Как бяха наложени македонския, украинския и балоруския езици и нации !
Македонския и украинския езици – изкуствена рожба на тоталитаризма.
Който познава историята на Русия, знае много добре, че първата руска държава е Киевска Рус със столица Киев на територията на днешната изкуствено-създадена от комунизма държава Украйна…
По същия начин и една от първите български държави е Куберова България – основана почти успоредно във времето на територията на днешната изкуствено-създадена от комунизма държава РСМ в Македония. Почти едновеменно с основаването на Аспарухова България в Мизия и Добруджа.
По индентичен начин там умишлено комунистическият режим създава доктрина, а после и методика за промяна на самосъзнанието на населението чрез официализирането на нов изкуствен вулгаризиран руски език. Т.нар. украински език. и азбука.
Какво се случи в Македония и какво се случи в Украйна.
N.B.
Важно е да се отбележи, че това ВМРО, за което пишем няма нищо общо с комунистическото ВМРО на Каракачанов (Агент “Иван” – доносник на 6-то управление на Държавна сигурност) и неговите протежета Джамбазки и Александър Сиди. Та точно техните господари от БКП и водещи офицери от ДС проведоха кърватата и насилствена македонизация в Пиринска Македония, изгониха българските бежанци от Егейска Македония в Югославия…
Наскоро пък хванатият да кара с огромно количество алокохол в кръвта след запой с леки жени в Банско – Ангел Джамбазки, основа самозван “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония”, в който самите членове дискредитират каузата: Първо с това, че голяма част от тях са действащи политици, депутати и евро-депутати като безпардонния простак Анрей Слабаков (ВМРО), Искрен Веселинов (ВМРО), авторът в комунистическия парцал в-к “Труд” – Кристиян Шкварек, редакторът на профанизиращото реалити “Фермата” – Костадин Филипов и др. водевилни лица. В същото време са пренебрегнати истински борци на каузата като Никола Григоров от “Сите българи заедно”, Петър Низамов (Председател на “Български юридически комитет” и автор в този сайт) и много други лица ценни за каузата. Така, че този т.нар. “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония” е нищо повее от поредната ПИАР платформа на ВМРО на Каракачанов, който въпреки, че стои в сянкаслед изборите за нови председатели, той е собственик на всички имои на ВМРО и им дърпа конците. Българска работа… Хубава като идея, но българска като изпълнение и вероятно няма да постигне обявените цели, защото реланите им цели са гласове за ВМРО за следващите избори.
Надолу ще разкажем какво се случи в Украйна и Макеодния, че след по-малко от век имаме хора с промито и вменено им изкуствено национално самосъзнание и говорещи изкуствено-създаден език през ХХ век.
В началото на ХХ век почти никой не се е наричал украинец, нито е говорил на украински език в дн. Украйна, част от Руската империя. Не отричаме пъстрата етническа карта в тази част на Русия в началото на ХХ век, но самосъзнанието на татарите е татрско, на галицийците – галицийско, на поляците – полско. Няма наричащи се украинци. По същият начин стоят нещата и в Макеодния тогава. Има – българи, сърби, гърци, алабанци и турци, но не и “македонци”.
Украинизация в Украйна
Когато Първата световна война и Руската революция от 1917 г. разтърсват Австрия и Русия, украинските руснаци, наричащи се днес украинци, се оказват между двете разпадащи се империи. През 1917 и 1918 г. след революцията, когато немската армия нахлува дълбоки в Руската империя, германците създават няколко отделни украински държави, а после – след оттеглянето им по времето на Гражданската война в СССР. Това са Украинска народна република, Хетманат, Западноукраинска народна република, Украинска съветска република.
Белогвардейста държава в дн. Украйна претърпява поражение в Полско-украинската война. Не успяват и съвместните усилия на Йозеф Пилсудски и Симон Петлюра да спрат настъплението на червеноармейските войски от изток. В края на Полско-руската война Рижкият договор от март 1921 включва западните части на Украйна в Полша, а основната част е присъединена към СССР.
За разлика от в Макеодния, в Украйна много малко селяни са били грамотни и са говорили на местната си диалектна форма на руския език. В големите градове като Киева, Лвов, Харков, се е говрило и се е преподавало на руски книжовен език.
От неограмотеността на руското селнчество в Украйна се възползва Сталин, който взима австрийската идея за намаляне на руското влияние в Галиция (област в Западна Украйна, която до преди 1918г. е част от Австро-Унгария и я прилага в Украинската ССР) и налага създадения от група германофилски учени и писатели от Лвов (Лемберг) върху австрийски пари през втората половина на 19 век – УКРАИНСКИ ЕЗИК. Кодифицира местния диалектен говор в езикова норма, въвежда абука – различна от руската.
Ситуацията в Македония е почти идентична.
Макеоднската нация е измислена от една чужда окупирала територията държава – Сърбия и великосръбската идея, както това прави Австро-Унгария в Украйна. Наложена от свои върху основата на местната диалектна езикова норма на българския/ руския език, която е кодифицирана по заповед от Сталин през ХХ век.
В началото на 20-те години украинската идея се възражда от Ленин, Троцки и Сталин,
дори се разпространява в обширна територия с традиционно смесено население на изток и юг в Украинската съветска социалистическа република.
Предприета е широка насилствена кампания на украинизация.
