ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 30.08.2005 Г. ПО Т.Н.Д. № 1/2005 Г., ОСНК НА ВКС

Докладчик съдия Г.И

Председателят на ВКС на Р.Б на основание чл. 86, чл. 1, във вр. чл. 84, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт е направил предложение пред ОСНК за издаване на тълкувателно решение по приложението на чл. 349 във вр. чл. 344, ал. 1 и ал. 3 и чл. 304, ал. 1 НПК, като се произнесе по въпроса:

Допустимо ли е касационно обжалване на решенията на въззивната инстанция, постановени по жалба или протест против определенията по чл. 304, ал. 1 НПК.

Общото събрание на наказателната колегия, за да се произнесе, съобрази следното:

Наказателно-процесуалният кодекс (НПК) е единство от принципи и правила, развити с оглед осъществяване задачите на наказателния процес, чиято крайна цел е правилното приложение на закона. Затова тълкуването на всяка една процесуална разпоредба, определяща реда, по който се извършва наказателното производство, не е самоцел, а следва да обхване точния смисъл и на всяка друга норма, имаща отношение към конкретната материя на регулиране. Отговорът на поставения с предложението въпрос налага чрез способите на тълкуване на нормата на чл. 304, ал. 1 НПК и съпоставката и с другите процесуални норми, уреждащи същата или сходна материя – за отговорността и наказанието, да се разкрие действителното и съдържание, а чрез него – характера и режима на актовете, които съдът постановява на това основание. Анализът на систематичното място на чл. 304, ал. 1 НПК в раздел VI – “Постановяване на присъдата” и съпоставянето му с предходните разпоредби от този раздел показват сходство в предмета на регулиране, включващ едни и същи материалноправни въпроси, по които съдът поначало се произнася при постановяване на присъдата. Следователно за отговорността и общото наказание при съвкупности, общия и специалния рецидив и изтърпяването на наказанието определението на съда по чл. 304, ал. 1 НПК има същото основание и правни последици, каквито има и присъдата по чл. 299, ал. 1, т. 3, предл. второ, т. 6, 8 и 9 НПК. Императивният характер на нормата на чл. 299, ал. 1 НПК изисква решаването на тези въпроси още при постановяване на присъдата. Това не винаги е възможно или поради пропуск на решаващия съд, или защото към момента на произнасяне, съдът не е разполагал с необходимите доказателства за установяване на обстоятелствата по чл. 299, ал. 1, т. 3, 6, 8 и 9 НПК. Липсата на произнасяне или непълното произнасяне по тях не позволява да се формира материалната задължителна сила на присъдата в съответната и част.

Непълнотата на присъдата по изчерпателно посочените от закона материалноправни основания, включително по чл. 299, ал. 1 т. 3, предл. 2, т. 6, 8 и 9 НПК, поначало води до съществено нарушение на процесуалните правила. Процесуално неоправдано е отстраняването на допуснатото нарушение да се извършва чрез отмяната на присъдата по реда на обжалването или на възобновяването по чл. 359 и сл. НПК. Това води до усложнения и значително забавяне на процеса при повторно разглеждане на делото. Ръководен от принципа за процесуална икономия и бързина, законодателят е приел разрешението по чл. 304, ал. 1 НПК, като е предоставил на съда правомощието да се произнесе по тези въпроси отделно от присъдата – с определение.

В тази насока, историческият преглед на измененията в съдържанието на нормата на чл. 304, ал. 1 НПК показва тенденция за разширяване предмета на производството с предоставяне възможност на съда допълнително да се произнесе с определение по въпроси от съществото на делото съгласно измененията, обнародвани в ДВ, бр. 28/1982 г. и ДВ, бр. 89/1986 г., както и изменението на § 90 ЗИДНК, ДВ, бр. 92/2002 г., с § 44 ЗИДНК, ДВ, бр. 103/2004 г.

Възприетият от законодателя подход на идентичност на част от материалноправния предмет на разглеждане и решаване с двата акта, дава основание да се приеме, че определението по чл. 304, ал. 1 НПК има значение на акт, допълващ присъдата. Следователно по действие и правни последици то има същата материална сила като присъдата. В този смисъл са мотивите към т. 1 на Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/1981 г.

На следващо място, налице е сходство и в процесуалноправен аспект в реда на постановяване на присъдата и определението по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК. Отчитайки значението на определението и систематичното му място в раздела за постановяване на присъдата, разпоредбата на чл. 304, ал. 2 НПК предвижда решаването на въпросите по съществото на делото да се извърши в съдебно заседание при изисквания, задължителни и за постановяване на присъдата.

Еднаквият подход на законодателя спрямо реда на постановяване на двата акта е последователен и по отношение на техния инстанционен контрол. След като постанови определението по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК, първоинстанционният съд не може сам да го отменява или изменява. Съдът не може да определя и функционалната (инстанционната) подсъдност на обжалвания акт, защото според чл. 344, ал. 1 НПК определението по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК подлежи на проверка по реда на глава ХV НПК, по който се разглежда и правилността на присъдата. Този ред на обжалване е предвиден само за определенията, с които съдът се произнася по въпроси, свързани с отговорността и наказанието. Това е така, защото преди да направи изводите за определяне на наказанието, съдът задължително извършва преценка на обстоятелствата, водещи до основанията за наказателната отговорност, включително и за деянията при множество престъпления, изразени в съвкупности, общ или специален рецидив. Затова, произнасянето по материалноправните предпоставки на чл. 23-25, чл. 27, чл. 28 НК винаги предхожда определянето на наказанието и неговото изтърпяване.

