Елинизирания Бургас през XIX век – Борба за българска църковна независимост и Поп Георги Стоянов Джелебов (част 1)

таврийските българи
Трагедията на таврийските българи – наследниците на Бесарабските българи преселили се в Русия през XVIII и XIX век
март 13, 2022
Коминтерна Петър Низамов
Как бе създадена македонската нация – Резолюция на КОМИНТЕРНА по Македонския въпрос и ВМРО (об.) от януари 1934 година
март 15, 2022

Елинизирания Бургас през XIX век – Борба за българска църковна независимост, Поп Героги Стоянов Джелебов и миналото на Бургас

Всеки бургазлия е виждал изображението на поп Георги върху външната фасада на катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“, но биографията му не е широко известна. Участник в Борбата за българска църковна независимост не българите през ХIX век.

Борба за българска църковна независимост

Борба за българска църковна независимост

В редица статии във вестник „Народен фар” от 1947 до 1950 г. Георги поп Аянов публикува откъси от подготвената за печат своя книга „Миналото на Бургас”. Тази книга така и не е издадена. В нея Георги поп Аянов, използвайки писмени свидетелства на стари граждани на Бургас, исторически документи и факти, описва увлекателно историята на Бургас от възникването на селището в средата на 17 век до превръщането му в околийски център в средата на 19 век. Предполагам, че книгата ще бъде интересна на приятелите на burgas1, затова ще ви предложим откъси от нея.

Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 2)

Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 3)

Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 4)

Георги поп Аянов

Георги Стойчев поп Аянов е роден на 2 септември 1881 г. в село Дерекьой, малкотърновско (дн. в Турция). Произхожда от родолюбиво селско семейство на свещеник. Основното си образование завършва в родното си село, Лозенград и Поморие, а средното – в Одринската гимназия през 1899 г. През учебната 1900 – 1901 г. е учител в Ново Паничарево. На следващата година по поръчение на ВМOРО е назначен за учител в Малко Търново и е натоварен да изпълнява длъжността секретар на Околийския комитет на нелегалната организация, като води цялата кореспонденция, присъства на клетви на дейци, подпомага нелегални чети. В навечерието на въстанието, поради опасност от задържане от турските власти е преместен в пограничния пропускателен пункт в с. Ясна поляна.
След потушаването на въстанието (1903 г.) заминава да продължи образованието си в София. Следва история и география в Софийския университет и в Загреб (Хърватско). Като редовен гимназиален учител работи по една година в Малко Търново, Одрин, Солун и Хасково. През учебната 1912-13 г. се установява на постоянно местожителство в Бургас, където работи до пенсионирането си през 1928 г. През последните четири години е директор на Мъжката гимназия.
В Бургас развива широка и разнообразна културно-просветна, обществена и научно-изследователска дейност. Един от основателите на градското читалище „Пробуда” през 1913 г. и негов председател до 1940 г. Дълги години е председател и на Народния университет към читалището.
Заедно с гимназиалните учители Ив. Орманджиев и Панайот Воденичаров през 1925 г. възобновяват Бургаското археологическо дружество „Дебелт” и създават две музейни сбирки. Редовен член е на Археологически институт и музей в София, на Тракийския научен институт, на Историческото и Географското дружество, на културната организация „Дом на изкуствата и печата” – клон Бургас и др. Широка е публицистичната му дейност в продължение на три десетилетия.
Сътрудничи във вестниците и списанията „Илинден”, „Вести”, „Тракия”, „Ден”, „Дневник”, „Учителски вестник”, „Мир”, „Заря”, Завет”, „Беломорец”, „Беломорска Тракия”, „Бургаски фар”, „Вечерна бургаска поща”, „Народен глас”, а от научния периодичен печат – на „Български народ”, „Македонски преглед”, „Известия на Бургаската търговска индустриална камера”, „Известия на Българското археологическо дружество”, „Архив за поселищни проучвания”, „Известия на Археологическия институт”, „Родна реч”, „Български турист и др.
Значителен научен принос за нашата историографска наука имат неговите самостоятелни издания: „Странджа – етнографски, географски и исторически проучвания” (1938 г.), „Малко Търново и неговата покрайнина” (1939 г.), „Народностен лик на Западна Тракия” (1942 г.), „Странджа планина” (1940 г.)
На 24 февруари 1951 г. Георги поп Аянов умира в Бургас.