Новосъздадената широка образователна система, базирана на нововъведения с решение на Комунистическата партия на СС украинския език, довежда до ограмотяването на предимно дотогава руско-говорещото селско население. Експлозивно нарастват публикациите на т. нар. украински. В същото време урбанизацията украинизира градските центрове.
В средата на 20-те години съветското правителство започва да се стреми към отнемане на относителната автономия на Украйна. През 1925 г. начело на комунистическата партия е поставен Лазар Каганович, който отстранява от управлението най-видните привърженици на украинизацията, като Микола Хвилови и Олександер Шумски. През 1929 г. при поредата чистка на Сталин е предприета кампания срещу „националистите“ в партията, когато са убити и Микола Хвилови и Олександер Шумски като политическите процеси и убийствата без съд и присъда продължават до 1934 г.
Украинизацията ( укр. украинизация ) е политика за насърчаване и въвеждане на елементи от украинския език и украинската култура в различни сфери на обществото в Украинската ССР и промяна на самосъзнанието на местното население от руско към украинско на принципа “разделяй и владей” .
През 1920-1930-те години такава политика се провежда от партийно-държавното ръководство и обществените организации на Украинската ССР , както и РСФСР (до декември 1932 г.). Съветската украинизация от 1920-1930-те години е неразделна част от общосъюзната кампания за коренизиране .
Идеологическа основа
Терминът „украинизация“ е предложен през ХХ Век подобно на “македонизацията” – през 1907 г. от Михаил Грушевски . В Съветска Русия украинизацията първоначално се разглежда като естествен исторически процес. Йосиф Сталин смята, че рускоговорящите градове, заобиколени от села, населени с украински руснаци, говорещи на украински (южен) руски диалект, са обречени на украинизация. В пропагандната си речт си на Десетия конгрес на РКП(б)през 1921 г., целяща да оправдае предстощите убийства в УССР, той заявява: „Не можете да вървите срещу историята. Ясно е, че ако руските елементи все още преобладават в градовете на Украйна, то с течение на времето тези градове неизбежно ще бъдат украинизирани. Преди около 40 години Рига беше германски град. Но тъй като градовете растат за сметка на селата, а селото е пазител на националността, сега Рига е чисто латвийски град. Преди около 50 години всички градове на Унгария имаха немски характер, сега са маджаризирани. Същото може да се каже и за онези градове на Украйна, които носят руски характер и които ще бъдат украинизирани, защото градовете растат за сметка на провинцията. Селото е пазител на украинския език и ще влезе във всички украински градове като доминиращ елемент” .
Украинският език
Украинският език е създаден от група учени и писатели от Лвов (Лемберг) върху австрийски пари през 19 век.
Създателят на малкоруския диалект Иван Петрович Котляревски (29 август (9 септември) 1769 г., Полтава – 29 октомври (10 ноември) 1838 г., Полтава).
Украинският език е създаден през 1794 г. въз основа на някои особености на южноруските диалекти, които все още съществуват в Ростовска и Воронежска област и в същото време са напълно разбираеми с руския език, който съществува в Централна Русия. Създадено е от умишлено изкривяване на общославянската фонетика, при което вместо общославянските „о“ и „ѣ“ започват да използват звука „i“, „xv“ вместо „f“ за комичен ефект и също и чрез задръстване на езика с хетеродоксални заемки и нарочно измислени неологизми.
Австро-унгарските власти в Галисия, които владееха Галиция по това време, активно изфабрикуваха „украинския“ народ, за да намалят полското и руското влияние. По този начин появата на този език е преди всичко факт на политиката, а не на културата. Новият език е създаден на основата на западноруския диалект, в който е имало много полонизми и латинизми с очакването на максимално разграничаване от руския език. Но през 40-те години на същия XIX век известният славист Юрий Венелин, карпатски русин по произход, счете за необходимо да се преодолеят езиковите различия, които той разумно счита за последица от продължителното господство на чужденците над повечето от славянските земи.
Нещо повече, новоизмисленият език се оказа недостъпен за украинския обикновен народ, както честно признаха и самите украинци.
Така Н. Плешко си спомни как по време на гражданската война стигна до конгреса на мирните съдии. Председателят “започна да го води на украински”, членовете на съда направиха доклади, защитниците говориха на украински. Моето място беше близо до публиката, която се състоеше предимно от селяни и те започнаха да се гледат недоумено и един от тях, навеждайки се на съсед, каза: „Петро и Петро, какво се проявяват господата, защо?” Роден и прекарал младостта си в Киев, певецът и поет Александър Вертински по времето на Сталин, когато се твърди, че е преследвано всичко украинско, пише раздразнено на жена си: „Разбивам си мозъка над украинския текст, смътно отгатвайки съдържанието, защото нямаше подобни думи преди, а сега те „създават“ „украински език“, засипват го с всякакви „галицизми“, полско-закарпатски странности и никой в Киев не може и не може да говори на този език “!
Освен това това „чудотворно“ изобретение откъсна неговите привърженици от целия слой на древноруската литература, включително тази, създадена в Малка Русия. Особено трагикомична ситуация се формира, когато се правят опити за извършване на богослужения в „Украинската църква“ в „mov“. Вместо „Отче наш“ беше необходимо да се чете „Отче наш“! Как да не си припомним „Бялата гвардия“ на Михаил Булгаков: „На какъв език служат, синко? На божественото, бабо. ”
Авторите, обявени за класици на новоизсечената украинска литература, също се затрудняват да се впишат в прокрустовото легло на своята другост по отношение на великата руска култура. Дори Тарас Шевченко, украински селянин по произход, водеше най-интимните си записи, включително дневника си, на руски език.
