ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 07.10.2002 Г. ПО Н. Д. № 2/2002 Г., ОСНК НА ВКС

ОТНОСНО СЪДЪРЖАНИЕТО НА ПОНЯТИЕТО ЗА ДОПУСНАТИ НА ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО, СЪОТВЕТНО НА ПОЛИЦЕЙСКОТО ПРОИЗВОДСТВО НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА, КОИТО ДАВАТ ОСНОВАНИЕ ЗА ВРЪЩАНЕ НА ДЕЛОТО НА ПРОКУРОРА

Докладчик зам.-председателят на ВКС Р.Н

Председателят на Върховния касационен съд на Р.Б е предложил Общото събрание на наказателната колегия да тълкува съдържанието на понятието за допуснати на предварителното производство, съответно на полицейското производство, нарушения на процесуалните правила, които дават основание за връщане на делото на прокурора, и да отговори на следните въпроси:

1. Може ли на основата на чл. 352, ал. 3, т. 1 НПК да се разграничат “относителни” и “абсолютни” процесуални нарушения по смисъла на чл. 241, ал. 2, т. 3 и чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК?

2. Налице ли е основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора по реда на чл. 246, ал. 2 във връзка с чл. 241, ал. 2, т. 3 НПК, съответно по реда на чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК, когато липсва постановление за “частично” прекратяване, ако обвинението за същото деяние е било изменено от обвинение за по-леко наказуемо престъпление в обвинение за по-тежко наказуемо престъпление и обратно?

3. Кога допуснато на предварителното производство нарушение на процесуалните правила е неотстранимо и дали такова нарушение, а също и отстраненото нарушение, са основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора?

4. Какви са изискванията към реквизитите на постановлението за повдигане на обвинението и на обвинителния акт от гледна точка на преценката за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила?

5. Налице ли е основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора по реда на чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК, когато на предварителното производство е допуснато процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните права на лице, което не се е възползвало от предоставената му възможност да участва като страна в съдебната фаза на наказателния процес?

6. Може ли след проведено полицейско производство съдията-докладчик, съответно съставът на съда, по реда на чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК във връзка с чл. 414 НПК, да върне делото на прокурора за допуснати процесуални нарушения, които не са изрично посочени в чл. 412, ал. 1, т. 1 НПК, и в тази връзка какви са правните последици от отмяната на чл. 409, ал. 1 и 3 НПК?

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на Р.Б, за да се произнесе, взе предвид:

1. Наказателнопроцесуалният кодекс не съдържа определение на понятието за допуснато на предварителното производство съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 241, ал. 2, т. 3 и чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК. Неговото съдържание, съобразно правилото за тълкуване на закона по аналогия по чл. 46, ал. 2, изр. 1 от Закона за нормативните актове, следва да се изведе от чл. 352, ал. 3 НПК. Самият законодател насочва към това решение, предвиждайки в чл. 358, ал. 1 НПК възможност касационната инстанция да върне делото на прокурора за отстраняване на съществени процесуални нарушения, допуснати на всеки стадий на процеса, включително и в досъдебната му фаза. Установяването на нарушения по чл. 352, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК винаги води до касационна отмяна, но визираните случаи се отнасят само за съдебната фаза. Затова процесуалните нарушения, които дават основание за връщане на делото от съда на прокурора, следва да се оценяват в светлината на чл. 352, ал. 3, т. 1 НПК, поради което те поначало имат “относителен” характер. В тези рамки обаче може да се разграничат и “абсолютни” нарушения на процесуалните правила, които винаги съставляват основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза, защото не се осъществяват основни процесуални институти, предпоставящи условията за пълноценно и ефективно упражняване на правото на защита на съответните субекти в предварителното производство. Тези нарушения иманентно предполагат ограничаване на права, като основание за връщане на делото на прокурора. Такива са неизвършването на процесуалните действия по повдигане и предявяване на обвинението, предявяване на следствието и изготвяне на обвинителния акт. При това липсата на изискуемата от закона процесуална форма или некомпетентността на съответния орган се приравнява по последици на неизвръшване на същите процесуални действия.