Миналото на Бургас
Принос към историята на града

I. Бургас в миналото
1. Заселване на града.

Бургас не е античен град, но не е тъй нов, както професор Иречек го нарича „дете на 18 век”, или както други мислят, че той е възникнал в още по-ново време. Той има своя по-дълга история, макар да не е още написана.
Че Бургас не е съвсем нов град, но не е и многовековен, съдим по факта, че при всички досегашни изкопи, които са правени при строежа на новия град, никъде не са открити никакви следи на това място, нито от антично, нито от византийско, нито даже от по-ново средновековно време, а това е едно сигурно указание да търсим възникването на Бургас в прехода между средновековно и по-ново време.
Изключение ще трябва да направим за най-новото предградие на града – „Пясъците”, където са открити явни следи от по-старо гръко-римско селище.
С прискърбие ще трябва да признаем, че Бургас е един от малкото градове в България, който е останал още без своя писана история. Много по-малки селища, като Котел, Жеравна, Созопол, М. Търново и много други, имат своя писана история. Причини за това има много, но най-главната е тая, че не е създаден в миналото нарочен архив при градската библиотека, макар да е дадена идеята за това още преди повече от 15 години, в който архив да се събират всички архивни материали от държавни, обществени и автономни учреждения или печатни материали, които се отнасят за миналото на нашия град или пък да се откупуват ръкописи, документи и други подобни писмени и веществени паметници, или да се записват спомени на стари хора и други подобни материали, които биха дали възможност на бъдещия историк да може от така събраните материали да напише една пълна и достоверна история на нашия прекрасен град. Без предварително събрани материали история не може да се пише, както не може да се гради и най-малка сграда, без строителните материали.
Поради тая причина много ценни материали, представляващи интерес за историята на Бургас, са изчезнали безследно, било защото не са били своевременно откупени или отпечатани, било защото е нямало кой и къде да ги съхранява на подходящо място. Такъв ценен материал за историята на Бургас представляваше ръкописният труд на покойния стар учител и общественик от Градец Христо Димитров, който ръкопис, подарен от автора на общината впоследствие е изчезнал безследно.
Дълг е следователно на младите историографи, на културните учреждения в града ни, всеки просветен и родолюбив гражданин да издирва, да посочва, да прибира всичко, което би представлявало интерес за историята на нашия град и да го предава на съответното място в ГНС, било в Народната библиотека или Градския музей, за да може един ден от така събраните материали бъдещия историк да напише историята на града.
Напоследък, наскоро починалият наш стар съгражданин, бивш народен учител и общественик, бивш народен представител от Бургас, Костадин Попов от с. Дюлгери(Зидарово), бургаско, ни е оставил в своята архива ръкописни материали относно миналото на нашия град, които в следващите редове ние ще направим достояние на нашите читатели. Колкото и да са оскъдни тия материали, при едно по-грижливо и систематично подреждане и по-критично разработване, те могат да хвърлят известна светлина върху миналото на нашия град и нашия край.
Освен лични спомени за миналото на Бургас, които се отнасят повече за черковно-училищното дело и за възраждането изобщо на българщината в този край, за по-далечното минало Костадин Попов е почерпил сведения, както сам пише в една уводна бележка, от други двама по-стари източници, които представляват по-голям интерес.
Първият източник е неговият стар сродник и съселянин Андон Георгиев Домусчиев, роден през 1781 г., а умрял през 1876 г. в Бургас на 96 годишна възраст. Баща му бил Чорбаджи Георги Андонов от Варна, но преселен с брат си Георгаки, като млади търговчета в Дюлгери. Братът на Чорбаджи Георги е баща на известния бургаски благодетел Александър Георгиев(вм. Георгакев) Коджакафалията. Чорбаджи Георги Андонов се оженил за Дона Николова от Дюлгери, която била сестра на бащината майка на Костадин Попов, откъдето иде родството на последния с Андона.
Андон бил пратен от баща си в Бургас да се учи на частен учител, защото по онова време, 1793 г. нямало ни в село, ни в Бургас открито училище. Но баща му наскоро умрял и той станал бакалски чирак при един стар и богат търговец грък, с когото после станал съдружник, а след смъртта му откупил целия му имот и станал самостоятелен бакалин и търговец на житни храни. Поради способностите си, Андон бързо се издигнал като почетен и влиятелен гражданин, просветен за времето си и затова бил избиран в каймакамския мезлиш (околийски съвет) и черковното настоятелство.
Самостоятелен търговец той станал към 1803 г., когато при него дошъл един изпаднал рибар, над 100 годишен, на име Барба Щирион, когото Андон прибрал при себе си да го гледа „за хаир”, както сам Андон казал, като му възложил една лека работа около житния хамбар.
Един ден Андон запитал Барба Щириона от къде е родом и как е попаднал в това положение тук, като бездомник и нещастник. Тогава той му разказал „под клетва, че ще говори истината”, своето житие-битие и историята за заселването на Бургас, тъй както е чувал в детинството си да я разказват неговия баща и други по-стари негови съвременници, които по това време са риболували по нашето крайбрежие. Ето този барба Щирион е вторият източник, от когото Попов е почерпил своите сведения, но не направо от него, защото той отдавна бил умрял, а посредством чичо си Андона.
Сведенията обаче, които К. Попов е събрал от поменатите двама разказвачи, са за жалост тъй нечетливо написани и тъй несистематизирани, че буквалното им предаване не би представлявало никакъв научен интерес. Поради тая причина наложи ни се така намерените спомени на К. Попов да преразкажем със свои думи, с нужните поправки и коментари, за да добият известна историческа стойност.
Несистемното записване на тия спомени, колкото и да са иначе интересни, ще си обясним със слабото образование и научна подготовка, която този самороден народен просветител е можел да получи в онова време между 1855-1871 година, когато още никъде в Бургас не е имало българско училище. И това, което той е направил със слабите си сили и познания като самоук, говори твърде много за голямото ученолюбие, природни дарби и духовен интерес у този самобитен народен просветител.
Барба Щирион е бил родом от Бандърма, град в Мала Азия, срещу Цариград и е бил грък по народност. Той бил малко учен, но като човек бил честен, добросъвестен и много паметлив. Баща му, Барба Евтим, бил стар рибар, който риболувал в блатата край Бандърма и край бреговете на Цариград и Мраморно море и продавал рибата на цариградското рибно тържище „Балъкпазар”.
Историята за заселването на Бургас, която по-нататък Барба Щирион е разказал на Андона наскоро преди смъртта си, а именно към 1876 г., последният я преразказал на внука си Попов, който записал тия спомени на чичо си Андона по желание на последния.
След слабото образование, което Попов добил на гръцки при учителите Георги Попов от Одрин и Николаки Папизов от Созопол и при българския учител дядо Петко Кърпичара, между годините 1868 и 1871, през 1872 г. той станал млад учител в родното си село, където остава една година, като същевременно изучава и черковното пение от баща си п. Панайот Костадинов, който бил свещеник в Дюлгери. Когато през месец декември 1873 година сливенският митрополит Серафим посетил селото им и оттам заминал за с. Св. Никола, владиката взел със себе си и учителя Попов за певец, тъй като в това село нямало такъв. По желанието на селяните и по настояването на дядо владика, Попов останал за учител в Св. Никола три години поред, от 1873 до 1876. През м. май 1876 г. Попов е бил арестуван и затворен по донесение на созополския гръцки владика Кратос за участието му уж в „Ботевото въстание”, както нарича Попов в спомените си минаването на Ботевата чета през Дунава и сражението й във Врачанския балкан, където загинал славният й войвода.
След няколко месечен затвор той е бил освободен по недоказаност за участие в някакъв революционен заговор. Какво силно впечатление ще да е направило на турската власт това събитие, че неговото отражение се почувствало и в най-далечните краища на държавата. Турците били много изплашени от появата на Ботевата чета, защото подозирали, че зад нея се крие някоя велика сила. Поради това турците станали много подозрителни и в лицето на всеки по-буден българин, учител или свещеник, виждали заговорник и бунтовник и го преследвали. Тогава е бил арестуван и откаран на съд в Сливен черковният деец в Бургас и бургаския край поп Георги Стоянов Джелебов и на връщане от Сливен умъртвен по пътя.
След освобождението му от затвора, Попов останал в Бургас, в дома на своя чичо Андон, който бил вече старик на 95 години. В квартирата, която му била дадена да живее, Попов обичал да си държи бележки в дневника за преживяните събития. Синовете на дядо Андона, като виждали учителя Попов постоянно да пише нещо, обадили това на баща си. Андон, подозирайки че Попов може да пише бележки по тогавашните политически събития в България и знаейки, като член на мезлиша, че правителството се готви да вземе сериозни мерки срещу всички съмишленици на Ботева, а такива са били преди всичко учителите, той предупредил Попова да не носи бележника със себе си, а да го крие на сигурно място и то не в къщи и не дори в техния двор, а другаде някъде.
Виждайки, че внукът му обича да пише, един ден Андон се приближил до него, дал му хартия и му казал, че ще му разкаже интересни спомени за миналото на Бургас, които той научил от един много стар рибар от бургаските рибарски колиби, на име Барба Щирион Бандрамалията, който на старини умрял при него на 106 години. Тия спомени Щирион запомнил от разказа на баща си барба Евтим и на други по-стари рибари, които по-рано са риболували в Бургаския залив.
Ето по този начин К. Попов ни предава спомените на барба Щирион чрез дядо Андон Домусчиев. Това било и един завет на последния, който предчувствайки че наскоро ще умира и вярвайки, че България ще се освободи, имал голямо желание това минало на Бургас „да бъде написано на книга за да види бял свят”.
Според тия спомени, бандарменските рибари, които риболували около Цариград и Мраморно море, изнасяли своята риба на цариградското рибно тържище „Балъкпазар”. На същия пазар често идвали и анхиалски рибари да продават солена риба, ловена в Черно море и в блатата край днешния Бургас.
Правило впечатление, че черноморската риба по-бързо се продавала и на по-висока цена, защото била по-тлъста и по-вкусна и добре приготвена. Това обстоятелство особено заинтересувало бандарменските рибари и те замислили да обиколят нашето крайбрежие и ако могат да заседнат насам. Една „тайфа”(група) около 10-12 души бандарменски рибари гърци тръгнали със своите рибарски лодки и инвентар и спрели във вътрешността на Бургаския залив – около Пода (Порос). Няколко души от тях обиколили насрещния бряг на залива, където е днешния град.
Това първо идване на бандарменци, по думите на Барба Щирион, е било към 1656 г. или десетина години след първите заселници. Тук те намерили около 10-12 колиби на по-рано дошли рибари от Анхиало, Созопол и Месемврия. Новите рибари одобрили местото и се установили при тях, като си построили впоследствие и те десетина колиби. По този начин броят на колибите нараснал на около 22.
Заварените по-стари колиби били на риболуващите тук по-стари рибари от поменатите по-горе крайморски градове, които рибари при лошо време, вместо да се връщат в градовете си изтегляли рибарските си лодки край брега и при добро време продължавали риболуването.
Първите колиби на анхиалските рибари били наблизо до брега, около изхода на днешните градски улици „Александровска” и „Граф Игнатиев”. В съседство с тях построили своите колиби и бандарменци. Мястото било пусто или по думите на Барба Щирион, „Орманлък”, дребна, ниска гора, но останалата околност на Бургас, особено по-високите места като Карабаир, Алятепе, Росенбаир и южните склонове на Източния балкан били покрити с вековна едра гора, богата с разнообразен дивеч – зайци, сърни и даже елени(рогачи) в по-високите места, но в най-голямо изобилие са били фазаните около крайбрежието, чийто крясък се чувал нощно време от рибарските колиби.
Мястото било безводно и това принудило още първите заселници да изкопаят три кладенеца между самите колиби, чиято вода, обаче не била добра за пиене. От името на тия кладенци местото нарекли „Та Пигадия”, което значи „Кладенците”. Сладка вода за пиене рибарите взимали от старите „Сладки кладенци” в местността „Пясъците”, от които е взимал вода и новият град дълги години, докато се снабди с друга вода.
Когато колибите нараснали повече от 22, наложило се да се отвори първият дюкян, който бил от обикновена плетеница, измазан с глинена кал и покрит с тръстика (саз), вземана от съседните блата, с каквато били покрити и рибарските колиби.
Бандарменските рибари се оказали по-опитни и по-големи майстори в соленето на рибата и затова изнасяната солена риба на цариградското тържище винаги намирала по-добър пазар и по-висока цена. Това обстоятелство заинтересовало и стамболските рибари – турци, които започнали да виждат в лицето на черноморските рибари свои сериозни конкуренти. Ето защо една „тайфа” от тях, около 10-15 души решили да се заселят при „Кладенците” и да риболуват с тамошните рибари. Построили си и те свои няколко колиби около кладенците – по-навътре от брега, към хотел „Империал”, днес „Балкантурист”? и по такъв начин колибите станали повече от 30.
По-богати турски и гръцки рибари построили още 2-3 дюкяна, но не вече от плетеница, а с дъски и покрити с керемиди, донасяни от Цариград, от където носели и стока за дюкяните, най разнообразна цариградска стока, според нуждите на първите заселници. Околното население, щом научило за откриването на дюкяните, започнало да ги посещава и да прави обмяна със свои произведения.
Така първите колиби, от чисто рибарско поселение, бързо се превърнало в пазарно място за околното население, което задоволявало една стопанска нужда на последното и на рибарското съсловие.
Но трябва веднага да поясним, че в онова време, когато е възниквало нашето селище, а именно към средата на 17 и до 18 век, в Турция е господствало още натуралното стопанство и затова стокообмена, който започнал да се извършва в новото селище между рибарското съсловие и местното селско население, е бил ако не изключително, то предимно примитивен, натурален, размяна на предмети, на стока срещу стока. Парите през тия векове са били голяма рядкост и затова били твърде скъпи.
През преходния период, когато става разлагане на старите турски феодални отношения и нарастване на новите сили на капиталистическото развитие, паричната система измества окончателно натуралната размяна. От тогава именно новото селище, ще видим по-нататък, започва да се издига като истински пазарен център, търговски град и износен пункт на Черно море.
Първите кладенци били плитки и необградени и затова лесно се замърсявали и размътвали при поройни дъждове. Това принудило бакалите да изкопаят по-дълбоко един от кладенците, който имал по-обилна, „неизчерпаема” вода, да го обградят със зидария и да му поставят лост и кофа със синджир, като го нарекли „Синджирли бунар”. По негово име и местото на колибите почнали да наричат „Синджирли бунар”. Името „Та Пигадия” почти се забравило. Стари бургаски граждани сочат местото на „Синджирли бунар” зад фурната на Аркади Димитрикополу на ул. „Граф Игнатиев”. По-късно иззидали и втория кладенец, който бил към днешния военен клуб и му поставили колело с кофа.
Когато бащата на Щирион, Барба Евтим дошъл при рибарското селище с първата „тайфа” рибари от Бандарма, Щирион още не бил роден. При повторното идване на Барба Евтим с втората група бандарменски рибари, Щирион бил вече 14-15 годишен и баща му го взел със себе си да му помага в риболова. Това е било към 1700 г. Когато Щирион дошъл при „Синджирли бунар”, той намерил около 45-50 колиби. Тогава именно той, покрай баща си и другите по-стари анхиалски и созополски рибари научил историята на това рибарско селище, а именно кога са дошли първите заселници рибари, причината за идването на бандарменските и стамболски рибари и т. н., която история впоследствие той разказал на дядо Андона преди смъртта си.
По това време от Стамбул дошла нова група рибари турци, които, научавайки че в околността на новото селище има изобилен лов на зайци, сърни и фазани, взели и ловджийското си оръжие. Те дошли тук със семействата си, като си построили не вече сазени килиби, а дървени къщички с керемиди, доставяни от Цариград. Новите къщи турците построили източно от „Синджирли бунар”, където впоследствие се създал турският квартал на града. На тия турци-рибари ловът станал втора професия, не по-малко доходна от риболова, първо че тук имало дивеч в голямо изобилие и второ, че убитият дивеч, особено фазаните, намирал добър пазар между богатите турци – бейове и паши в Цариград. С идването на тия нови заселници рибари-ловци, броят на къщите нараснал на 50-60.
По примера на турците, гръцките рибари довели и те своите семейства, като си построили по-удобни и хигиенични къщи по посока на днешната църква „Преображение Господне”, където по-късно се развил гръцкия квартал на града.
Нарасналите нужди на новото селище наложили откриването на нови дюкяни, които от своя страна привлекли нови купувачи от по-далечни села и градове. Новите дюкяни били строени вече на по два етажа, от които горният – от по 4-5 стаи – е служил и като хотел за гости – търговци, които идвали тук на пазар от Айтос, Карнобат, Цариград и другаде.
Заедно с новата група турци-рибари-ловци дошли и една група от 30-40 души бичкиджии за приготовление на строителен дъбов материал – главно дъски за новите постройки, който материал секли от съседните гори. Чамовият материал за дограмата бил доставян от Цариград, заедно с керемидите.
С прииждането на новите групи рибари от Цариград и Бандарма, износът на риба се засилил, но едновременно с рибата изнасял се и дивеч, кожи от дивеч, дървен материал и въглища, плодове и някои животински продукти и др. Така новото селище, от обикновено пазарно място за натурална размяна, започнало да се издига и като износен търговски пункт за външна търговия. Развитието му в такава насока ще си обясним с настъпилите нови социалноикономически условия в турската империя. Това е било към края на 18 в., когато се извършва прехода от старите феодално-разменни отношения към стоково-паричните отношения.

2. Името на града.