Украинизация 1917-1919 г.
Протест на депутата от Държавната дума Василий Виталиевич Шулгин , публикуван в № 170 ” Киевлянин ” от 18 юли 1917 г.
Февруарската революция в Русия доведе до възхода на създаденото и подкрепяното от немската армия украинско националистическо движение. Създадена от немците е Украинската централна Рада , провъзгласена от Украинската народна република , начело с привърженика на украинизацията Михаил Грушевски . Още на 18 март 1917 г. първата украинска гимназия на името на И. Т. Г. Шевченко през април и август същата година се проведоха всеукраински учителски конгреси, участниците на които поискаха насилствено украинизиране на училищното образование.
Украинизацията е продължена от Директорията на UNR . Още на 1 януари 1919 г. украинският език е обявен за задължителен за използване във всички държавни и обществени институции . На 30 януари същата година украинският език е официално обявен за език на обучение във всички училища на републиката . Преходът към украински език на обучение трябваше да бъде завършен преди 1 юли 1919 г. . Не беше възможно да се извършат тези трансформации, тъй като болшевиките влязоха в Киев на 5 февруари 1919 г. Провъзгласена е Украинската съветска социалистическа република, а украинизацията “отгоре” всъщност е преустановена. През март 1919 г. Народният комисариат на образованието на Украинската ССР премахва държавния език, провъзгласява равенството на езиците и дава „правото на местното население“ да определя езика на обучение, при условие че историята на Украйна и един на местните езици ще бъдат задължителни учебни предмети .
Съветската украинизация през 1920-1930-те години
Сертификат (Posvіdka) за полагане на изпити за счетоводител за владеене на украински език , без което не са били наети. Киевска област , 1928г . Надписи: „ Укринизацията ще обедини града и селото “ и „ Владеенето на украински език е само първата стъпка към пълна украинизация “. Фамилията на получателя също е украинизирана.
От 1920 г. болшевиките на Украинската ССР започват украинизацията на републиканско ниво. През септември-октомври 1920 г. правилата на Украинската ССР въвеждат задължителното изучаване на украински език в институции за обучение на образователни работници и в училища с неукраински език на обучение, също така е предвидено публикуването на най-малко един вестник на украински език във всеки провинциален град, както и създаването на вечерни училища за преподаване на украински език на съветските служители . На 30 май 1921 г. на базата на Правописно-терминологичната комисия към Историко-филологическия отдел на ВУАН и Терминологичната комисия на Украинската научна асоциация в Киев е създаден Институтът за украински научен език . Въпреки това през 1920-1922 г. броят на вестниците, издавани на украински език, намалява. През 1920 г. излизат 87 украински вестника, през 1922 г. – само 30 . През същия период броят на руските вестници намалява (въпреки че те все още преобладават) – от 266 на 102 .
От 1923 г. украинизацията получава подкрепата на съюзническите власти. През април 1923 г. XII конгрес на РКП(б) обявява коренното население за официален курс на партията по националния въпрос. През юли-август 1923 г. в Украинската ССР са издадени два указа, единият от които постановява, че новодошлите на държавна служба трябва да учат украински език за 6 месеца, а тези, които вече са на държавна служба – за 1 година . Постепенно се увеличава и броят на вестниците на украински език – през 1924 г. вече има 36 (95 излизат на руски) [21]. На 30 април 1925 г. е публикувана съвместна резолюция на Всеруския централен изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на Украинската ССР „За спешни мерки за пълна украинизация на съветския апарат“, според която е необходимо да се преминете към украински офис работа в държавни институции и държавни търговски и промишлени предприятия не по-късно от 1 януари 1926 г. На Работническо-селския инспекторат е възложено периодично да проверява украинизацията на съветския апарат. Параграф 15 от резолюцията гласи: „Служители на държавни институции и държавни търговски и промишлени предприятия, които ще имат негативно отношение към украинизацията, изразяващо се във факта, че през последния период не са предприели никакви мерки за изучаване на украинския език, може да се окаже, че администрацията на тези институции и предприятия е била уволнена без издаване на обезщетение” . На 30 декември 1925 г. Централната всеукраинска комисия за украинизация на съветския апарат решава демонстративно да уволни няколко служители за враждебно отношение към украинския език, но още на 1 февруари 1926 г. уволненията са обявени за условни . През април 1926 г. властите на Украинската ССР установяват, че в случай на уволнение поради незнание на украински език, разпоредбите на Кодекса на трудовото законодателство, които предвиждат прехвърляне на въпроса за уволнението към разглеждане на оценката на конфликта комисионна, не се прилага .
“Макеоднизация” в Македония
Първото нещо, което прави КОМИНТЕРНА е „Резолюцията по Македонския въпрос и ВМРО (об.)“ (на руски: Резолюция о Македонском вопросе и ВМРО (об.)) известна също като „Резолюция на Коминтерна по Македонския въпрос“ е официален политически документ на Коминтерна от януари 1934 година, с който за първи път в историята авторитетна международна организация дава насока за признаване съществуването на отделен македонски народ и македонски език.
В началото на 30-те години на XX век няма политическа партия или организация на македонските българи, която да поддържа открито тезата, че македонците са отделна етническа група.
