ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 18.06.1999 Г. ПО ТЪЛК.Н.Д. № 2/1998 Г., ОСНК – ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 23 – 25 НК И ЧЛ. 26 НК

чл. 23 – 25 НК; чл. 26 НК

Докладчик съдия В.И

Главният прокурор на Р.Б на основание чл. 86, ал. 1 и чл. 84, т. 2 от Закона за съдебната власт е направил предложение Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд да издаде тълкувателно решение по приложението на чл. 23 – 25 от НК и чл. 26 от НК, влязъл в сила на 09.08.1997 г., като се произнесе по въпроса: “Дали отделни деяния могат да представляват еднородна престъпна дейност или ще е налице реална съвкупност с цялата и присъща специфика и самостоятелност за всяко отделно престъпление?”.

Основание за предложението е противоречивата съдебна практика по наказателни дела на отделни състави на Върховния касационен съд и съдилищата в страната след влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 62 от 1997 г.). С една част от постановените съдебни актове за деяния, извършени при действието на новия закон, продължава да се прилага институтът на продължаваното престъпление. В този случай съдебните състави приемат, че продължаваното престъпление още съществува като форма на престъпна дейност, независимо че законодателят вече не го предвижда в специална правна норма. В други актове съдилищата се съобразяват само с разпоредбите на чл. 23 – 25 от НК и чл. 26 от НК като за еднородни престъпни дейности налагат наказания за всяко престъпление поотделно, след което определят и общо най-тежко наказание, а при опасен рецидив налагат отделни наказания с отделно изтърпяване на всяко от тях.

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд, при спазване на изискванията на чл. 87 от ЗСВ, за да се произнесе съобрази следното:

Правилата за тълкуване на наказателния закон са установени в чл. 46, ал. 1 и ал. 3 от Закона за нормативните актове (ДВ, бр. 27 от 1973 г., изм. бр. 65 от 1995 г.). Чрез тяхното прилагане следва да се разкрие действителната воля и цел на законодателя, изразена в Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 62 от 1997 г.). Неоспорим факт е, че от влизане в сила на посочения закон на 09.08.1997 г. изцяло е отпаднал текста за продължаваното престъпление ­ чл. 26 от НК. На негово място е приета нова норма, съгласно която за престъпления, представляващи опасен рецидив, правилата по чл. 23 ­ 25 от НК са неприложими и наложените за тях наказания се изтърпяват отделно.

С така посочения подход законодателят е дал отговор на идеята си за пълната отмяна на продължаваното престъпление като материалноправен институт на конструкцията от няколко престъпления, разглеждани и наказвани като едно цяло. По този начин е отхвърлил заложения в старата редакция на чл. 26, ал. 2 от НК регламент, разкрит по съдържание и в съдебната практика на ОСНК на ВС на НРБ с Тълкувателно решение № 3/1971 г., Раздел I, точка 2, че отделните деяния в рамките на продължаваната престъпна дейност не се оценяват като единични престъпления и не се наказват поотделно, а всичките заедно ­ според общия им престъпен резултат. В името на бързината и ефективността на наказателната репресия със законодателните промени е предпочетено единното продължавано престъпление да се раздели на деянията, от които се състои, за да се преследват и наказват поотделно. Така по прагматични съображения законодателят изостави идеята отделните престъпления да се разглеждат като едно единно престъпление. С отпадането на чл. 26 от НК в наказателното ни право вече не съществува правна норма, въз основа на която еднородната престъпна дейност да се квалифицира от правоприлагащия орган като едно престъпление, независимо от броя на деянията и връзката помежду им.

Основно положение в наказателното правоприлагане е, че органите на съдебната власт не могат да запълват по аналогия съществуващата липса на изрична наказателна норма с общия дух на наказателния закон, с обичая или с нормите на справедливостта. Обратното ще е нормотворчество по повод прилагането на закона, което би противоречало както на принципа на законоустановеност на престъплението и неговата наказуемост, съдържащ се в чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Р.Б (ДВ, бр. 56 от 1991 г.) и чл. 2, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от НК, така и на изричната забрана да се въвежда наказателна отговорност по пътя на тълкуването на закона, установена от чл. 46, ал. 3 от Закона за нормативните актове.

При съществуващата законодателна основа е недопустимо позоваването на старата съдебна практика по Наказателния закон от 1896 г. (ДВ, бр. 40 от 1896 г.), Наказателния закон от 1951 г., (“Известия”, бр. 13 от 1951 г.) и Наказателния кодекс от 1956 г. (“Известия”, бр. 12 от 1956 г.), продължила до въвеждане института на продължаваното престъпление като норма на позитивното право с въвеждането на чл. 26 от Наказателния кодекс в сила от 02.04.1968 г. По силата на тази практика институтът на продължаваното престъпление е бил прилаган по аналогия на правото. При липса на материалноправна норма за наказуемостта им, еднородните реални съвкупности от престъпления са се наказвали от съдилищата като едно престъпление с едно наказание, а не като съвкупности, когато отделните деяния са се намирали в обективна и субективна връзка помежду си. По този начин, съобразно действащия тогава принцип на “аналогията на закона или правото”, включително и по отношение на непълния или липсващ наказателен закон, в отклонение от правилата на съвкупността е била въведена непредвидена от закона наказуемост.