 

Докато Бургас е бил още рибарско селище, между първите му заселници гърци и турци се появява спор за неговото име. Гърците, като по-първи заселници, го нарекли Пиргос или Бургос, а когато наскоро дошли и турски рибари, те го преименовали Бургас, което име е турска форма на римското название Burgos, което значи, както и Пиргос, кула, крепост, укрепление, замък.
Изглежда, че известно време селището се именовало и с двете имена. Когато бележитият турски географ и пътешественик Хаджи Калфа е минал през нашия край в 1657 г., той го споменава и с двете имена Пиргос и Боргас (вм. Бургас), без да ни обяснява произхода на името му. От това съобщение на Хаджи Калфа разбираме, че името на селището ще е дадено наскоро след основаването му, което е било около средата на 17 в.
Поменатият по-рано наш разказвач, барба Щирион, който ни дава първите сведения за заселването на Бургас, не ни съобщава никакви сведения кое е дало идеята на първите му заселници да го нарекат Пиргос или Бургас. Поради това за произхода на името на града са изказани досега няколко мнения, които ние ще приведем за осветление на въпроса, макар те да не са задоволителни. Но все ще трябвало да е имало наблизо или по-далеч от селището нещо лично, забележително, което е дало повод на първите заселници да дойдат до идеята да го наименоват Пиргос или Бургас.
Авторът на Юбилейната книга на Бургас, Атанас Христов пише на стр. 41, че името си градът е добил от една кула – Пиргос, която се намирала на днешното празно място на ъгъла между улиците „Шейново” и „Цар Крум”, точно срещу бившия френски католически девически пансион, която кула била разрушена наскоро след освобождението. Кулата била кръгла и висока около 8 м. с диаметър вътрешно около 4-4,5 м., с тесни прозорчета и конусообразен дървен покрив.
От проучванията, които направих в последно време чрез разпита на съседи и стари бургаски граждани се оказа, че на това място не е имало никаква подобна кула. Подобна постройка със същите размери и форма е имало, но не срещу католическия пансион, а на улица „Цар Асен”, между пресечката улица „Гладстон” и улица „Ивайло”, някога дворно място на Петко Чеглаитски, който го е купил от Хрисополос, а последният го е купил от някоя си г-жа Скулиева. В последно време местото минало чрез продажба в собственост на Киро Томов Джамбазов, който впоследствие го е продал на днешните собственици, като парцел № 37 на ул. „Цар Асен”. Преди 25-30 години Киро Джамбазов е разрушил кулата, за да й вземе каменния материал, който се изчислил на стотина кубика.
Според описанието на Джамбазов и Любомир Чеглаитски, постройката не била никакъв пиргос или римски бург, както пише Ат. Христов, макар да е била солидна каменна постройка, а обикновена вятърна мелница, висока около 8 метра с цилиндрична форма, дебели каменни стени от 80-90 см. дебелина, на три етажа, разделени с дебели дюшемета от дъбови греди. На всеки етаж имало прозорчета, закривани с дебели дървени капаци. По вита тясна стълба от дебели дъбови стъпала се е изкачвало чак до най-горния етаж. Входната й врата е била от дебели 10-12 см. дъбови талпи, свързани помежду си с дълги гвоздеи и заключвана с дълъг 25-30 см. железен ключ и залостена отвътре с дебел железен лост, така че разбиването на вратата и насилственото влизане в постройката било почти невъзможно. За потвърждение на това Джамбазов ми разказа следната случка, която чул от дядо Димо Врачков, умрял преди 25 години на 103 годишна възраст.
Когато изгонените от Русия черкези нахлули в България през 1885 година, една банда от тях се опитала да нападне мелницата, където се укрили 15-20 души местни българи, между които бил и дядо Димо Врачков, който тогава бил на 35 години. Всички усилия на нападателите да разбият дебелата врата на мелницата и да ограбят укрилите се граждани, останали безуспешни. Когато един от обсадените стрелял и убил едного от черкезите, другите се разбягали.
Навярно това укриване на гражданите в мелницата и случката с черкезите е създало заблуждение у мнозина да мислят, че тя е била кула, пиргос, която служила за убежище и скривалище при неприятелски нападения, в което заблуждение е изпаднал и авторът на Юбилейната книга на Бургас.
Макар тая постройка да е служила в тия размирни години и за скривалище, поради своята солидност, но тя по конструкция и предназначение не е била някакъв Пиргос, а обикновена ветрена мелница, известна на по-старите съграждани като Скулиева мелница, Хрисополува мелница, а в по-ново време като мелницата на Петко Чеглаитски, според имената на намиращите се собственици на този имот, дето е била постройката.
Но независимо от всички тия спомени и съображения, най-убедителни доказателства, че постройката е била мелница, а не пиргос, са следните: Първо, че долният й етаж, според думите на Любомир Чеглаитски, който е израснал в този имот, е служел за хамбар на храните, които се мелели в нея и второ, че на трите й кръгли дюшемета личали ясно в центъра им кръглите отвори, през които е минавала оста, около която се движели мелничните камъни.
Освен това ние имаме и свидетелството на австрийския дипломат Янзел фон Бронар, който, минавайки през Бургас през 1786 година ни съобщава в своя дневник, че в Бургас той видял по това време три вятърни мелници. Стари бургаски граждани, като Любомир Чеглаитски, Кочо Георгиадис, Теодор Арнаудов и други, сочат местото на тия мелници по най-високата част на града – така наричаната в турско време „Сърт-йолу”, по посока на днешната ул. „Гладстон”. Едната мелница е била на ул. „Фердинандова”, между пресечките ул. „Гладстон” и ул. „Патриарх Евтими”, срещу заведението на Григор Дяков; втората е била въпросната наша мелница на ул. „Цар Асен” и третата – на Панайот Христодолу – Бората, в района на казармите, в съседство с къщата на инженер Софтов.?
Още по-убедително доказателство, че въпросната каменна постройка не е била някаква кула (пиргос), а вятърна мелница, намираме в един крепостен акт от 28 март 1892 година, издаден в Бургас, който ни предаде напоследък Любомир Чеглаитски (син) и в който акт изрично се говори, че Христо Хрисопулос от Бургас продава на Петко Стаматов Чеглаитски от Бургас собствената си бахча и мястото Дермен-ери (воденично място), в което се намира вятърната мелница. Продавачът Хрисопулос се задължава в едногодишен срок да събори мелницата и да й вдигне каменният и дървен материал.
Щом, следователно тая постройка не е била кула, пиргос или бург, не може да се вади името на Бургас от нея, както мисли авторът на юбилейната книга на града ни, Атанас Христов.
Мануил Фил, византийски поет от 14 в. съобщава, че през средните векове между Скафида (сега Скеф) и Русокастро е имало град с името Пирогос, без обаче да определя точното му местонахождение. Някои смятат, че името на нашия град е взето от името на този средновековен град. Трудно може да се допусне, че тия прости рибари са могли да знаят за съществуването на този изчезнал в тяхно време средновековен град, за да дадат неговото име на нашето селище.
Според един римски надпис от II в. на нашата ера, намерен в с. Пънчево (Каракютук), средецка околия, находящ се сега в градския ни археологически музей, император Антонин Пий (133-161 г.) възложил на своя легат (заместник) Гай Юли Комод Орфотия, да бъдат издигнати крепости – бурги – burges и да постави в тях войскови застави за защита на провинция Дебелт (Deultum) от варварски нападения. Според друг един надпис, границата на тая провинция достигала на изток до нашия град. Би могло да се допусне на това важно и кръстопътно място да е имало някакъв подобен бург, от който да е взето името на града.

Такава римска кула на местото на нашия град или в съседство с него досега не е открита, както и не са открити никакви други следи от римско време тук и затова е трудно да се допусне, че името си Бургас може да носи от подобна римска кула и то от II век с.н.е.
Но все ще трябва да се съгласим, че не така случайно ще е дадено това име на нашия град от първите заселници.
Стари гърци от Бургас и от съседните градчета, отдето са дошли първите заселници – Созопол, Анхиало и Несебър – искат да обяснят името на новото селище от кулата при Пода, средновековния Порос или Форос, която е известна още от началото на 14 в. и фигурира в географските карти от 1828 г., като старинна кула. Нейното предназначение е било да служи за фар и да пази входа за средновековния град Скафида (Ville de Schafida), на брега на Мандренското блато, срещу Скеф, недалеч от устието на Факийска река, близо да Кале- бурун.

Този град се споменава от граф Амедей VI в Савойската хроника от 1366 г., като цветущ търговски град.
Тая кула, от която и до сега личат следи от основите й, гърците и до днес наричат Пиргос. Тя се намира до самия морски бряг, точно там, където Мандренското блато влива водите си в морето с едно твърде тясно устие, което позволява лесна защита на вътрешния град. Тая кула не е могла да не бъде известна на старите рибари, първи заселници на Бургас, тъй като те най-много са риболували по това крайбрежие. Изглежда, че това място не е било съвсем пусто. Когато по-късно поменатият по-горе австрийски дипломат фон Бронар минал край това крайбрежие, той споменава, че тук при Форос имало даже малко селище от 10-12 къщи и няколко кафенета, наредени по стръмния хълм край вливащия се тук поток.
Мнението, че името на Бургас може да произхожда от пиргоса при Пода, би било най-приемливо, ако не бяхме научили напоследък от записаните от д-р Димитър Йонович през 1911 г. спомени на Сава х. Дечев, в които намираме едно кратко, но ясно съобщение за произхода на името на града.
На друго място и при друг случай ние ще изнесем тия спомени на дядо Сава, добре известен на Бургас възрожденец и борец за духовното и политическо освобождение на нашия град. Тук само ще изкажа сърдечна благодарност на д-р Йонович, който преди близо 44 години е проявил научния интерес да запише тия спомени, които обхващат времето от 1828 г. до смъртта на дядо Сава (1914 г.) Макар и по-нови и откъслечни, тия спомени хвърлят известна светлина върху тъй слабо познатата история на нашия град.
За името на града Сава х. Дечев казва: „Градската кула – Пиргоса – е била до стария градски общински дом, край мостчето над малката рекичка, която е текла пред него”. От това съобщение ще разбираме, че през най-ниската част на града е текла в миналото малка рекичка, образувана от водослива при поройни дъждове от района на града, както се наводнява днес главната улица при поройни дъждове.

Ще трябва да разбираме, че тая рекичка, за която ни говори дядо Сава, ще е била малка суха долчинка, която при дъждовно време, обаче тъй много е прииждала, че се наложило да се построи мост, за да се минава от едната на другата страна на града.
По сведения от стари граждани, посоката на долчинката в долното й течение се очертавала така: идвала от север, минавала зад зданието на Ат. Кривошиев, край източната врата на градските хали и по улица „Мара Гидик” достигала до магазина на братя Биячеви, пред който, като най-ниско място образувала блато, продължавала на юг зад новия дом на Градския народен съвет, зад бившият хотел „Империал” и край рибарските колиби се втичала в морето.
Не е безинтересно да отбележим мимоходом, че по спомени на стари бургаски граждани, като Д. Велчев, Г. Баев и други, подобен суходол е имало и по–наизток, по посока на ул. „Антим I”, минавал през игрището „Тенис плац” и вливал водата си през дъждовно време в морето, но той не ще да е бил тъй пълноводен, като първия.
Съобщението на дядо Сава за съществуването на градска кула е убедително доказателство за произхода на името на Бургас.

За първите заселници тая кула Пиргос е била единственото лично и паметно нещо близо до тях, което им е дало идеята да наименоват селището Пиргос и после Бургас.
Явява се сега въпроса от кое време и произход е била тая кула. Поради липса на положителни данни, трудно е да се отговори на този въпрос. Дядо Сава, като ни съобщава за съществуването на кулата и посочва мястото й, казва: „Запомних кулата, която…” и по-нататък не отбелязва от кога и от кого е строена кулата.