По това време дори левичарската ВМРО (обединена) все още поддържа идеята, че македонците са българи. Показателна за нейната позиция е реакцията ѝ по повод на статия, публикувана на 11 януари 1930 г. в „Дойче Алгемайне Цайтунг“. В статията се твърди, че „македонците не са нито българи, нито сърби, представляват едно особено племе от югославянската националност“. В отговор на това ВМРО (об.) съобщава, че в статията не казва нищо ново, защото това е официалната теза на великосръбската идея.
„ | … „В Македония отделна македонска народност не е имало и няма, както не е имало и няма например швейцарска народност. Имало е и има отделни народности, които кои повече, кои по-малко населяват Македония, както има френска, немска, италианска и романска народност, населяващи Швейцария. И както тези четири главни народности, обособени в една географска, политическа и икономическа единица, носят общото название швейцарски народ, така и българите, гърците, турците, власите, албанците и сърбите, доколкото ги има, родени и живущи в Македония, образуват разнородностната мозайка, която носи общото название македонски народ.”[1] | “ |
Скоро обаче започва съществена промяна в политиката на Коминтерна, под чието пряко влияние се намира ВМРО (об.), което довежда до промяна и в позицията на самата организация.
Предпоставки
На изборите през 1931 година нацистите стават най-силната политическа партия в Германия. Във връзка с променената ситуация в Европа и засилването на национализма, през юни 1931 г. техническия секретар на Коминтерна Ото Куусинен в доклада си по националния въпрос пред Изпълнителния комитет сочи като главна слабост на секциите на Коминтерна недооценката на националния въпрос. Като ярък пример на такава грешка Куусинен изтъква заменянето на лозунга за „правото на самоопределение на народите до отделяне“ с чисто пропагандисткия лозунг за Балканска федерация на работническо-селските републики и пр. Куусинен призовава съответните компартии да обсъдят отново националния въпрос с цел „изработването на нова национална програма“ за всяка от партиите. Междувременно до балканските комунистически партии пристига директива за постепенно изоставяне на лозунга за Балканска федерация. На преден план се изтъква „правото на народите на самоопределение до отделяне“. Така през 1932 година членовете на ВМРО (обединена), които са същевременно и комунисти поставят за първи път въпроса за признаване на отделна македонска нация. Участникът в тези събития Михаил Сматракалев споделя през 1947 г.:
„ | „…Тази идея за македонската нация, днес е поставена вече научно, ясно и категорично, но не датира от 1941 г. Този въпрос не го поставиха македонските партизани, титовите партизани. Този въпрос го постави още ВМРО (обединена), през 1932 г. Вярно е, че тогава, когато се постави този въпрос ние, които поддържахме съществуването на македонската нация, бяхме наричани „предатели“, даже някои ни наричаха „сектанти“ и т.н., обаче, въпреки това, тази идея си проби път, защото е исторически верна идея, защото с нея е истината. И в края на краищата тази идея разруши десетки години натрупваното, наслояваното великобългарско чувство…“[3] | “ |
Приемане
Коминтернът е запознат с тези идеи от специален доклад на Дино Кьосев изнесен в Москва по същото време. С тези мотиви в края на 1933 г. Балканският секретариат на Коминтерна решава да постави за разглеждане на едно от заседанията си македонския въпрос. По спомени на присъствалия на заседанието Димитър Влахов – член на БКП и ВМРО (об.), там е решено да се повери изготвянето на резолюция по въпроса на полския евреин Максимилиян Хорвиц и чеха Бохумил Шмерал, които нямали понятие от тази проблематика.[4] С участието на Д. Влахов резолюцията все пак е изготвена между 20 декември 1933 година и 7 януари 1934 година и е утвърдена от Политическия секретариат на Коминтерна на 11 януари 1934 г. Според някои сведения в разработката ѝ участват също Георги Караджов и Георги Германов.[5] Самата резолюцията е приета от Изпълнителния комитет на Коминтерна през февруари 1934 г. От Коминтерна решението за македонска нация се пренася върху ВМРО (обединена) и през април 1934 г. „Македонско дело“ публикува дословния текст на резолюцията.[6] В документа между другото се казва:
„ | „…Буржоазията на господствуващите нации в трите империалистически държави, между които е поделена Македония, се опитва да прикрие националното потисничество, отричайки националните особености на македонския народ и съществуванетв на македонска нация“. Гръцките шовинисти твърдят, че македонците са славянизирани гърци, великосръбските шовинисти провъзгласяват това население за едно от „племената“ на югославската нация и го подлагат на насилствено посърбяване, а българските шовинисти, „експлоатирайки сродството на македонския език с българския, заявяват, че македонците са българи, и по този начин искат да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистичната си политика по отношение на цяла Македония…“ | “ |
В основата на новото схващане заляга становището, че „Македония се явява едно от огнищата на бъдещата империалистическа война“, поради което се търси вариант за притъпяване на противоречията между държавите, които я владеят. Това решение според Коминтерна е в създаването на т. нар. „македонска нация“. След решението на Коминтерна ВМРО (обединена) издига като свой лозунг „правото на македонския народ на самоопределение до отделяне от държавите-поробителки и образуване на обединена и независима република на македонските трудещи се маси“.