В съдебната фаза на процеса контролът за допуснатите на предварителното производство процесуални нарушения се предопределя от основните начала на състезателността и равнопоставеността на страните в съдебното производство и задължението на съда да бъде безпристрастен арбитър в спора между тях. По принцип процесуалното нарушение е съществено по смисъла на чл. 241, ал. 2, т. 3 НПК и чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК, когато е довело до ограничаване на процесуалните права на онези участници в предварителното производство, които в първия случай предстои да бъдат конституирани, а във втория ­ вече са били конституирани като страни по смисъла на чл. 252 НПК в съдебната фаза на процеса. От тази гледна точка обвиняемият е на първо място сред участниците в предварителното производство, чийто права трябва да се съобразяват от съда. Кръгът следва да бъде разширен и по отношение на гражданския ищец и гражданския ответник, когато гражданският иск е бил предявен на предварителното производство и производството по него не е било прекратено поради оттеглянето му, отказ от иска или постигане на спогодба или съдът е приложил чл. 64, ал. 2 НПК. Съдията-докладчик, а впоследствие и съставът на съда, следва да съобразяват и нарушенията на правата на съответните защитници и повереници, доколкото процесуалната им функция се свежда единствено до обслужване на интересите на обвиняемия, съответно ­ на гражданския ищец или гражданския ответник.

Прокурорът също е задължителна страна в съдебната фаза на наказателния процес по делата за престъпления от общ характер. Същевременно по силата на чл. 43, ал. 2, т. 1 НПК той ръководи досъдебното производство в двете форми на разследване. Затова съгласно чл. 48, ал. 3 НПК разследващите органи действат под неговото ръководство и надзор. Осъществявайки своите функции на първата фаза от наказателния процес, прокурорът не само е длъжен, но е и овластен да съблюдава за обезпечаване на правото на защита на обвиняемия и другите участници в наказателното производство. Недопустимо е делото да се връща в досъдебната фаза за нарушения, свързани с процесуалната фигура на прокурора, именно поради ръководното му положение в тази фаза на процеса. В качеството си на страна в съдебното производство прокурорът не може да се ползва от своето процесуално поведение по времето, когато е бил dominus litis. Ограниченията на правата на държавния обвинител могат да имат значение, само ако са допуснати в съдебната фаза на процеса, в която той участва като страна, равнопоставена на другите страни, нуждаеща се от равностойна закрила. Затова, както по реда на чл. 246 във връзка с чл. 241, ал. 2, т. 3 НПК, така и по реда на чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК, не може да се поставя въпросът за нарушения, които ограничават правата на прокурора и дават основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото за допълнително разследване.

Наказателнопроцесуалният кодекс не познава процесуалното качество “пострадал”. Това е материалноправно понятие, което законодателят използва, за да посочи кое лице може да се конституира като граждански ищец и частен обвинител по дела от общ характер и частен тъжител по дела от частен характер. Пострадалият от престъплението не е включен в кръга на участниците в наказателното производство по Глава седма от Наказателнопроцесуалния кодекс. Затова съвсем не случайно разпоредбата на чл. 211 НПК предвижда само възможност по преценка на следователя пострадалият да присъства на отделни следствени действия. Нормите на чл. 237, ал. 3 НПК и чл. 239, ал. 3 НПК също не третират пострадалия като процесуален субект. Те му предоставят единствено възможността чрез достъп до съд да обезпечи онези свои интереси, които би реализирал, ако впоследствие встъпи в производството в процесуалните качества на частен обвинител и/или граждански ищец. Освен това въпросите за прекратяването и спирането на наказателното производство поначало не рефлектират върху процесуалните права на страните в съдебното производство, образувано по внесеното с обвинителния акт обвинение. Следователно, доколкото не е бил конституиран като граждански ищец, пострадалият не разполага със самостоятелни права на участник в предварителното производство, които да подлежат на съблюдаване от следователя и прокурора. Това е причината съгласно чл. 213, ал. 2 НПК следствието да се предявява само на обвиняемия, гражданския ищец и гражданския ответник.

Интересите на пострадалия от престъплението са защитени най-пълно в централната фаза на наказателния процес, в която се разглежда и решава съществото на делото. По силата на чл. 254, ал. 1 НПК съдът е длъжен да уведоми пострадалия за образуването на съдебното производство. С това законът гарантира възможността той да встъпи в процесуалното качество не само на граждански ищец, но и на частен обвинител, и чрез активната си позиция на страна да защити своите права и законни интереси. Като самостоятелен процесуален субект, частният обвинител има законова възможност реално да упражнява влияние върху обвинението. Например, в случай че прокурорът не повдигне по-тежко обвинение по реда на чл. 285 НПК, чрез въззивно обжалване частният обвинител може да постигне връщане на делото в досъдебната му фаза за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление ­ чл. 333, ал. 1, т. 2 НПК.