Ясно се разбира от свидетелството на дядо Сава, че до негово време кулата е съществувала до стария общински дом. По спомените от 40-50 години на стария наш съгражданин Димитър Велчев, както и още по-стария ни съгражданин Грозю Баев, старият общински дом е бил на местото, дето е сега Българската народна банка и той е представлявал стара двуетажна постройка, подлежаща на срутване.
За нас в случая е важен безспорния факт, че такава кула е съществувала в миналото на посоченото място. Може да има две предположения за произхода на кулата: или че е строена от самите рибари или от някой бей, който е имал владение наоколо, било за наблюдение или за предпазване при неприятелско нападение. По-трудно е да се допусне, че тя е от по-стар римски произход, някой римски бург, за каквито по-рано говорихме, защото на местото на нашия град, както и по-рано отбелязахме, не са открити досега никакви следи, нито от римско, нито от по-ново византийско или даже от средновековно време.
Един факт е безспорен, а именно, че наскоро след основаването на селището, името му било дадено. В това се уверяваме и от свидетелството на Хаджи Калфа, който още през 1657 г. го назовава и с двете имена: Пиргос и Бургас. Ако турското му име не е дадено от местни или анхиалски турци, ще трябва да приемем, че стамболските рибари турци са дошли наскоро след първите горски заселници преди 1657 г., за да искат да наложат своето има на града.
Горното обстоятелство говори, че или кулата е съществувала тук по-отрано или наскоро след заселването е построена от самите рибари.
Най-вероятно ни се вижда предположението, тя да е била на някой бей или паша, който е имал владение наблизо в този край.
Ще трябва да приемем, че от тая градска кула, за която ни говори дядо Сава х. Дечев, че е съществувала в самия град при стария общински дом, селището е добило своето име Пиргос или Бургас.
По-късно, когато селището добило градски вид и станало известно и на по-далечния свят, особено когато Бургас се въздигнал като околийски център (каймакамлък), то за отличие от други подобни едноименни селища, като Люле Бургас, Кулели Бургас, Кум Бургас и др. започнали да го именоват Ахело Бургас, в смисъл Бургас при Анхиало, днес Поморие.

 

3. Кога е заселен.

 

Трудно е да се установи една точна дата за заселването на Бургас, поради липса на писмени документи или веществени паметници. Затова, за да се доберем до една по-положителна дата, ще си послужим със спомените на някои по-стари граждани, със сведенията на нашите познати вече разказвачи Барба Щирион, Андон Георгиев Домусчиев и Костадин Попов, подкрепени от свидетелството на някои съвременни пътешественици.
Така според спомените на известния стар бургаски гражданин, търговец-книжар Димитър Велчев, който дошъл в Бургас наскоро след освобождението, към 1889 г., от основаването на града до тогава нямало повече от 245-250 г. Като прибавим и 60 г. от идването на Велчев в Бургас до днес, излиза, че основаването му ще търсим около 305 г. назад или към 1644 г.
От разпита на други стари граждани на Бургас – гърци, турци и българи се създава убеждението, че заселването на града ще търсим не по-рано от средата на 17 век. Но в никой случай не както пише д-р Иречек, че „Бургас е рожба на 18 век”.
Според спомените на Барба Щирион, баща му дошъл от Бандърма към 1665 г., а заварените тук по-стари рибари от Анхиало, Созопол и Несебър били отпреди 5-10 г. От това свидетелство следва да заключим, че първите заселници са дошли към 1645 г. би трябвали тая дата да приемем за начало на основаването на града, ако не бе в известно противоречие с други данни и свидетелства.
Както видяхме по-рано, дядо Андон Георгиев е умрял през 1876 г. През същата година той разказал на Костадин Попов спомените си от Барба Щирион, който умрял през 1802 г. на 106 г. Когато Андон и Костадин Попов пресмятали при по-пресни спомени колко години са минали от основаването на рибарското селище до тяхното време (1876 г.), дошли до заключението, че имало около 230 г. от което излиза, че анхиалци, созополци и несебърци са дошли към 1646 г., която година почти съвпада с първата дата (1645). В такъв случай тая дата може да приемем като още по-достоверна.
Но от други по-положителни свидетелства виждаме, че и тази дата не може да бъде най-точната. От свидетелството на бележития турски географ и пътешественик Евлия Челеби, който е минал през нашия край в 1652 г., макар да ни е оставил едно пълно описание на бургаските минерални бани (тогава айтоски), на месемврийската крепост, обаче за нашето селище нищо не споменава. Не може да се допусне, че един такъв учен и наблюдателен пътешественик, като Евлия Челеби не би отбелязал в своя дневник нашето селище, ако то е съществувало тогава.
Заключението е, че или то не е съществувало през 1652 г. или е било само от няколко колиби и той го е минал незабелязано.
Наскоро след Евлия Челеби от тук е минал друг голям турски учен и географ, Хаджи Калфа, в 1657 година, който споменава, че на нашия бряг имало селище и го отбелязва с две имена Боргас (вм. Бургас) и Пиргос, без обаче да ни дава някакво по-подробно описание за него, навярно защото е било още незначително.
От сведенията на двамата турски пътешественици следва да заключим, че началото на заселването на Бургас ще трябва да поставим между годината на нашите разказвачи – 1645 и годината 1657, когато е минал Хаджи Калфа, някъде по средата към 1650 или 1652 г. При липса на други по-положетелни данни, тая дата ни се вижда най-приемлива, още повече че тя не е в противоречие със спомените на нашите разказвачи, напротив, явява се едно документално потвърждение на нашите извори, което обстоятелство ни дава основание да вярваме, че и другите техни спомени са достоверни.
Следва да заключим, че нашия град няма повече от 300 годишна история зад себе си, щом е основан към средата на 17 век.
Тая дата трябва да приемем за най-достоверна още и поради обстоятелството, че Бургас като селище не е отбелязано в никоя по-стара или средновековна карта и не се споменава от никой от по-старите пътешественици, които са минавали през нашите земи.
Второ още по-убедително доказателство, че нашият град няма по-дълга история от 300 години е и обстоятелството, че на това място, дето е сега града не са намерени никакви следи от по-старо гръцко или римско-византийско селище, при всички изкопи, които са правени при строежа на новия град Бургас.

 

4. Народностен лик.