Макар мнозинството от българските комунисти в Москва да не са съгласни с коминтерновското решение, те също се подчиняват на новата политическа линия. Задграничното бюро на БКП в Москва прави опит да създаде група, която да разработи план за проучване на въпроса за „македонския език и нация“ и да излезе с решение. В нея влизат Алекси Величков, Димитър Гачев и Дино Кьосев. Отделни дейци дори предлагат издаваните на книжовен български език вестници на ВМРО (об.) да бъдат преустроени постепенно на „ македонско наречие“. В тази връзка в България по-късно се създава т. нар. Македонски литературен кръжок. Новото решение и новите лозунги не се възприемат еднакво от всички. Във ВМРО (об.) настъпва разцепление, като част от членовете му отстоява остават за лозунга за независима и обединена Македония в рамките на Балканска федерация. Все пак линията на Коминтерна постепенно се налага и БКП, ЮКП и ГКП започват да работят за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония. Тенденцията към „македонизиране“ на българското население в Македония не расте със забележима сила до 1945 г. Дотогава тя обхваща само част от комунистите. Доказателство за това е проявилото се противоречие по време на участието на България във Втората световна война. То касае тенденцииите за „македонизирането“ и запазването на българското национално съзнание на населението в анексираната от България Вардарска бановина и намира израз и в острите спорове между ЮКП и БКП. След намесата на Коминтерна самоприсъединилите се към БКП македонски комунисти, водени от Методи Шаторов, са върнати под контрола на ЮКП. Процесът е интензифициран особено след войната и изтеглянето на българската администрация от региона. Той се засилва с идването на комунистическите партии в България и Югославия на власт и води до подписването на Бледската спогодба. Същото се отнася и за Северна Гърция контролирана по време на Гражданската война от ГКП. За разлика от България и Гърция, където процесът спира през 50-те години и няма траен успех, в СФРЮ се създава Народна Република Македония и там успешно се формира ново национално съзнание и нов език.
Как създадоха северномакедонска азбука и македонския език
Членове на езиковата комисия: (седнали) Ристо Проданов, Георги Киселинов и Георги Шоптраянов, (прави първи ред) Васил Ильоски, Крум Тошев и Венко Марковски, (втори ред) Христо Зографов, Даре Джамбаз, Мирко Павловски, Михайло Петрушевски и най-вдясно Йован Костовски. Зад тях е черната дъска с македонската азбука.
Северномакедонската азбука е вариант на кирилицата, която се използва в Северна Македония. Разработена е от Крум Тошев, Крум Кепев и Блаже Конески, които от своя страна за основа вземат сръбската фонетична азбука на Вук Караджич и творбата на Кръсте Мисирков „За македонцките работи“. Азбуката е официално приета от АСНОМ през 1945 година, след съгласието, дадено от Централния комитет на Югославската комунистическа партия.
Как наложиха със сила македонското самосъзнание и македонския език
Политически терор в Социалистическа република Македония
Политическият терор в Социалистическа република Македония през периода 1944 – 1991 г. включва репресии срещу изявени българи и дейци на ВМРО, срещу борци за Независима или Обединена Македония, македонски националисти и антикомунисти.
По нареждане на югославското ръководство през есента на 1944 и зимата на 1945 година са ликвидирани около 1200 българи, списъците за които са одобрени от Лазар Колишевски. Български източници допускат общо над 23 000 жертви на тоталитарния режим. Хиляди други напускат Югославия вследствие на репресиите. Над 130 000 българи са изселени, изгонени и преследвани, изпращани с концлагерите на Титова Югославия.
- На 26 декември 1944 г. по нареждане на Светозар Вукманович-Темпо са убити 72 български офицери, желаещи да освободят Солун, а не да се бият на Сремския фронт.
- След Скопския войнишки бунт 1000 войници са затворени в Скопското кале, измъчвани са и са оставени да умрат от студ и глад.
- Кървавата Коледа, при която за няколко дни са избити десетки видни граждани във Вардарска Македония: в Скопие – 63 души, във Велес – 54, в Куманово – 48, в Битоля – 36, в Щип – 77, при с. Владимирово, Беровско – 330 души.
- Убийствата и гоненията на ръководители на комунистическото движение и общественици, несъгласни с крайната югославска политика като Васил Иванов, Коста Тренчев, Коста Терзиев, Методи Андонов – Ченто, Димитър Гюзелов, Спиро Китинчев, Димитър Чкатров, Венко Марковски, Павел Шатев, Панко Брашнаров и други.
- Политическите процеси срещу организации като Демократическия фронт на Македония „Илинден 1903“ и около стоте на брой ученически тайни организации, най-известни сред които са на Методи Калкашлиев от Струмица, Наум Койзаклиев от Щип и Крум Чушков от Велес
- През януари 1949 г. в лагера Добой, Босна са убити около 600 души членове на ВМРО.
- На 13 август 1951 г. служители на УДБА застрелват 5 млади студенти, известни като Струмишката петорка.
- Между 1948 – 1956 г. хиляди души са затворени и репресирани заради политическите им убеждения, сред които и Методи Андонов-Ченто.
- Според проф. Димитър Гоцев между 1945 и 1990 г. над 4000 българи, главно членове на ВМРО, са избити в политическия концлагер Идризово.
Велешко клане
Велешко клане | |
---|---|
Част от Македонски въпрос | |
Място | Велес |
Дата | 15 януари 1945 година |
Цел | ликвидиране на българщината |
Смъртни случаи | 53 |
Извършител | ОЗНА |
Велешкото клане (на македонска литературна норма: Масакрот во Велес) е масов разстрел на 53 затворници от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).