От гореизложеното следва принципното заключение, че съдебната практика да се връща делото на прокурора по реда на чл. 246 във връзка с чл. 241, ал. 2, т. 3 НПК и чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК за нарушени “права на пострадалия” е неправилна, тъй като не намира основание в буквата и духа на Наказателнопроцесуалния кодекс.

Съдията-докладчик, съответно съставът на първоинстанционния съд, не може да прекратява съдебното производство и да връща делото на прокурора, когато допуснатите на предварителното производство нарушения не водят до ограничаване на правата на обвиняемия и неговия защитник, гражданския ищец и гражданския ответник и техните повереници. Например, неправилно е делото да се връща за отстраняване на недостатъци в заключителното постановление на следователя. Този акт изразява вътрешното убеждение на своя издател по въпросите на обвинението и е адресиран към прокурора, а не към съда. От него не могат да произтекат някакви последици, включително и неблагоприятни, както за обвиняемия, така и за другите участници в предварителното производство.

Съдилищата често допускат грешка, като връщат делото на прокурора за отстраняване на нарушения при събиране на доказателствените материали. Тази практика води до неоснователно възстановяване на отменената вече възможност съдът, в полза на една от бъдещите или вече конституираните страни в съдебния процес, съответно във вреда на друга, да преценява пълнотата на събраните на предварителното производство доказателства. Докато прокурорът, разполагайки с правомощието по чл. 236, ал. 1, т. 2 НПК, може, като се позове на допуснатото процесуално нарушение от посочената категория, да констатира, че от него е последвала непълнота на доказателствата, и да върне делото на следователя, за съда процесуалните последици от същия вид нарушения следва да се сведат само до изключване на ненадлежно събраните доказателства от доказателствените материали, които могат да се ползват при постановяване на присъдата. Естествено няма никаква пречка необходимите процесуални действия при спазване на правилото по чл. 114 НПК да бъдат извършени законосъобразно в хода на съдебното следствие, като доказателствата бъдат надлежно събрани по искане на страните или по почин на съда, когато това се налага за разкриване на обективната истина.

2. Обвинението за извършено престъпление от определено лице се повдига от страна на държавния обвинител пред съда ­ органа, компетентен да се произнесе по въпросите на виновността и наказанието със стабилен акт. Това е принципният подход на развитите съвременни правни системи, които третират производството пред съда като същностно наказателно производство, а досъдебната фаза ­ само като подготвителна. Обвинителният акт определя предмета на доказване по делото и очертава рамките, в които ще се развие процесът на доказване. Валидно за наказателната отговорност и произнасянето на съда е обвинението, формулирано в обвинителния акт.

На предварителното производство се повдига обвинение, предназначено да определи най-общ, първоначален, “работен” предмет на доказване по делото. То може да бъде изменяно в зависимост от доказателствата, които се събират и проверяват в хода на разследването. В този смисъл обвинението по чл. 207 НПК е нестабилно, вариращо според настъпилите оперативни промени. Различните формулировки на обвинението за едно и също деяние, промените в правната му квалификация до изготвянето на обвинителния акт следват динамиката на процеса на разследване и промяната във фактическата обстановка съобразно събраните доказателства.

Когато се разкрият основания да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление или закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, или да се включат в обвинението нови престъпления или нови лица, следователят е длъжен да измени обвинението. На практика това става чрез извършване на процесуалните действия по чл. 207 и чл. 209 НПК по отношение на новото обвинение, без в съставеното постановление да се отбелязва изрично, че обвинението се изменя при условията на чл. 212 НПК. При всяко положение обаче по същество се осъществява институтът на изменение на обвинението на предварителното производство, при което делото продължава да се движи по последното обвинение. В този случай не е налице множество на обвиненията за едно и също деяние, когато правото на защита на обвиняемия действително би било затруднено. Съществува само едно ­ последно формулираното обвинение, по което прокурорът може да реши да внесе обвинителен акт, без да е длъжен да се произнася по предходните обвинения. В този смисъл са и указанията по точка 1 на Тълкувателно решение № 57 по н. д. № 13/1984 г., ОСНК на ВС.

Независимо от това дали по време на разследването обвинението е било изменяно или не, по аргумент за противното от чл. 236, ал. 1, т. 1 НПК прокурорът може сам да вземе решение да внесе обвинителен акт в съда за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, когато липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Това процесуално действие е форма на изменение на обвинението, която по принцип не води до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия по акта. На предварителното производство обвиненото лице се е защитавало срещу предявените му по реда на чл. 209 НПК идентични факти и внесеното в съда обвинение не обуславя по-тежка наказателна отговорност. То само прецизира правната квалификация на установената фактическа обстановка. В същата ситуация съдът може да постанови осъдителна присъда, без да е необходимо прокурорът да изменя обвинението (аргумент от чл. 285 НПК). Затова в посочената хипотеза липсата на “частично” прекратяване на наказателното производство по повдигнатото и съответно предявеното на предварителното производство друго обвинение, различно от обвинението по обвинителния акт, не съставлява нарушение на процесуалните правила и следователно не обуславя прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора за допълнително разследване.