Народностният лик на Бургас се е променял в зависимост от икономическите и стопански условия на живота и поминъка и политическите промени в страната.
Както видяхме по-рано, основателите на града са били рибари от Поморие, Несебър и Созопол.
Наскоро след тях е дошла втора група рибари от Бандърма, цариградско, от Малоазийския бряг.
Малко по-късно след тях идват нови две етнически групи рибари и дребни занаятчии от Стамбул. Тези най-ранни заселници са дали първия народностен лик на новото селище.
Може да се каже, че почти цял век от основаването на селището или с други думи от средата на 17 век. до средата на 18 то е запазило народностния лик на първите заселници.
Доколкото се простират сведенията и спомените на нашите разказвачи Барба Щирион и А. Домусчиев, българи са започнали да проникват по-масово в новото селище към средата на 18 век. Заселвайки се бавно, но непрекъснато като чираци, работници, лозари, бакали, занаятчии и търговци, те са давали непрекъснато жертви на гръкоманството и турските своеволия.
Заселените тук чирачета от българските села на Хасекията при гърци или при турци търговци и задомявани впоследствие, когато отрасвали за гъркини, забравяли своя език и народност и се обезродявали. Въпреки притокът на българи да е продължавал бавно и непрекъснато, заселваните тук българи не са могли да променят етническият лик на селището в своя полза, поради процеса на асимилацията. А силата на този процес ще си обясним преди всичко с икономическата мощ на гръцките заселници, които имали търговията в свои ръце.
След първата руско-турска война (1828-1830 г.) от града и околията, както и от цяла югоизточна България са станали масови изселвания за Русия, главно в Бесарабия.
Когато след подписването на Одринския мир (1830 г.) станало известно, че освобождението на България не влизало в плана и възможностите на руската политика за момента, страшна тревога обхванала българите, особено от тия краища като нашия, които били театър на военни действия и в които българите са проявили не само явни симпатии към руските войски, но и са ги подпомагали всячески даже и с оръжие.
Страхувайки се от турски отмъщения и жестокости, за тях нямало друг изход, освен да последват руските войски при оттеглянето им от България. В самия мирен договор било предвидено, че желаещите да се изселят могат да сторят това до 13 април 1830 г.
Трудно можем да си представим колко трагично и отчаяно е било положението на българите от нашия край, които по неволя трябвало да напуснат вековните си огнища и да бягат в братска, но далечна Русия. Военният кореспондент при руските войски, поетът В.
Дил ни описва покъртителни картини, при напускането от българите на родните си места.
Доктор Селимински, най-авторитетният сливенец, който ръководел тогава изселването на българите от нашия край пише:
„Посоченото място за заселване на сливенци било Бесарабия. За българите от Сливенско, Старо и Ново загорско и Айтоско било определено да се събират в айтоското поле и около Бургас, откъдето едни по море, други през балкана трябвало да потеглят за Русия.”
Руският кореспондент при главната квартира на генерал Дибич, А. Липранди пише: ”Само от Сливен се изселили 15000 души от общия брой на жителите в града 23000 души. По броя на изселниците след Сливен идели Ямбол, Карнобат, Айтос, Бургас и т.н.”
От една руска официална статистика се вижда, че броят на преброените бежанци на сборното айтоско поле възлизал на 16565 семейства или около 100000 човека, като не се смятат тия, които заминали по-рано и тия, които останали по-късно.
На керваните от Одринско, Чирпанско и Ямболско сборното място било определено Бургас, откъдето едни по море, други през Балкана били отправяни за Одеса, за Крим или Бесарабия. За Бургас се разказвало, че в него българи почти не останали. Много изселници е имало и от Странджанския край, главно от М. Търново, Граматиково, Мързово, Визица и други села, които през Созопол с руски кораби са слизали в Одеса. С това масово изселване на българи ще си обясним слабия български колорит на нашето черноморско крайбрежие от Несебър до днешната турско-българска граница през четвъртото и петото десетилетие на 19 век.
Но опразнените места в града и селата около Бургас не останали за дълго време пусти. Нови заселници българи, турци и гърци започнали да прииждат от разни краища и да заемат мястото на забягналите. Знае се, че не малко от изселените в Русия българи се завърнали в България след 2-3 години, а някои и по-късно – било поради климатичните несгоди, или поради тъга по родината. За Бургас се знае, че се завърнало семейството на дядо Димо Русалиев.
По спомени на дядо Сава х. Дечев, като нови заселници са дошли освен от съседните крайморски градове, но още и от съседните вътрешни градове и особено от градовете на Източна Тракия – М. Търново, Лозенград и Одрин, заселници са дошли от беломорските брегове, както и от съседните черноморски градове Созопол, Поморие и Несебър. Турци в града се заселили от околните турски села, които по-рано преди войната били български. Така че още в първите 10-15 години след войната, поради прииждането на новите заселници, населението в Бургас е нараснало повече, отколкото е било преди тая война.
Но тия нови заселвания не са изменили чувствително съотношението между трите главни народности, които го населявали: българи, турци и гърци и затова не се е променил значително и народностния лик на Бургас. Притокът, обаче, на българи в града се е засилил поради повишения дух на българите след войната и поради засиленото самочувствие от свободите, които се даваха на християните в империята с издадения султански манифест в 1839 година, известен под името Гюлхански Хатишериф или Танзимат.
При други случаи, когато ще говорим за движението на населението в Бургас, ще приведем цифрени данни и свидетелства на разни учени и пътешественици за броя на населението през тия години преди и след първата руско-турска война.
За сега ще добавим още няколко данни за народностния лик на Бургас.
Освен трите главни етнически елементи, които са населявали Бургас в миналото, доста отрано тук намираме заселени и арменци. От сведенията, които почерпих от архивата на арменската народна общност, благодарение на услугата на директора на прогимназията Киркор Назарян, първата група арменски заселници от около 20 семейства е дошла през 1814 година от град Гарп, Стара Армения, като железари, занаятчии и амбулантни търговци.
Не се помни по какви причини тия заселници са дошли тук от далечна Армения, но навярно да търсят прехрана със своите занаяти, каквито може би тогава в Бургас да не е имало. В 1896 година, поради арменските кланета в Цариград, нова група арменски бежанци от около 1000 души са намерили убежище в Бургас като работници, занаятчии и търговци. Но след 3-4 години голям брой от тях се изселили в други градове на България, за да търсят препитание. В по-ново време, към 1922 г. трета група арменци са дошли от Родосто, Одрин и някои от Мала Азия. В наши дни, а именно през 1946 г. около 300 души арменци от Бургас се изселиха в Съветска Армения.
Към 60-те години на 19 век в Бургас са дошли около 62 татарски семейства от градовете Перископ и Гезлеме и се настанили вън от чертите на града, където днес е татарската джамия „Азизие”, като се предали на старите си занаяти – коларство, кираджийство, сарачество и земеделие. През Освободителната война почти всички татари се изселили към Цариград и малцина от тях след мира се завърнали.
Почти през същите години на 19 век (1864) през Бургас минали и черкези, когато Русия е завзела Кавказ, но те не били допуснати да се заселят в града, поради грабителските им инстинкти, а били настанени в бургаските села Якезли (сега Дебелт), Айванджик (Дюлево), Мугрес (Г. Езерово) и изчезналото село Отманли. Затова нито черкезите, нито татарите на оказали влияние върху народностния лик на града, нито върху числения му състав.
Още по-нищожно малцинство са представлявали евреите в Бургас.
Тяхното заселване в града е от по-ново време, едва след Освебодителната война – 1878 г. Преди тая война в Бургас е имало само няколко дребни еснафи, главно тенекеджии, дошли от Карнобат и някои села. Между заселените евреи е бил и видният търговец житар Яко Презенти. През войната всички евреи от града и Карнобат са забягнали в Турция, но след войната се заселили в Бургас. Почти всички по-големи еврейски фирми, като Презенти, които познаваме в Бургас са дошли след тази война от Турция.
Чувствителна етнографска промяна е станала в Бургас след изселването на турците и татарите от града през време на освобождението. Това масово изселване е променило значително етническия лик на града в полза на българите.
Засилването на българския елемент в Бургас е започнало след първата руско-турска война, особено след издаването на поменатия Гюлхански Хатишериф (Танзимата). Побългаряването на Бургас още повече се засилило след издаването на втория султански акт – Хатихумаюна в 1856 г., непосредствено след Кримската война, която завърши с Парижкия мир през същата година.
Кримската война, макар да завърши неуспешно за Русия, раздвижи духовете на българите и засили надеждата за скорошно освобождение с руска помощ. Хатихумаюнът потвърждаваше дадените права на християните от Гюлханския хатишериф и в много отношения ги разширяваше, като гарантираше живота и имота на гражданите, даваше пълна свобода на вероизповеданията и пр.
Колкото и да не се изпълняваха тия дадени свободи на практика, все пак те не останаха без влияние за повдигане духа на онеправданите българи в нашия черноморски край. Поради това повишено самочувствие виждаме проникването на българите в града да се засилва и процесът на погърчването да намалява. По-новите заселници българи в града, като бакали, търговци, занаятчии, лозари, земеделци и овчари, които ние познаваме в Бургас, са дошли именно през тия последни десетилетия на 19 век.
Още повече е било повишено самочувствието на българите и тяхното народностно съзнание след издаването на султанския ферман от 1870 г., с който се учредяваше българска църковна независимост., с екзарх начело. Значението на този ферман не се състои само в дадените права на българите да имат своя независима черква с народно духовенство и българска църковна независимост., но и правото им на съществуване като нация, което до тогава това право нямаха, както и свободата им да се организират в независима черковно-национална община.
Благодарение на тия права, извоювани в общонародната черковна борба, в която са взимали участие и бургаските българи, както ще проследим това при друг случай, проникването на българите в Бургас още повече се засилило и тяхното самосъхранение като отделна нация било гарантирано и пагубните пристъпи на фанариотските агенти били осуетени.
Българите в Бургас успели даже преди окончателното разрешение на църковния въпрос с издаването на фермана, да си организират отделна църковна община, да си отворят черкви и училища , именно поради повишеното им национално съзнание и активно участие в църковната борба.
Пълното побългаряване на Бургас, обаче е започнало през и след Освободителната война. Още преди подписването на мирния договор в Сан Стефано (1878 г.) българи от разни покрайнини масово почнали да нахлуват в Бургас, най-много от Хасекията, Котленско, Сливен, Старозагорско, както и от наново поробените Източна и Западна Тракия, особено от М. Търновско, Лозенградско и Одринско. Това масово заселване на българи в Бургас бързо промени народностния лик на града в българска полза. Гърците останаха в малцинство спрямо българите.
Докато преди освобождението населението в Бургас не е наброявало повече от 2500 до 3000 , а според други източници и по-малко и то повечето гърци, на другата година още след войната то бързо нараства и придава български народностен лик на града.
Според една статистика на Бургаската община от 1879 г. българите в града са наброявали 2083 души, а гърците – 1993. При второто преброяване през 1893 г., което става след 14 години, броят на българите се удвоява на 4173 д., когато броят на гърците остава същия, както при първото преброяване. За да се запази същият брой на гърците, ще трябва да допуснем, че срещу естествения им прираст ще да е имало и незначително изселване от тях.
В първото преброяване през 1879 г. за инородни малцинства нищо не се говори в статистиката, което не може другояче да се обясни, освен че те са били незначителни или е нямало такива.
Последното предположение е по-вероятно, като имаме предвид изтъкнатият по-горе факт, че турците, татарите и евреите през войната забягнали към Цариград, а при преброяването не са били на лице в Бургас. А големия брой арменци, които отбелязахме по-горе, че са забягнали от Цариград във връзка с арменското клане там, са дошли в Бургас след преброяването, така че и те не са били налице.
От първата група арменски преселници ще да е имало тогава в Бургас, но техният брой ще да е бил незначителен и затова не е отбелязан в преброяването
В заключение ще кажем, че когато стопанските условия и политическите промени в страната са позволявали на българите да намират работа за препитание и свобода да се развиват в културно и национално отношение, те непрекъснато прониквали в града, а когато освобождението от турското робство им даде възможност да заживеят свободен и независим политически живот, те напълно и бързо побългариха града. Борба за българска църковна независимост.

Какво знаем за бургаските будители?

На 1 ноември – Деня на народните будители, Регионална библиотека „Пейо Яворов“ посвещава електронното издание „Будители от бургаския край“, запознавайки ни с личности от миналото, оставили своя уникален отпечатък в развитието на обществения и културния живот на Бургас, вълнуващи с примера си, незабравими чрез делата си. Имена, които всеки бургазлия трябва да знае и помни!

