, за да се произнесе, взе предвид:

1. Съдържанието на употребените в чл. 152, ал. 1 и 2 и чл. 152а, ал. 6 НПК понятия “от данните по делото” и “от доказателствата по делото” е еднакво. Този извод произтича от основни принципи, върху които е изградено доказателственото право в наказателния процес ­ чл. 16, чл. 17, чл. 82, чл. 84, чл. 85, чл. 290 НПК.

Систематичното място на чл. 152, ал. 1 и 2, чл. 152а, ал. 6 и чл. 152б, ал. 5 е в глава десета от Наказателнопроцесуалния кодекс, която установява правомощия на съда да разреши и да контролира задържането под стража в досъдебното производство. Употребените от законодателя различни термини с еднакво съдържание не отменят принципното начало, че разследващите органи и съдът решават всички въпроси по вътрешно убеждение единствено въз основа на доказателствата по делото и закона. Само доказателства по смисъла на Наказателнопроцесуалния кодекс могат да послужат за привличане на лице в качеството на обвиняем ­ чл. 207, ал. 1 НПК, за конституиране на уличен ­ чл. 410, ал. 1, във вр. с чл. 414 НПК и за определяне на мярка за неотклонение “задържане под стража”.

Правноирелевантни са данните, при чието установяване са нарушени изчерпателно изброените в чл. 116 НПК способи за събиране и проверка на доказателствата в рамките на започнал наказателен процес.

При предварителната проверка по чл. 191, ал. 2 НПК доказателства по смисъла на Наказателнопроцесуалния кодекс са само данните, получени от допуснатите в тази норма процесуално-следствени действия.

От изложеното следва, че няма юридическо различие в употребените понятия “доказателства по делото” и “данни по делото”.

Съдът взема мярка за неотклонение “задържане под стража”, когато от данните по делото може да се направи обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението и са налице основанията по чл. 152 НПК.

Обемът на данните по делото, от които се извежда обоснованото предположение по чл. 152а, ал. 6 НПК, е сходен с доказателствената основа, необходима за повдигане на обвинение по чл. 207, ал. 1 НПК. Независимо от разликата в редакцията на двата текста, те не се отличават същностно, защото и в двата случая се изисква изграждане на вътрешно убеждение в съответните органи, че определено лице е извършило конкретно престъпление. Степента на доказване на предположението, като предпоставка за задържане в началната фаза на процеса е значително по-ниска от същата, необходима на прокурора да състави обвинителен акт или на съда да постанови осъдителна присъда.

Изводите произтичат от логическото, граматическото и систематичното тълкуване на текстовете на чл. 152а, ал. 6, чл. 207, ал. 1, чл. 234, ал. 1, във връзка с чл. 235, ал. 1, чл. 414, ал. 1 във връзка с чл. 414 и чл. 301 НПК.

2. В основата на промените в Наказателнопроцесуалния кодекс от 1999 г. е Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от Р.Б. По силата на Конвенцията и Конституцията на страната националното законодателство не може да предвижда нито една хипотеза на задължително задържане под стража, защото в противен случай съдебният контрол е безпредметен.

Наказателнопроцесуалният кодекс след 1 януари 2000 г. не допуска задължително задържане под стража.

Основанията по чл. 152, ал. 1, т. 1­4 НПК са изходна база за преценка относно съществуването на реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление, а не хипотези, при които задържането е задължително.

Текстът на чл. 152, ал. 2, т. 1­4 НПК е оборима законова презумпция.

Тежестта за доказване на всички предпоставки по чл. 152, ал. 2 НПК принадлежи на органите на досъдебното производство по силата на общите правила на чл. 83 и чл. 86 НПК.

Възможността за обвиняемия и неговия защитник да оборват законовата презумпция по чл. 152, ал. 2 НПК и правомощията на съда по чл. 114, ал. 2 НПК служебно да събира доказателства след изчерпване исканията на страните не прехвърля тежестта на доказване от органите на досъдебното производство върху тези процесуални субекти.

3.1. Отговорът на въпроса за приложимостта на максималния двугодишен срок за задържане под стража в досъдебното производство произтича от действащата санкционна система в общата и особена част на наказателния закон, законодателния подход при редакцията на чл. 152, ал. 4 НПК и граматическото тълкуване на текста.

Максималният двугодишен срок за задържане под стража в досъдебното производство е приложим за две отделни хипотези – едната, когато минималното, предвидено от закона наказание е петнадесет години лишаване от свобода, а другата ­ когато за престъплението се предвижда наказание доживотен затвор, независимо от минималния размер на алтернативното наказание лишаване от свобода.

3.2. Сроковете по чл. 152, ал. 4 НПК се отнасят само за досъдебната фаза на наказателното производство, защото имат както правозащитен, така и дисциплиниращ характер. Затова, когато съдът върне делото на разследващите органи, не започва да тече нов срок, а времето, през което делото е било в съдебната фаза, не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК.

При връщане на делото на прокурора по реда на чл. 246, ал. 2 и чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК, компетентен да се произнесе по искане за смекчаване мярката за неотклонение “задържане под стража” е съдът, пред който делото е висящо до влизане в сила на съдебния акт за прекратяване на съдебното производство.