Разстрелът се провежда на 15 януари 1945 година, когато служители на ОЗНА застрелват 53 затворника във велешкия затвор. За повечето от затворниците е имало съмнение, че са противници на комунистическата съпротива.
В своята книга „Моят татко – Методи Андонов – Ченто“, синът му Илия Андонов казва, че първият председател на Президиума на АСНОМ разбира случайно за този случай, и че такива действия започват още в края на 1944 година в Скопие, когато там е Едвард Кардел, като гост на Второто заседание на АСНОМ. Коста Църнушанов смята, че затворниците са убити, защото са се смятали за българи. Според него сред тях е имало дейци на ММТРО и ВМРО. Църнушанов смята, че отговорни за разстрела са Ратко Петровски, тогава помощник-началник на ОЗНА, Боро Коробар и Киро Попадиче.
Кумановско клане
Кумановско клане | |
---|---|
Част от Македонски въпрос | |
Място | Куманово |
Дата | януари 1945 г. |
Цел | ликвидиране на българщината |
Смъртни случаи | 48 |
Извършител | ОЗНА |
Кумановското клане (на македонска литературна норма: Масакрот во Куманово) е масов разстрел на 48 осъдени лица през януари 1945 г. от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).
На 14 януари 1945 година 48 лица от Куманово и околията са осъдени с присъда на военнополевия съд в Куманово. Лицата са отведени на тайно място и са разстреляни като „сътрудници на окупатора“. Според Коста Църнушанов част от тях са осъдени като привърженици на великобългарската кауза.
Прилепско клане
Прилепско клане | |
---|---|
Част от Македонски въпрос | |
Място | Прилеп |
Дата | януари 1945 г. |
Цел | ликвидиране на българщината |
Смъртни случаи | 15 |
Извършител | югославски власти |
Прилепското клане е (на македонска литературна норма: Масакрот во Прилеп) е масов разстрел на привърженици на Методи Шаторов – Шарло и българи от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).
Според Коста Църнушанов клането се извършва през 1945 година по заповед на Цветко Узуновски – Абаз и Светозар Вукманович – Темпо. Така са убити всички привърженици на Шаторов. Коце Кюркчиев, секретар на кметството в Прилеп, след освобождението на града в 1941 година, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.
Отделно като българи са разстреляни и още стотици лица с българско самосъзнание и отказващи да се нарекат македонци.
Закон за защита на македонската национална чест
Закон за защита на македонската национална чест | |
---|---|
— недействащ — | |
![]() Статут на съда за нарушаване на закона, публикуван във вестник „Нова Македония“, № 28, от 3 януари 1945 г. |
|
Юрисдикция | Социалистическа федеративна република Югославия |
В сила от | 1944 г. |
В сила до | 1948 г. |
Законът за защита на македонската национална чест е специален наказателен закон, приет от правителството на Социалистическа република Македония на второто му заседание между 28 и 30 декември 1944 година. С него президиумът на Антифашисткото събрание за национално освобождение на Македония (АСНОМ) създава извънреден съд за прилагането на този закон, който влиза в сила през 1945 г. Това решение е взето на втората сесия на това събрание на 28–31 декември 1944 г.
Трибуналът е трябвало да съди „сътрудниците на окупаторите, които са предали македонското национално име и македонската национална чест“, като част от опит за разграничаване на новата македонска идентичност от тази в съседна България, а в исторически план от българската общност в Османската империя, от която и двата народа са били част. Въпреки че някои изследователи допускат, че законът остава в сила до 1991 г. и обявяването на независимостта на днешна Северна Македония от бивша Югославия, е по-вероятно той да действа до 1948 година.
История
Предназначение
Целта на закона е била да разграничи новата македонска нация от България, тъй като разграничаването от българите се е разглеждало като потвърждение, че македонците са отделна етническа общност. В Югославска Македония е било забранено на местните жители да провъзгласяват българска идентичност, а използването на книжовния български език също е било забранено.[8] Само мигранти от т. нар. Западни краища са имали право да се обявяват за българи, но поради традиционната българофобия в Сърбия и Югославия и там много от тях избират да се обявяват за югославяни.[9]
Прилагане и функция
На 03 януари 1944 г. официалният комунистически вестник Нова Македония публикува новоприетия Закон за съдене на престъпления срещу македонската национална чест. Законът предвижда редица санкции: лишаване от граждански права, лишаване от свобода с принудителен труд, конфискация на имущество, а в случаите, когато се е смятало, че обвиняемият може да бъде осъден на смърт, било предвидено те да бъдат предадени на „компетентен съд“.[10] Този закон не само е прецедент в Европейската правна история, като подобно законодателство не е било приемано дори в подлаганата на насилствени германизация и италианизация през войната Народна република Словения, но и по него не са преследвани сърбоманите в Народна република Македония, част от които участват във и подкрепят противокомунистическото Четническо движение, докато дори и в окупираната от Италия и Албания Западна Македония са били преследвани “сътрудници на българските окупатори”.