ГЕОРГИ ДЖЕЛЕБОВ

Георги Стоянов Джелебов, този сравнително малко изтъкван възрожденец и просветител, изиграва ключова роля за утвърждаване на българщината през втората половина на XIX в. в целия Бургаски регион.
Роден е през 1810 г. в странджанското село Гьоктепе (дн. Звездец) и произхожда от родолюбиво джелепско семейство /търгували с добитък/. Баща му Стоян Джелепинът е един от първите и най-богати селяни, но е слабограмотен и мечтае сина му Георги да се изучи.
Георги Стоянов посещава гръцко килийно училище. След това продължава образованието си в Малък Самоков (днес в Турция), за да усъвършенства гръцката граматика. Завършва успешно училище и се завръща в родното си село. Съселяните му го назначават за даскал, за да учи децата им на гръцки език.
Георги Стоянов е първият български учител в този край. По молба на селяните от Гьоктепе созополският гръцки владика ръкополага Георги Стоянов за свещеник на селото. Той приема свещеническото си поприще като мисия и скоро спечелва обичта и привързаността на енориашите.
През 1834 г. созополските първенци искат от владиката Прокопий да премести младия свещеник в техния град и още същата година поп Георги отива със семейството си в Созопол. Повишен е в длъжност протойерей (старши свещеник), а след време става архиерейски наместник.
В годините 1860 – 1870 г., когато българският църковен въпрос е в разгара си, съдбата отрежда поп Георги за водач, който следи борбата и като прозорлив, буден и умен човек, търси повод да отхвърли омразното гръцко духовенство.
Поводът да пристъпи към истинското си призвание е груба публична обида от новия гръцки владика Неофит – човек с разпуснат нрав и омраза към българите. По това време в Бургас вече има значителен брой българско население с оформено национално съзнание.
Поп Георги е известен на първенците в града като деен българин и изявен патриот. След конфликта с гръцкия владика той напуска митрополията и отива да заеме свещеническа длъжност в Айтос. На път за Айтос поп Георги се среща в Бургас с първенците на града и е поканен от тях да стане свещеник тук.
Заставайки начело на борбата за самостоятелна българска църква и просвета в целия Бургаски край, поп Георги непрекъснато обикаля селата и убеждава българските селяни да не признават вече гръцкото духовенство. Той им помага до отворят български училища, в които да преподават антифанариотски настроени български учители и свещеници и да прогонят предишните, които поддържат гръцката
патриаршия.
Успоредно с упоритата работа за утвърждаване на българщината в целия Бургаски край поп Георги поема инициативата за откриване на българска църква и училище в Бургас. След първото честване на празника на Кирил и Методий през 1868 г. големият родолюбец преотстъпва собствената си дървена къща, въпреки че има 8 деца, за да се приспособи за българска църква и училище, които да носят името на двамата братя.
Къщата се намира близо до мястото, където е днешната катедрала със същото име. До пролетта на следващата година вече е приготвена една стая за църква, а тясното коридорче е
обособено като училище. Научавайки за това, гръцките фанариоти използват всякакви средства да злепоставят и унищожат морално и физически поп Георги. Непрекъснато го клеветят пред турските власти.
Опитват се да го подкупят, но безуспешно. След мъчителното преодоляване на множество трудности, пречки и неволи, на Великден (20 април 1869 г.) е получена така дългоочакваната благословия за откриването им.
Същият ден е отслужена и първата българска църковна служба в Бургас, а не след дълго е открито и първото българско училище в града. Само година по-късно, на 26 февруари 1870 г., излиза ферманът за самостоятелна Българска екзархия.
Едва след Освобождението на България, през 1894 г. на общоградско събрание се решава на мястото на малката църква да се построи нов голям храм. Неуморимият и непреклонен защитник на българщината
поп Георги Стоянов издъхва на 5 септември 1876 г.
Борба за българска църковна независимост.
БОЯН КЕРЕМИДЧИЕВ През 1869 г.. е освещаването на първата българска църква в Бургас „Св.Св. Кирил и Методий“. Към нея българската църковно – училищна община открива и начално училище. Става дума за
една малка дъсчена постройка на днешния площад „Св.св. Кирил и
Методий“ с една стая за църква и тъмно тясно салонче към нея – за българско училище. За учител в това първо българско общинско училище е поканен и условен Боян Петров Керемидчиев. С красива брада, смолиста къдрава коса и светнал поглед пред първите български ученици в Бургас застава двадесет и две годишния млад мъж от Ямбол. Изборът не е направен случайно:
Боян е пламенен родолюбец, завършил е Старозагорското класно училище. Първите му стъпки като учител в Бургас започват с големи трудности по привличането на ученици. В началото той успява да привлече само трима ученика – абаджийски чирачета. Сред първите ученици са и трите най-малки деца на многолюдната челяд на поп Георги – Янко, Господинка и Левчо. До края на учебната година се записват още десетина ученици от околните села и деца на българи в Бургас, женени за гъркини.
На първия годишен изпит през май 1869 година се явяват общо 15 ученици – българчета, синове и дъщери на бакали, занаятчии и рибари. Това при тогавашните условия може да се счита за успех на българското учебно дело в града.
Българското училище в Бургас се развива трудно.
Вероятно злобата на фанариотите е била голяма, липсвали са училищни помагала на български език, трудно е било да се живее с минималната заплата на учител, която се получава нередовно. През 1873 година става учител в Омуртаг. След Освобождението е мирови съдия в Айтос. Към края на 80-те години Боян Керемедчиев се завръща в Ямбол. Работи като като просбописец и помощник-адвокат. От месец Септември 1889 година до месец Април 1892 година е кмет на град Ямбол. Ръководеният от него общински съвет си поставя задача да премахне водните бентове по река Тунджа, за да се ограничат наводненията. Поради разногласия с централната власт, намеренията остават неизпълнени. Съветът преждевременно е разтурен и е назначена Тричленна комисия с председател Юрдан Карагьозов. Боян Керемедчиев работи като адвокат. Умира на 11 февруари 1906 година в Ямбол. Борба за българска църковна независимост.
ПОП САВА КАТРАФИЛОВ Сава Катрафилов е роден през 1836 г. в гр. Елена. Завършва първото класно училище в България, известно като еленската Даскалоливница. Продължава образованието си в Болградската духовна семинария. След завръщането си от Русия се посвещава на учителстване. Работи като учител в с. Тюдовци, Търновско, Меричлери, Чирпанско, Търговище, Разград, Шумен, Малко Търново, Асеновград и Бургас. В Търговище се жени за Стоянка Калева Титкова. През 1863 и 1865г. се раждат двамата му синове Калчо и Горан. Така към трудностите в личния му живот се прибавят и грижите по издръжката на четиричленното семейство.
В Бургас е известен като втория български учител в града. Назначен е през есента на 1873 г. Повече го вълнува обаче подготовката на бъдещото въстание и тъй като влиза в конфликт с тогавашното църковно и училищно настоятелство напуска преди края на учебната година. Обикаля странджанските села. През 1875 г. се отдава само на революционна дейност и преминава в Румъния. Събира малка чета и с нея се присъединява към четата на Христо Ботев. Член на щаба. При стъпването на родна земя поп Сава Катрафилов произнася клетвата на четата. Проявява голяма храброст в сраженията. Ранен е тежко в боя при рида Милин камък на 18 май 1876 г. Вероятно е доубит от турците. Борба за българска църковна независимост. Борба за българска църковна независимост.
СТОЯН ШИВАЧЕВ В периода преди Освобождението ни от турско робство и в първите години след това в Малкотърновския край и в Бургас става известно името на и патриотичното дело на Стоян Петков Шивачев – една крупна възрожденска личност с разнообразни интереси и прояви, известен като просветител, революционер, изследовател на Странджа и Източна Тракия, първи журналист в Бургаски регион.
Стоян Шивачев е роден около 1854 г. в Малко Търново. Учи в началното училище в родния си град, прогимназия – в Лозенград и гимназия – в Одрин. След завършване на образованието си той постъпва като първи български учител през учебната 1868 – 1869 г. в странджанското село Граматиково. Тук заедно с пряката си учителска работа той се заема и със събирателна и проучвателна дейност на фолклора в Странджанския край, пише първите си дописки във възрожденския печат. През 1873 – 1874 г. е назначен за учител в родния си град. Там става член на местния революционен комитет и работи в тясна връзка с пламенния революционен деец по това време в Странджа Продан Сербезов от Чирпан, сподвижник на Левски. Сербезов по това време е учител в с. Дерекьой (днес в Турция).
Революционната си дейност Стоян Шивачев продължава и като учител в Бургас, като тук работи с друг виден революционер – Сава Катрафилов от Елена, учител по това време в с. Пирне, Айтоско. В Бургас той разгръща педагогическите си възможности, като пристъпва и към реформаторска дейност – внася светски характер на
обучението и премахва училищните такси, с което броят на учениците нараства значително.
При освобождението на Бургас на 6 февруари 1878 г. Стоян Шивачев е сред посрещачите на руските войни – освободители, начело с полковник Лермонтов и ги приветства с благодарствено слово на руски език. Избран е за първи секретар на освободената Бургаска община. Общественополитическата и трудовата му дейност като адвокат продължава до края на живота му.
Заедно с преките си служебни задължения Стоян Шивачев не прекъсва и своята разнообразна, научноизследователска и преводаческа дейност. Голяма част от събраните от него народни умотворения от Странджа намират място в сборниците за народни
умотворения, издавани от МНП. Пише обемист ръкопис за Малко Търново, който Георги Попаянов използва за книгата си „Малко Търново и неговата покрайнина“, издадена през 1939г. Събира ценни материали за Източна Тракия в историческо, етнографско, стопанско отношение, останали в ръкопис.
Прави преводи в областта на юриспруденцията от турски, гръцки и латински език.
Пише дописки по редица актуални въпроси за Бургаския регион.
По време на Балканската война (1912 – 1913), когато Одрин е в български ръце, Стоян Шивачев е назначен от българското царско правителство като шарже д’афер (длъжност за специални поръчки) при българското генералгубернаторство с командир ген.-лейтенант Георги Вазов. Той е на тази служба, когато започва Междусъюзническата война (1913) и като по чудо остава жив.
През 1914 г. Стоян Шивачев работи като адвокат в Беломорска Тракия, която тогава е все още българска. Тук той се занимава с прехвърляне и ликвидиране на имоти на изселващите се богати гърци. След едно идване в Бургас при семейството си и при връщането обратно някъде около Димотика през есента на 1914 г. Стоян Шивачев безследно
изчезва при неизяснени обстоятелства. Смъртта му остава тайна и до днес. Борба за българска църковна независимост.
МИТРОПОЛИТ СИМЕОН Той е роден със светско име Одисей Попниколов в град Бургас през 1840 година. Произхожда от стар български род от село Факия. Негов по-голям брат е първият кмет на Бургас след Освобождението Нико Попов. По мъжка линия се родее с фамилията на Стефан Караджа, а по женска – с българо – албански род от Арбанаси до Велико Търново.
Началното си образование Одисей получава в гръцкото училище в града, тъй като българско не съществува. През 1856 г. той постъпва в патриаршеското богословско училище на остров Халки. Тук под влияние на съучениците му у него се пробужда българското му самосъзнание. След завършване на богословското си образование през 1863 г. приема името Симеон в Атон, когато се замонашва.
През 1870 г. той приема духовен сан и става протосингел на Видинския митрополит Антим. След избирането на Антим за български екзарх той отива с него в Цариград, където става екзархийски протосингел. На 21 август 1872 г. е избран и ръкоположен за митрополит на Варненска и Преславска епархия. Митрополит Симеон възглавява своята епархия в продължение на 65 години (1872 – 1937) – случай без прецедент в целия православен свят. Той строи катедралата във Варна (1880 – 1919) и множество храмове.
При идването му в епархията през 1872 г. е имало 62 храма и 6 параклиса. До кончината му са построени нови 137 храма и 35 параклиса, общо 173. инициатор е за издаването на „Църковен вестник“ (от 1900 г.) и за синодалния превод на Библията (1925 г.), стои и в основата на развитието на духовното образование в България. Допринася много за духовното развитие на народа и утвърждаването на православната вяра. Постоянен член на Светия синод (1874 –
1913) и негов председател (1888, 1902 – 1905). Участва в уреждане на църковната организация в Княжество България и реформирането на Екзархийския устав. Подпредседател на Учредителното народно
събрание през 1879 година, като част от групата на 12 консерватори, които отказват да подпишат Търновската конституция. Народен представител е в няколко парламента. Превежда от гръцки език редица извори за българската история като посланията на св. Климент Римски, посланието на Цариградския патриарх св. Фотий до българския княз Борис I, писмата на блажения Теофилакт Охридски, архиепископ български (1938) и др. От 1881 г. e дописен член, от 1884 г.
редовен член на Българското книжовно дружество, а от 1929 г.
почетен член на Българската академия на науките. Умира на 23
октомври 1937 г. във Варна, където е и погребан. Борба за българска църковна независимост.
АННА БОЗВЕЛИЕВА Малко известно сред съвременните бургазлии е името на Анна Серафимова Бозвелиева – жената, наградена лично от НЦВ цар Борис III с Дамски кръст II степен за граждански заслуги и 27-годишна дейност в областта на професионалното образование.
Анна Серафимова Бозвелиева е родена през 1864 г. в гр. Казанлък.
Завършва Стопанско училище в София. През 1898г. пристига в Бургас и още същата година открива частно женско професионално училище „Княгиня Евдокия“, в което едновременно е и учител, и директор.
Заедно с професията си на учител тя развива и голяма благотворителна дейност.
Основател е на безплатните ученически трапезарии при благотворително дружество „Добрият самарянин“ в Бургас. По случай 25-годишния му юбилей Анна Бозвелиева е обявена за негов почетен член. Повече от 20 години участва в комисията по набиране и раздаване на помощи на бедните към женското дружество „Милосърдие“. Редовен член е и на женското дружество
„Самосъзнание“. Тя е негов делегат на женския конгрес в София. Особено голяма дейност Анна Бозвелиева развива при строителството на сиропиталището на дружество „Милосърдие“ и на безплатната ученическа трапезария със средствата на покойните благодетели Ганка и Иван х.Петрови. Заедно със своите ученички от стопанското училище „Княгиня Евдокия“ Анна Бозвелиева подготвя литературни
вечеринки и изложби на ръкоделия, изработени от възпитаничките й. Получените средства от тези изяви са за подпомагане на бедни опълченци и ученички, за закупуване на продукти за безплатните ученически трапезарии.
На Лондонското изложение през 1906 г. Анна Бозвелиева получава златен медал за показаните от нея ръкоделия и модели в ръчното изкуство. НЦВ Елеонора я награждава с диамантена брошка за заслуги по време на войните. Освен горните награди НЦВ царица Елеонора подарява на Анна Бозвелиева портрета си, който е собственоръчно подписан, а НЦВ Фердинанд I – детския портрет на НЦВ княгиня Евдокия. Борба за българска църковна независимост.
АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ КОДЖАКАФАЛИЯТА Да си „будител“ се подразбира да си събудил в себе си стремежа към добро и към нравствена чистота, необходимостта да даваш, да обичаш и да служиш на ближните си. Това ни показва със своя скромен живот и благородство необикновеният дарител Александър Георгиев Коджакафалията, превърнал се за нас в символ на хуманност и човеколюбие.
Роден е около 1930г. в бургаското село Дюлгерлий (дн. Зидарово) като единствен син в сем. на Георги и Куна Георгиеви.
Ранната смърт на бащата и повторното задомяване на майката стават причина едва 10-годишен Александър сам да поеме грижата за своето препитание.
Заедно с братовчед си Янчо Добрев започва работа като прислужник при свои роднини в Созопол. Няколко години покъсно, юношите идват в Бургас и стават шивачи, а после калфи при Андон Домусчиев – бакалин и кръчмар и първи братовчед на Александър.
Само след 2-3 години двамата младежи наемат една малка постройка и отварят свой собствен дюкян-бакалия на мястото на сегашната църква „Успение Богородично“ до дн. Търговска гимназия.
По-късно надстрояват и втори етаж като хотел под името „Румелия“. В него отсядат търговци от вътрешността на страната, държавни чиновници, селяни. В ония години, времето на Кримската война, броят на плавателните съдове, акостирали на бургаския бряг става
все по-голям, а това съживява търговската дейност. Бакалницата на двамата съдружници е била най-евтината, удобна и предпочитана от чуждите моряци за снабдяването с хранителни продукти, напитки, тютюн, бои, масла и др. необходими стоки. Постепенно работата се разраства, магазините стават 2, после 3, после 5 и Коджакафалията се
замогва. Предвидливо закупува земи в покрайнините на града и землището на родното си село, започва търговия със зърнени храни, включва се и в строителството. Така, на преклонна възраст той притежава построени от него 8 дюкяна с жилища над тях, 5 стопански сгради с обща площ 220 кв.м. и много ниви.
Общуването със съгражданите в разноликия Бургас развива умението му да говори на гръцки, турски, а от контактите си с чужденците надареният със схватлив ум Александър Георгиев научава отчасти английски и френски език.
В края на живота си използва още руски и арменски език. Да говорят с него често идвали френският и
английският консул в Бургас, които не скривали възхитата си от природната му надареност. Дарен с феноменална памет, той помни в подробности всяка сделка, оборотите и печалбите от дюкяните и лично плаща заплатата на всеки о 150-те си калфи и чираци. Будният и находчив ум на Ал.Георгиев, умението му да води сметките безпогрешно, без дори да си записва, стават причина той да получи
прозвището Коджакафалията, т. е „голяма, умна глава“, с което е известен и до днес. Наред с търговския си нюх и находчивост, Коджакафалията проявява и завидна нравственост и честност. Спечелил си е известност като човек на точното тегло, на хубавата и чиста стока. Пословична е била и неговата скромност.
А благодетелната дейност на Александър Георгиев се знае от всеки бургазлия, неговото име е станало нарицателно в това отношение. През 1909г. прави първото си завещание, с което предоставя безвъзмездно дворни места на около 400 бездомни семейства – предимно бежанци от Тракия и Македония. Освен това само за улици, площади и др. обществени нужди отстъпил на общината даром около
80 000 кв.м. Така в северозападната част на града се обособява цял квартал, наречен „Коджакафалийската махала“. Със завещателен акт от 20 юли 1911 г. той оставил половината от имота си, който притежавал на Дома за стари хора и на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в Бургас, както и на българската болница „Евлоги Георгиев“ в Цариград. Следват дарения за българската църква и българското
училище в родното му село, за женското дружество „Милосърдие“, за община Бургас за строителството на нова църква и читалище, както и за отделни лица. Всичките завещани от Александър Георгиев имоти – ниви, дюкяни, хамбари към днешно време се оценяват на около 25 млн. лв.
Посланието, което ни оставя тази светла личност обаче няма само материални измерения. Между сухите редове на неговите завещания личи един необикновено великодушен и благ характер и голямо сърце, изпълнено с грижа за ближните, бедните и нещастните. В завещанието си той е изразил желанието си да се раздават след смъртта му всяка година по Коледа и Великден около 40 000 лв. а бедните бургазлии, без разлика на тяхната народност и религия. За
своите калфи и чираци той не е “господар“, а приятел, настойник и съветник. Негов маниер на работа е най-способните и трудолюбиви от тях да прави свои съдружници.
И неслучайно те са го наричали „бай Александър“ или просто „дядо Александър“. „Съвършен нравствен образ, необикновен дух“ – така го вижда биографът му даскал Панайот Павлов, който, докосвайки се до личността на Коджакафалията имал чувството, че се докосва до нещо „свято и възвишено“. Тези негови думи само потвърждават великата истина, че да дава даром може само богатият – богатият със знание, любов и добродетели.  Борба за българска църковна независимост.
ЖЕНИ БОЖИЛОВА-ПАТЕВА Учителка, журналистка, редакторка и сътрудничка на вестници и списания, опитен дипломат, ангажиран борец за пълноценната реализация на жените, организаторка на благотворителни прояви, авторка на оригинални и преводни творби , общественичка и гражданка – това са щрихи от богатата на събития творческа биография на Жени Патева.
Дженда Божилова, известна като Жени Божилова-Патева, е родена на 18 ноември 1876 г. в с. Градец, Котелско. Основното си образование получава в Сливен. След това завършва Педагогическата гимназия в Шумен и на 18 години става учителка.
От учебната 1894 – 1895 г. тя е учителка в Карнобат. Заради нескритите си политически симпатии към зараждащото се социалистическо движение от 1896 г. е преместена в Девическото училище в Разград, където работи в продължение на 2 години.
Раздялата с обичаната професия идва внезапно и е резултат от промените в личния живот. През 1897 г. се омъжва за д-р Иван
Георгиев Патев, също учител, човек с широки възгледи, а по-късно
и известен бургаски адвокат. Тя от скоро е омъжена, а на 18 декември 1898 г. Народното събрание гласува закон, който забранява на омъжените учителки да упражняват професията си.
На мястото на учителката Дженда Божилова-Патева се появява общественичката. Тя пише „Отворено писмо до всички учителки в Княжеството“, с което призовава да се отмени дискриминационния закон.
В Бургас сем. Патеви се установява през 1900 г. Жаждата за знания и самоусъвършенстване на Жени Патева я отвежда в чужбина. В продължение на 3 години тя следва литература и история в Берлин, Йена и Париж. Научава френски, немски и руски език. След завръщането си в Бургас тя започва активна дейност за защита правата на жените. От 1901 г. изнася сказки за женския спомагателен съюз „Милосърдие“, основан през 1899 г. През 1903г. става негова председателка. Заедно с група жени от Бургас Жени Патева създава „Женска образователна група“, която през 1905 г. се оформя като женско просветно и благотворително дружество „Самосъзнание“. Сътрудничи на в. „Женски глас“, на който впоследствие става редактор. Подпомага възстановяването на читалище „Пробуда“. Има принос за учредяването на няколко нови читалища в града.
Открива неделни училища. Ръководи вегетарианското дружество „Нов живот“. Участва в изграждането на Дома за стари хора и приюта „Нощен подслон“, приюта “Дом на милостта“ в Поморие.
През 1908 г. Жени Патева е делегат на Българския женски съюз в Амстердам и успява да наложи приемането му в Международния съюз за „Правата на жените“.
По време на войните Жени Патева инициира множество помощни акции за пленниците и техните семейства, организира
движение за шиене на войнишко бельо.
В годините след Първата
световна война тя пътува из цяла Европа, за да участва в
международни женски конгреси, където споделя възгледите си за
мира и войната, представя своята програма за издигането на един „нов ред“ на хуманизъм и ненасилие, за мястото на жената в
„световния мир“ и за борбата с предразсъдъците.
През 1915 г. Жени Патева основава българската секция на „Международна лига за мир и свобода“.
Тридесетте години на XX в. за Жени Патева са време на неуморна просветителска и благотворителна дейност. Изнася над 100 сказки и лекции в стремежа за постигане на вътрешно нравствено съзнание и превъзпитаване на хората в любов и ненасилие. Оказва активна подкрепа на вегетарианското движение.
Развива и разностранна литературно-публицистична дейност. Ръководи в продължение на 2 години редакцията на сп.„Гражданка“. Сътрудничи на вестниците „Вестник за жената“, „Време“, „Радикал“, „Демократичен преглед“ и др. Превежда и пише около 500 статии, съчинения и разкази в реномирани издания като сп. „Възраждане“, „Семейно огнище“, „Наш живот“, „Училищен преглед“ и в. „Женски глас“.
Автор е на книгите: „Разногласия в Българския женски съюз“, „В помощ на жената“, „Световният ужас пред женската съвест“, „Вегетариански другар“, „Светлина по пътя на жената“, „Момини сълзи“. За международните си изяви през 1931 г. Жени Патева е приета за почетен член на Международния съюз на демократичните писатели във Франция. Борба за българска църковна независимост.
Жени Божилова-Патева умира на 17 юни 1955 г. в София. На 6.12.2005 г. тя е посмъртно удостоена със званието „Почетен гражданин на Бургас“.
ГЕОРГИ ШАГУНОВ Композитор, музикален педагог, един от водещите музикални деятели със заслуги за музикалния напредък на България, неслучайно наречен от съвременниците си „Бащата на музиката“ в Бургас.
Роден е на 16 март 1873 г. в гр. Пловдив в заможно семейство. Завършва френския колеж „Св. Августин “ в родния си град през 1889 г. продължава образованието си в лицея „Сен Жан“ в гр. Лион (Франция). По-късно, независимо от нежеланието на родителите си, става редовен студент в Лионската консерватория, където изучава валдхорна и корнет като солови инструменти и теория на музиката и композиция. Като студент е избран за помощник капелмайстор на Лионския градски духов оркестър. Завръща в България през 1895 г. и е назначен за капелмайстор на духовия оркестър при Трети конен полк– Пловдив.
След шестмесечна служба, през 1896 г. Шагунов е изпратен като капелмайстор на 2-ри конен полк в Лом. От началото на 1897 г. маестрото се установява в Бургас и живее в града до края на дните си. Назначен е за диригент на военния оркестър на 24-ти Черноморски пехотен полк, където служи почти непрекъснато до 1930 г., когато преминава в пенсия. Взема участие в Първата Балканска война като капелмайстор на 30-и Шипченски полк.
Още с пристигането си в морския ни град Георги Шагунов се заема с активна музикална дейност, която далеч надхвърля стените на казармата. Той е сред учредителите на Музикално дружество „Родни звуци“ в Бургас и е диригент на Струнния оркестър към дружеството. Основава ученически хор, граждански хор, първия ученически духов оркестър.
Георги Шагунов е първият музикален педагог по медни музикални инструменти и редовен преподавател в откритото през 1921 г. в Бургас „Музикално училище“ към дружество „Родни звуци”.
Най-известното му произведение е военният марш „Един завет“. Интересен е поводът за неговото създаване. През зимата на 1919 г., като вижда първородния си син Петър, завърнал се в първия си отпуск като юнкер във Военното на Н.В. училище, строен и напет в красивата униформа, развълнуваният Шагунов търси начин да изрази радостта и гордостта си.
Тогава си спомня за стихотворението „Заветът на дедите“ на Иван Йончев, което толкова го е впечатлило на фронта. Само за няколко дни пламенните слова са облечени в маршова мелодия, която след отпуската юнкерът Петър Г.Шагунов занася като коледен подарък на съвипускниците си. Маршът се посреща с възторг. Ротният командир, майор Александър Морфов, научава на марша целия випуск. Станала „модерна“, песента бързо се подема и от останалите поделения във ВНВУ. Маршът се разпространява стихийно не само сред военните, а и сред гражданите.
Скоро той влиза в репертоара на всички ученически и професионални хорове.
Шагунов е автор на камерна и симфонична музика, произведения за духов оркестър и др. Голяма част творбите му са посветени на имена и събития от българската история. Огромният брой на неговите произведения – над 2000, в почти всички музикални жанрове, предизвикват удивление и са красноречиво доказателство за неговия огромен музикален талант.
ИЛИЯ ЗУРКОВ – фармацевт, общественик и благодетел
Илия Николов Зурков е роден е през 1875 г. в гр. Елена. Бащата Никола Кънчов Зурков е бил четец, певец, клисар и свещенолеяр в местната църква. Поминал се рано като сетен сиромах. Останал сирак, Илия е
отгледан от майка си Петра и по-големите си сестри. Учи в родния си град, после във Велико Търново, а по-късно заминава за следва фармация в най-стария университет в Грац (Австрия).
Завършва образованието си през 1899 г. и се установява в Бургас. През 1900 г. постъпва на работа в аптеката на Калканджиев, на която впоследствие става управител. В същата година в града се основава дружество „Юнак“ и Илия Зурков става активен участник в неговата дейност за цели 40 години. В продължение на 15 години е председател, а в последствие почетен председател на дружеството.
През 1906 г. Илия Зурков открива своя дрогерия в Бургас – „Дрогерия Зурков“, която търгува с различни лечебни средства, парфюмерия и козметика, става дистрибутор на световноизвестните фармацевтични фирми Байер, Шеринг, Циба-Гайги и др.
Като човек с отзивчиво сърце и будно гражданско съзнание, Илия Зурков участва активно във всички благородни инициативи, подемани в града и в учредяването на множество обществени организации.
Член е на туристическото дружество в Бургас, основано през 1902 г. В сътрудничество с Ганка Хаджипетрова ръководи дейността на благотворителното дружество „Добрия самарянин“.
Инициатор е за създаването и от м. ноември 1911г. е председател на музикалното дружество „Родни звуци“, поставило началото на Симфоничния оркестър и Музикалното училище в Бургас. В книгата си „Музикален Бургас“, издадена през 2011г. авторът Румяна Емануилиду пише: „На 18 ноември 1911 г. за председател на Музикално дружество „Родни звуци е избран уважаваният в града
общественик Илия Зурков, който казва в апела си към бургазлии:
“Да се стреми човек вълшебните трепети на музиката да разбира и владей. И за звуците на родните ни песни до сълзи да милей!“ Тези негови думи са записани в съюзните членски карти, които заедно с Устава са давани на редовните членове. На малцина е известен факта, че притежавайки отлична музикална култура той самият, е автор на няколко песни.
Високо образован, интелигентен, владеещ немски и гръцки той е избран за училищен и църковен настоятел в църквата „Св. св. Кирил и Методий“, за касиер на Археологическото дружество и др. Във всички културни организации и при всяка културна проява в Бургас, Илия Зурков се проявява като отличен оратор.
Той е сред учредителите и председател на Бургаското търговско дружество, дългогодишен член е на Бургаската търговско – индустриална камара. В продължение на 27 години председателства Дружеството на дрогеристите в България. Той е сред основателите на Ротари клуб (1937г.). В масонската ложа, създадена в Бургас в 1929 г. и носеща името „Св.Климент Охридски“, Зурков има чин първомайстор.
Умира на 14 март 1950 г. в Бургас.