Определенията по чл. 304, ал. 1, т. 4 и 5 НПК са изключени от режима на постановяване и проверка, приложим за определенията по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК. Те се проверяват по друг ред за въззивен контрол, уреден в глава ХVI НПК, съгласно чл. 344, ал. 3 НПК. Нещо повече, с разпоредбата на чл. 347 НПК е предоставена и възможност при жалба или протест съдът, постановил определението, сам да го отмени или измени. С постановяване на въззивното решение в производството по глава ХVI НПК то влиза в сила, защото за тези контролни актове на въззивния съд не е предвиден последващ контрол както чрез касационна проверка по чл. 349 и сл. НПК, така и по реда на възобновяването съгласно чл. 359 и сл. НПК.

По основателността на жалбата/протеста срещу определенията, постановени по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК, в производството по глава ХV НПК въззивната инстанция се произнася с решение. Този извод следва от чл. 40, ал. 1, т. 1-2 НПК и чл. 337, ал. 1 НПК. При недопустимост на жалбата или протеста, съдът се произнася с определение.

След като определението по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК и присъдата са приравнени по материалноправни последици и при въззивното обжалване е налице еднакъв ред за тяхната проверка, не може да има различен ред за последваща инстанционна проверка на постановените по тях въззивни решения.

Триинстанционното производство по всички наказателни дела е принципно положение в НПК и се основава на чл. 119, ал. 1 от Конституцията. В този смисъл са мотивирани решения № 16/1998 г. и № 27/1998 г. на Конституционния съд. Затова следва да се приеме, че и контролните актове на въззивната инстанция по проверка на определенията по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК са включени от законодателя в предмета на касационно обжалване (протестиране), доколкото са налице за всеки конкретен случай кумулативно посочените в чл. 349, т. 1-2 НПК положителни предпоставки за обжалването им, отнасящи се до: характера на обвинението (престъпление от общ характер или частен характер, когато престъплението е тежко); предвиденото наказание (лишаване от свобода или друго по-тежко наказание) и вида на въззивния акт – дали съдът се произнася по отговорността и наказанието или по основателността на жалбата (протеста) т.е. постановените въззивни актове да са присъда или решение.

От друга страна, законодателят е изключил изрично от предмета на касационно обжалване въззивните решения за престъпления, за които деецът е освободен от наказателна отговорност с приложение на чл. 78а НК и въззивните решения по чл. 332, т. 1 и 5 НПК. По аргумент за противното, от касационен контрол са изключени въззивните актове, постановени по дела за престъпления от частен характер, които не са тежки, и тези от общ характер, за които не се предвижда наказание лишаване от свобода.

Критериите за допустимост на касационното обжалване не търпят промяна и при възприетия от законодателя подход за разширяване приложното поле на чл. 304, ал. 1 НПК, какъвто е случаят с измененията на § 90 ЗИДНК, ДВ, бр. 92/2002 г., с § 44 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДНК, ДВ, бр. 103/2004 г.

Следователно законът не предвижда забрана за касационна проверка на въззивните решения, постановени по жалба или протест против определенията по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК, а предметната подсъдност на актовете, подлежащи на касационна проверка, като въпрос от първостепенно публичноправно значение, е получила ясна и изчерпателна уредба в чл. 349, т. 1-2 НПК. Затова е недопустимо нейният обхват да бъде променян чрез тълкуване по усмотрение на съда, тъй като този подход води до противоречие с конституционните принципи и с чл. 46 от Закона за нормативните актове.

Правото на жалба, включително и на касационна жалба, е основно процесуално средство за осъществяване правото на защита, уредено с нормата на чл. 14 НПК. По аргумент от чл. 56 във вр. чл. 57 КРБ, ограниченията при упражняването му могат да бъдат въвеждани само изрично и само със закон. В този смисъл са решения № 3/1994 г. и № 11/1998 г. на Конституционния съд.

Разбирането за недопустимост на касационната проверка върху въззивните решения, постановени по жалба/протест срещу определението по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК, означава да се предостави възможност на решаващия съд да изключи от този контрол част от задължителните въпроси от съдържанието на присъдата – по чл. 299, чл. 1, т. 3, 6, 8 и 9 НПК, когато по тях не се е произнесъл с присъда, а с определение. Нарушението на чл. 19 НПК несъмнено ще бъде налице, щом като инстанционният контрол се определя не от закона, а от избора на съда, дали подсъдимият/осъденият) ще има право на касационна жалба, или ще бъде лишен от това право. Обстоятелството, че при хипотезата на чл. 349, т. 3 НПК постановеното определение по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК е предмет на контрол само от една инстанция, не може да обоснове тезата за нарушение на принципа за равнопоставеност на страните, прогласен с чл. 19 НПК, защото това е “предвиденият в кодекса случай”, в който е ограничено правото на защита на подсъдимия по отношение на инстанционния контрол.

По изложените съображения ОСНК на Върховния касационен съд на основание чл. 84, т. 2 от Закона за съдебната власт

РЕШИ:

Решението на въззивната инстанция, с което се е произнесла по жалба или протест против определение по чл. 304, ал. 1, т. 1-3 НПК, подлежи на касационен контрол.

Въззивните решения, постановени по жалба или протест против определения по чл. 304, ал. 1, т. 4-5 НПК, не подлежат на касационен контрол.