Въздействие
Законът позволява осъждането на югославски граждани от СР Македония за сътрудничество от Втората световна война с българските власти, окупирали македонската територия на Кралство Югославия като една от страните на Оста, за пробългарски симпатии и за противопоставяне на новата македонска нация – процес на изграждане.[11][12] Това било разглеждано като оспорване на статута на Македония като част от новата комунистическа социалистическа федеративна република Югославия и като борба за концепцията за независима Македония, предвидена от ВМРО.[13][14] Около 100,000 т.нар. бугараши са затворени или репресирани за нарушения на закона и над 1,260 са убити в средата на 1940-те.[15][16] Това били широко рекламирани шоу-процеси, вместо да бъдат отдадени на правосъдието.[17] Докато периодичните съдебни процеси продължават през целия период на действие на закона, по-голямата част от тях се провеждат в края на 40-те години.[18] Законът повлиява на новите поколения да израснат със силни антибългарски настроения[19][20] които се увеличават до ниво на държавна политика.[21] Някои жертви са били активисти, които са се опитвали да реализират по различен начин идеята за независима Македония, потенциално повлияна от българофилските наклонности. Сред тях са били Методия Андонов,[22] Спиро Китинчев, Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров.
Македонизация в Пиринска Македония
Македонизация в Пиринска Македония | |
---|---|
— политическа кампания — | |
![]() Факсимиле от телеграма от Неврокопския околийски управител Георги Лаков населението в района да бъде записвано като „македонско“, декември 1946 година. |
|
Място | Пиринска Македония |
Дата | 1944 – 1958 г. |
Македонизацията в Пиринска Македония е процес, при който от страна на властите в България и Югославия се провежда политика по зараждане на общност в Пиринска Македония с изявено македонско национално самосъзнание. На преброяванията преди 1945 година в България няма регистрирани етнически македонци, но според преброяванията от 1946 и 1956 година в България живеят 160 541, съответно 178 862 етнически македонци. Тази статистика е резултат от процеса на македонизация в Пиринска Македония, който протича между 1944 и 1958 година, като социално-политически експеримент за промяна на националното самосъзнание на населението от българско към македонско и като стъпка към създаването на Обединена Македония в рамките на Югославия. Този процес е следствие на установяването на комунистическия режим в България след края на Втората световна война и промяната на геополитическите условия. След като Тито и Сталин влизат в открит конфликт през 1948 г., идеята за Балканска федерация пропада, а политиката на т. нар. културна автономия е частично изоставена от БКП. Въпреки това, македонизацията продължава с намаляваща интензивност до 1958 г. и дава известен резултат, като малка част от населението в Пиринско приема или запазва трайна македонска идентичност.
Политика на „културна автономия“ и налагането на македонския език
На срещи в Москва през лятото на 1944 г. Йосиф Сталин одобрява югославски план за даване на културна автономия на Пиринска Македония, а БРП (к.) дава своето съгласие за него.[1] След преврата от 9 септември 1944 г. и края на българско управление в Македония, комунистическа България поема политика на тясно сближение с Югославия. Междувременно на 15-и и 17 септември в Москва се провеждат нови срещи между Георги Димитров и Тито, на които се постига споразумение по въпросите засягащи взаимоотношенията между двете партии, но има трудности при провеждането на набелязаната линия за създаването на федерация между двете страни. Димитров отклонява натиска на Тито за незабавно откъсване на Пиринския край и присъединяване на страната към Югославия. Ролята на политически арбитър в случая играе Сталин. Той приема българския възглед за поетапно изграждане на южнославянска федерация на паритетни начала.
В есента на 1944 г. българското комунистическо ръководство се споразумява с ЮКП и КПМ да пропагандира обединението на македонския народ, да съдейства за събуждането на македонското национално съзнание в Горноджумайска област и да признае населението ѝ за македонско. Това се разглежда като първа стъпка за присъединяването на областта към бъдеща Обединена Македония в рамките на Балканска федерация, част от която да стане и България. През 1945 г. в опозиционния печат излизат тревожни съобщения за македонистките намерения на комунистическата партия. Остро критични срещу ръководството на БРП (к.) са предупрежденията, че то се готви да денационализира населението в Пиринска Македония. От началото на 1946 г. в Пиринска Македония започва много по-добре организирана и направлявана пропаганда, която има остро настъпателен характер. Тя намира съюзници в средите на областната организация на БРП (к.), чиито функционери изпадат изцяло под югославско влияние.
Така през лятото на 1946 г. на обща българо-югославска среща в Москва, Сталин изисква от България много по-интензивно да развива „македонско съзнание“ сред българите в Пиринския край, заявявайки: „Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Белорусия нямахме такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има беларуски народ.“
В резултат на Августовския пленум на ЦК на БРП (к.) от 1946 година е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и „македонска“ история през прочита на зараждащата се македонска историография. В резултат решенията на пленума се откриват Македонски народен театър в Благоевград (май 1947), Македонска пътуваща книжарница, като започват да се провеждат и други македонистки мероприятия в пряко сътрудничество с Народна република Македония. Сред главните идеолози на процеса е комунистическият активист Васил Ивановски. За целта в Пиринска Македония пристигат 93 учители от НР Македония, които подготвят училищната програма в местните училища, разпределени по следния начин: 22 учители в Горноджумайска околия, 22 в Неврокопска, 19 в Светиврачка, 16 в Петричка и 14 в Разложка.
Започва издаването на „Пиринско дело“ и се отваря издателство „Македонска книга“. Населението принудително е абонирано за различните печатни издания и е принуждавано да участва в културно-образователните срещи. Българското правителство реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации.Предава голяма част от наличните им книги и етнографски артефакти, включително останките на Гоце Делчев, на Народна република Македония.