Отменената норма на чл. 26 от НК не беше само дефиниция за продължаваното престъпление. Тя даваше правната характеристика на елементите на единното престъпление като сложен престъпен състав и определяше неговата наказуемост в Общата част на НК, успоредно с другата форма на усложнена престъпна дейност ­ съвкупността. За наказуемостта на останалите усложнени форми на изпълнителните деяния като “продължено престъпление”, “съставно престъпление”, “престъпление на системно извършване”, “двуактно престъпление” и пр. липсва специална правна уредба в Общата част на НК. Това не е случайно, защото характеристиката на такива деяния произтича от спецификата на елементите от обективната страна на престъпните състави. Признаците им се намират във формите на изпълнителното деяние, които съставляват неизменна част от юридическата конструкция на конкретния състав. За разлика от усложнените форми на изпълнителните деяния, продължаваното престъпление съдържаше правната фикция за едно престъпление, въпреки че практически се състоеше от множество деяния, осъществяващи признаците на едно и също по вид престъпление. Затова усложнените деяния на съответните престъпления можеха да се изразят и чрез него, но не и обратното ­ продължаваното престъпление да се изрази чрез тях. Ето защо то не може да се извлече само от съдържанието на която и да е отделна норма от Особената част на Наказателния кодекс.

В новия текст на чл. 26 от НК се създава изключение при наказуемостта за съвкупност, когато деянията в нея са извършени в условията на опасен рецидив. Тази редакция потвърждава идеята, че целта на законодателя е разделно осъждане чрез третиране отделните деяния като самостоятелни, отделно наказуеми престъпления, без оглед връзката помежду им, дори такава връзка фактически да е налице при еднородните престъпни съвкупности. Аргумент за този извод е и невключването на новата разпоредба на чл. 26 от НК (в сила от 09.08.1997 г.) в диспозицията на чл. 39, ал. 2 от НК. Следователно, при новата правна уредба на чл. 26 от НК законът допуска не само разделното осъждане и изтърпяване наказанията, но и тяхното натрупване по размер, което може и да надвиши максимално допустимия размер в очертаните случаи на изключение от общото правило. Действащият сега чл. 26 от НК е специалната норма спрямо тази по чл. 39, ал. 2 от НК и трябва да се прилага приоритетно. Поставената от закона цел не е поглъщане на наказанията, а изтърпяване на техния сбор с оглед постигане по-трайни резултати в наказателната превенция срещу тежките и системни престъпни посегателства.

Изчерпателната нова уредба за наказуемостта на престъпленията, извършени при опасен рецидив в рамките на съвкупността, задължава органите на съдебната власт да я прилагат stricto juris, дори да е по-неблагоприятна от предвидената наказуемост при продължаваното престъпление, защото тук законът е пълен и ясен. В случая липсва празнота в закона и основание за такова тълкуване, което да предпоставя правоприлагане по аналогия.

Фактически усложненото престъпно деяние не трябва да се отъждествява с отсъстващото от правната ни система продължавано престъпление, което съдържаше множество деяния. В основата на понятието за престъплението стои схващането, че то е волево причинно изменение на външния свят, предизвикано поначало чрез едно деяние, придаващо признака за единност на извършеното. Деянието в неговата фактическа характеристика може да бъде извършено с повече от една прояви, осъществени последователно и в изпълнение на едно решение, предварително взето и непрекъснато подновяващо се в хода на проявлението им при неизменна форма на вина. Обединяващото звено между отделните престъпни въздействия върху правно защитеното благо е запазването на относителното единство и неизменност на условията, при които то се осъществява, като: единен субект(ти), време, място, начин и средства за въздействие върху елементите на уврежданото обществено отношение(я). Всяка съществена промяна в тези условия би изключила възможността отделните прояви да се третират като елементи на едно усложнено деяние, а следователно и като едно отделно престъпление.

Правоприлагащият орган е компетентен конкретно да преценява всеки отделен случай. Преценката му обаче следва да се отнесе към фактическата характеристика на деянието и няма отношение към юридическите му рамки, очертани от изпълнителното деяние на съответния престъпен състав. При всяко положение е необходимо да се отчита императивното съответствие между деянието и престъплението.

По изложените съображения Общото събрание на наказателна колегия на Върховният касационен съд на основание чл. 84, т. 2 от Закона за съдебната власт

РЕШИ:

1. След заличаването на стария текст на чл. 26 от НК продължаваното престъпление не съществува в позитивното българско наказателно право, а действат само правилата на чл. 23 ­ чл. 25 от НК за СЪВКУПНОСТТА, включително и специалната спрямо тях норма на чл. 26 от НК в новата й редакция в сила от 09.08.1997 г.

2. Правилата за съвкупността се прилагат и спрямо еднородните престъпни деяния, независимо, че те може да са осъществени в обективна и субективна връзка и приемственост помежду си.