 

**************

Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“   

Аз съм Петър Низамов и това е „Западно-украинската република и войната Украйна – Полша“

Абонирйте се за историческия ми канал в YouTube като НАТИСНЕТЕ ТУК!

Помощ за страницата и дейността:
PayPal: paypal.me/PetarNizamov     ДАРЕТЕ КАТО НАТИСНЕТЕ ТУК   [email protected]

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Председател на „Български Юридически Комитет“

Още по темата:

Борба за българска църковна независимост. Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост. Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост. Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост. Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.  Борба за българска църковна независимост.

Петър Низамов
Петър Низамов
Роден на 11 Септември 1985г. в семейство на учителка и синдикалист. Пра-прадядо ми е Поп Георги Стоянов Джелебов - апостол за освобождение на Странджа! 1992г. След изпит съм приет в СХЕУ „Св.Св. Кирил и Методий” и изучавам два западни езика от първи клас. Приет съм през 199г. В Английска езикова гимназия „Гео Милев” в Бургас. Завърших висше образовение в Бургаския свободен университет – специалност „право” през 2018г. с отличен. Докторант по наказателно право в СУ и дипломиран магистър-фармаколог от МУ-Пловдив. Основател и организатор през 2016г. на две каузи , превърнати по-късно в благотворителни неправителствени организации. Това са малка част от децата, които сме върнали, водейки безплатни съдебни дела, чрез Български юридически комитет – БЮК, на който аз – ПЕТЪР НИЗАМОВ, съм председател . Деца, които са били неоснователно отнети от службите по закрила на детето, от ДОБРИ и ГОДНИ, но БЕДНИ родители, без да бъдат подпомогнати материално, въпреки, че ДА „Закрила на детето“ е под юрисдикцията и под управлението на Агенцията по СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ ! Не става въпрос за липса на родителски капацитет, а за липса на материални условия, за които държавата е длъжна да осигури един нормален минимум на всяко дете. Ние разкрихме през 2016г., че отнетите деца се дават на приемни семейства, на които държавата плаща над 900 лв./мес./дете. Пари, които ако се дадат на биологичните родители, последните биха им създали прекрасни условия. Знаете за разкритията ни и за корупционна схема в институцията, която се занимава буквално с продажба на български деца на чужденци. Чрез междинни семейства, които социалните определят самостоятелно и безконтролно да осинивяват децата срещу заплащане, децата се изкарват в чужбина, където подставените осиновители предават за осиновяване децата на чужденци извън юрисдикцията на България. По този начин се заобикаля процедурата съгласно закона, която включва обстойна проверка на миналото на осиновителя-чужденец и преценка на риска да бъде предоставено или използвано от него за развратни действия след като са изчерпани всички възможности детето да бъде осиновено от български гражданин. Децата, взети, защото уж били под риск, се предават на непроверени чужденци, където може да са в по-голям риск. Избягват една опасност като излагат децата на сто други. Разбира се, това се случва след разговори на четири очи и платени крупни суми под масата на държавните служители. Пари, за които имаме съмнение, че се разпределят нагоре по веригата и достигат до черните каси на партиите, където се използват за купуване на гласове по избори. Миленчо, Ицо от Варна, бебе Александър от с. Арда, Смолянско, триете деца на вдовицата Даниела Колева от Сливен, 11-те отнети деца на най-голямото българско етническо семейство в Русе, бебето в с. Смирненски, детето на Донка Иванова от Ямбол и много, много други казуси, завършвали или, които ще завършат добре поради щастливата случайност да се заемем с тях БЕЗПЛАТНО. А колко други има, на които не можем да помогнем. Службите по закрила (отнемане) на детето са отнели – за 2018г. – 3000 деца, а за 2019-та година, само до Август изведените от семейството са 2000. Многократен рязък ръст през последните години на изведените от семействата деца, който ние няма да допуснем, защото имаме достатъчно доказателства, че се извършва под чуждестранно давление. Финансирането на мерки от Плана за действие за изпълнението на Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017 – 2020 г.) и особено на мерките за повишаване на капацитета на специалистите за ранна оценка и сигнализиране на домашното насилие със средства предоставени от чужда държава е недопустимо. Засяга основни елементи на националната сигурност, защото предоставя възможност за чуждо влияние (в конкретния случай Норвегия чрез Норвежкия финансов механизъм). Остава впечатлението, че Норвегия, чрез финансирането на мерки от плана за действие, се опитва да прокарва вече възприети в скандинавските държави методи на работа, които методи най-меко казано са спорни и имат дълбоко травмиращи за семействата последици. Тук и на PetarNizamov.com можете да научите за дейността ни по ✅✅✅✅ връщане на деца, отнети от социалните от годни, но бедни родители и ✅ да бъдете информирани за това което в медиите крият от вас.✅✅ Знаете и за нашата борба срещу Стратегията за детето 2019-2030г. ✅ ✅✅Против „Джендър“ образованието в училищата . ✅✅ Против отнеманията на деца от годни родители поради бедност вместо да бъдат стимулирани от държавата ! ✅ ✅✅✅Представяме ви КАЗУСИТЕ , В КОИТО СМЕ УЧАСТВАЛИ И СМЕ УСПЯВАЛИ ДА ВЪРНЕМ ДЕЦАТА ОТНЕТИ ОТ РОДИТЕЛИТЕ ИМ. ЗА ДЕСЕТКИТЕ ОТНЕТИ ОТ СОЦИАЛНИТЕ И ВЪРНАТИ ОТ НАС ДЕЦА НА РОДИТЕЛИТЕ ИМ можете да прочете като натиснете върху връзката: https://petarnizamov.com/десетките-отнети-от-социалните-и-върн/ ✅✅✅ Знаете и за нашите съдебни битки срещу социалните и върнатите десетки деца обратно при биологичните им и любящи ги родители. ✅✅✅Знаете за нашата борба за въвеждане на час по родолюбие в училищата. ✅✅✅ Знаете и за нашата борба срещу НПО-тата в училищата и опитите за промиване на мозъците на малчуганите. ✅✅✅ Знаете и за закрилата, която сме предоставяли на бедни, болни, възрастни и сиргаци, които сме настанявали в общински жилища, дарителски и кръводарителски акции. ✅✅✅ Знаете и за борбата на Политическа партия (в процес на регистрация) – „РОДИНА“ срещу Статуквото. Срещу олигарсите и техните покровители и създатели. ✅✅✅ Знаете и за нашите съдебни и граждански битки срещу застрояването на дивите дюни, зелените площи. Срещу обгазяването и замърсяването на земята, водата и въздуха. ✅✅✅Знаете за спрените строежи на плажовете след нашите акции. ✅✅✅Знаете за уволнените директори на областни дирекции по социално подпомагане, началници на РПУ-та, на кметове на общини – отстранени от длъжност и обвинени в корупция след нашите разкрития и граждански действия. ✅✅✅Знаете за нашите гражданско движение и цивилните отряди за защита на жените и вярата, осъществяващи защита на границата на България срещу нелегално нахлуващи през нея мигранти и дезертьори от ИСИС, АлКайда, Ал Нусра и др. ✅✅✅Знаете за подкрепата, която получваме от управляващата партия в Италия, Шведски демократи, СПД – Чешка република и мн. други патриотично настроени парламентарни политически групи и организации в Западна и Централна Европа. Ние не говорим, ние действаме. Ние работим в полза на обществото, а не си чешем езиците ! Петър Низамов Председател на „Български юридически комитет“ Председател на „Свободна Европа“ Председател на „Evropský štít – Česká republika“ Собственик и администратор на PetarNizamov.com : Сдружение „БЪЛГАРСКИ ЮРИДИЧЕСКИ КОМИТЕТ – защита на гражданите с правни средства“ Association „BULGARIAN JUSTICIARY COMMITTEE – Protection of the Citizens by Legal Means“ ЕИК/Булстат : 205028308 Седалище и адрес на управление: област Бургас, община Бургас гр. Бургас 8000 ул. Гладстон No 18 Имейл: [email protected]