През август 1947 година Георги Димитров подписва Бледската спогодба, която реално дава възможност за обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония, след като са отменени визовите режими и са премахнати митническите служби. Въпреки това, България отхвърля прякото присъединяване на областта към Югославия докато не се финализира планираното включване на България в ФНРЮ.
Въпреки че официално България признава съществуването на македонската нация и македонски език, мнозинството от жителите на Пиринска Македония продължават да се определят за етнически българи. През декември 1946 година е проведено преброяване на населението в Пиринска Македония. Държавните власти дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците, с изключението на хората с произход от вътрешността на страната, евреите, циганите и турците. На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП в Горна Джумая решава да се приеме формула за наличие на 70% „македонци“, а в противен случай партийните активисти са заплашени с изключване от партията, в градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата – предимно „македонски“. В резултат на тези указания от 252 908 жители на областта, 160 541 лица са определени като етнически македонци, други 9 хиляди македонци са отчетени в други части на страната.В доклад на партийната организация на БКП в Петрово се констатира, че „Въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса – с негодувание“.
Съпротива срещу насилствената македонизация и македонския език
Писмо на просветния министър Кирил Драмалиев от 18 февруари 1949 година, с което известява генералния секретар на ЦК на БКП Георги Димитров, че учениците не желаят да изучават „македонски език“. Писмото е изпратено за мнение до Владимир Поптомов.
Отказващите да приемат новата идентичност биват преследвани от официалната власт. Изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци биват интернирани във вътрешността на България. Такъв е случаят с войводата Ичко Бойчев,[13] а общият им брой надхвърля 40 000 души.[12] Заради засилването на политическия терор и насилствената македонизация много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на съпротивителното движение в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета.[14] В училищата, където се преподават така наречените македонски език и история често се стига до конфликти между ученици и югославските учители, а самите курсове са слабо посещавани.[11]
Опозиционният печат в България също се противопоставя на насилствената македонизация. В навечерието на преброяването от 46 – та вестниците “Свободен народ” и “Народно земеделско знаме” публикуват позив на българи от Пиринска Македония и македонски бежанци, живеещи в други части на България под заглавието “Македонски българи на пост!”, в който жителите на Пиринска Македония се призовават:
„ | …Днес, когато открито се проявяват стръвни апетити за нашата национална принадлежност и за части от територията на България, налага ни се повече от всякога да бъдем нащрек и да бдим за своята народност и своята земя: да не позволим с дадените от нас сведения да се експлоатира срещу самите нас, срещу нашата българщина и срещу земята ни! … При вас може би ще се явят отстъпници от своя род, които ще искат да ви убеждават, пък може би и да ви насилват в графата националност да се пише: “македонец”. Не се поддавайте на внушенията на такива отстъпници, не ги слушайте, обърнете им гръб! Внимавайте добре да не би някой преброител да ви пише, каквото той желае – “македонци”, а не българи – каквито му се заявявате и каквито сте. Затова отнесете се до свой доверен грамотен човек … и поискайте той да напише отговора ви (ако не знаете да четете и пишете, или да провери какво е писал преброителя), ако се съмнявате в него. Вие, интелигентни и грамотни девойки и младежи, особено от Горно-Джумайската област, бъдете в услуга и на разположение на неграмотните наши сънародници – напишете им декларациите и бъдете особено бдителни в посочването народността им. Ние, македонските българи, сме изживели много насилия и премеждия. Да бъдем нащрек, да бдим, за да победим и сегашната заплаха! Тъй както са били нащрек и са бдели нашите бащи и майки … да следваме техния път и да останем верни на техния завет. Защото той е заветът на Дамян Груева и Гоце Делчева, на Пере Тошева и Христо Матова, на Яне Сандански и Христо Узунов, заедно с безбройните техни другари и сътрудници. Всички те, заедно с голямото мнозинство герои от Илинден умряха като българи за свободата, правото и правдата на Македония. Да следваме завета им! | “ |
Опозиционният печат също така публикува заловени окръжни писма до околийските управители, където се нарежда населението да бъде записано административно като “македонско”. По повод предвиденото присъединяване на Пиринска Македония към Югославия Кръстьо Пастухов пише във вестник „Свободен народ“: „Не е съновидение, че е имало проект за присъединяване, ние ще кажем, за затриване от картата на независима България – но за сега изоставен по скоро от външни причини“, а политиката водена от БКП определя така: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална.“ Във вестник „Знаме“ от 19 ноември 1946 година се казва: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ“, още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия“ е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество.
Още по темата:
-
Македонците имат тракийски (пеонски) произход, а древните македони не са живели в дн. Северна Македония
-
Лигвистиката на езика доказва, че северните македонци са българи, а не потомци на древните македони
-
ВИДЕО: Солунската акция на ВМРО 1903г.
-
Северномакедонският език и култура са български, а Александър Македонски разпространява елинска (гръцка) култура и език
-
Турция дължи 20 млрд. компенсации за имотите на тракийските бежанци, каквито са 80% от населението в Бургаска област
-
Днешните северни македонци са преки потомци на тракийското племе на пеоните и Куберовите българи.
-
Днешните македонци нямат нищо общо с народа на Филип и Александър Велики, който в Древността е покорил Персийската империя
-
МАКЕКОМЕДИЯ: „Македонецът“ Цар Самуил с бил на Беласица с Василий II „Българоубиец“ от Македонската династия в Константинопол
македонския език македонския език македонския език македонския език македонския език македонския езикмакедонския език
македонския език
македонския език
македонския език