3.3. Времето на задържане от органи на чужда държава при искане за екстрадиция на лице не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК. В Наказателнопроцесуалния кодекс не е предвидена такава възможност, защото задържането в чужда държава не е мярка за процесуална принуда, а средство за реализиране на този институт. Това задържане се взема предвид само в случаите по чл. 7 НК.

4. Производството по чл. 152б НПК се провежда поначало по инициатива на обвиняемия, който има право по всяко време да сезира съда с искане за проверка дали основанията за задържането му продължават да съществуват.

Съдът преценява законността на задържането към момента, в който разглежда делото и не е обвързан със становището на предходния съд, тъй като процедурата по чл. 152б НПК не е проверка на правилността на съдебното решение за първоначално задържане.

Контролът на съда по чл. 152б, ал. 5 НПК се свежда до преценка на всички доказателства по делото, които имат отношение към мярката и са събрани на досъдебното производство.

Предмет на обсъждане в производството по чл. 152б НПК могат да бъдат и представените от обвиняемия и неговата защита пред съда доказателства, че не съществува реална опасност да се укрие или да извърши престъпление.

Решението на съда за продължаване на задържането във всички случаи произтича от положително кумулативно установяване, че предпоставките по чл. 152, ал. 1 НПК, обоснованото подозрение за авторството на престъплението и реалната опасност от неправомерно поведение на обвиняемия не са отпаднали.

Производството по чл. 152б НПК предоставя възможност на обвиняемия да подложи на проверка пред съда и законността на задържането, поради невнасяне на определената гаранция. В този случай съдът следва да се произнесе и по специфичния за това задържане въпрос за размера на гаранцията с оглед изискванията на чл. 147, ал. 2 и чл. 150, ал. 2 НПК.

5. Разпоредбата на чл. 25, т. 1 НПК съдържа забрана за съдия да участвува в състава на съда, ако е участвувал в постановяването на присъда или решение в първата, въззивната или касационната инстанция, при възобновяване на наказателното дело или определение по чл. 152а и чл. 152б НПК.

Съдията, който е определил или контролирал задържането на досъдебното производство, не може да участвува в разглеждането на делото по същество в съдебната му фаза, защото се е произнасял по предположението за авторство на престъплението. В съответните текстове за разрешителния и последващ съдебен контрол върху задържането под стража на досъдебното производство не се съдържа изрична забрана за съдията или съдебния състав да участвува повече от един път в производство по чл. 152а и чл. 152б НПК.

Разпростирането на забраната по чл. 25, т. 1 НПК и върху досъдебното производство е неприемливо по следните причини:

Съдебните актове по чл. 152а и чл. 152б НПК не създават “пресъдено нещо” по изследваните въпроси. Противното означава забраната за повторно произнасяне по тази мярка за процесуална принуда автоматично да се пренесе и в съдебната фаза.

При липсата на изрична законова забрана е недопустимо въвеждането Й чрез разширително тълкуване на ограничителната разпоредба на чл. 25, т. 1 НПК.

Разпростирането на забраната по чл. 25, т. 1 НПК и върху досъдебното производство на практика би блокирало възможността за действителен и ефективен съдебен контрол върху посегателствата на правото на свобода и лична неприкосновеност.

Не на последно място аргумент в този смисъл е и възможността всеки съдия, за когото съществува легитимно основание за съмнение в безпристрастността му, да се отведе или да бъде отведен от повторно участие в производство по чл. 152а или чл. 152б НПК.

По тези съображения и на основание чл. 84, ал. 1, т. 2 от ЗСВ, Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Съдържанието на употребените в чл. 152, ал. 1 и 2 и чл. 152а, ал. 6 НПК понятия “от данните по делото” и “от доказателствата по делото” е еднакво.

2. Наказателнопроцесуалният кодекс не допуска задължително задържане под стража.

Основанията по чл. 152, ал. 2, т. 1­4 НПК са изходна база за преценка относно съществуването на реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление, доколкото от доказателствата по делото не се установява противното.

3.1. Максималният двугодишен срок за задържане под стража в досъдебното производство по чл. 152, ал. 4 НПК е приложим за две отделни хипотези.

3.2. Сроковете по чл. 152, ал. 4 НПК се отнасят само за досъдебната фаза на процеса.

3.3. Времето на задържане от органи на чужда държава при искане за екстрадиция на лице не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК.

4. В производството по чл. 152б НПК законността на задържането се преценява към момента, в който съдът разглежда делото. Предмет на преценка са всички доказателства, които имат отношение към мярката и са събрани на досъдебното производство. Обвиняемият и неговата защита могат да представят пред съда доказателства, че опасността да се укрие или да извърши престъпление не съществува.

Решението на съда по чл. 152б, ал. 5 НПК за продължаване на задържането произтича от позитивно кумулативно установяване на основанията по чл. 152, ал. 1 и 2 НПК.

5. В Наказателнопроцесуалния кодекс няма изрична забрана за участието на един и същи съдия (съдебен състав) повече от един път в производството по чл. 152а и (или) чл. 152б НПК в досъдебната фаза на делото.