По изложените съображения не може да бъде споделена практиката да се изисква “частично” прекратяване по възможните различни квалификации на деянието, предхождащи квалификацията, окончателно формулирана в обвинителния акт. Тази практика не намира опора в действащото законодателство, защото съгласно чл. 237, ал. 1 НПК прокурорът прекратява наказателното производство само в случаите, изчерпателно посочени в чл. 21, ал. 1 НПК, както и при недоказаност на обвинението за деянието, за което е повдигнато.

Основавайки се на горепосочените принципни положения, с отмяната на предишната алинея 10 на чл. 237 НПК (ДВ, бр. 42 от 2001 г. ) законодателят фактически също прие, че не винаги се налага “частично” прекратяване на наказателното производство в случаите на изменение на обвинението за същото деяние. Такова прекратяване на наказателното производство ще е наложително, само когато от последното повдигнато и предявено на предварителното производство обвинение следва да се изключат определени деяния, намиращи се във връзка с деянието по обвинителния акт, или отделни лица, привлечени като съучастници за същото деяние. В този случай прокурорът е длъжен по силата на чл. 237, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК да изготви постановление за “частично” прекратяване на наказателното производство и да внесе обвинителния акт в съда след изтичане на сроковете по чл. 237, ал. 3 НПК или приключване на съдебното производство по жалбата на обвиняемия или пострадалия. Липсата на постановление за прекратяване относно намиращи се във връзка с обвинението по обвинителния акт отделни деяния или отделни съучастници накърнява не само законните интереси на обвиняемия, но засяга и устоите на наказателното производство, защото създава предпоставки за заобикаляне на правилото “non bis in idem” в бъдещ процес.

При липсата на предпоставки за прекратяване на наказателното производство по отношение на повдигнати по същото дело други самостоятелни обвинения за деяния, които нямат връзка с деянието по обвинителния акт, следва да се приеме, че за тях наказателното производство продължава развитието си в досъдебната фаза на процеса, поради което е необходимо съответните материали да се отделят в друго дело. В аналогичен случай ­ когато не са налице предпоставки за прекратяване на наказателното производство по отношение на неустановени съучастници или неиздирени съучастници, за които не се провежда задочно производство, преди да внесе обвинителния акт в съда, прокурорът трябва да упражни правомощието си по чл. 193а НПК.

3. Същественото процесуално нарушение се отстранява чрез законосъобразно повтаряне на процесуалното действие, при което то е било допуснато. Например, при изискване за задължителна защита по чл. 70, ал. 1 НПК, обвинението е предявено на обвиняемия без участието на защитник, но впоследствие предявяването е извършено отново по надлежния ред. Отстраненото нарушение не съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза.

Същевременно следва да се отчита, че понякога отстраняването на процесуалното нарушение задължително трябва да бъде последвано от повтаряне на други процесуални действия, макар и формално те да са били извършени законосъобразно. Това е необходимо, за да бъдат обезпечени при създалата се нова правна обстановка основополагащите права на обвиняемия по чл. 51, ал. 1 НПК, на гражданския ищец по чл. 63, ал. 1 НПК и на гражданския ответник по чл. 66, ал. 1 НПК, съответно ­ на техните защитници и повереници. Например, когато същественото нарушение на процесуалните правила е било допуснато при повдигане и предявяване на обвинението, след неговото отстраняване се налага най-малкото ново предявяване на следствието. По принцип трябва да се съблюдава правилото, че след отстраняването на причините за ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, гражданския ищец и гражданския ответник, съответно на техните защитници и повереници, на същите следва да се предоставят условията, необходими за последващо пълноценно упражняване на предоставеното им от закона право на защита.

Процесуалното нарушение е неотстранимо, когато повтарянето на съответното процесуално действие е обективно невъзможно. Такъв е случаят, когато са накърнени процесуалните права на заподозрения, защото след връщане на делото на предварителното производство обвиненото лице не може отново да придобие качеството на заподозрян, или когато на непълнолетния обвиняем не е била осигурена задължителна защита по чл. 70, ал. 1, т. 1 НПК, но към момента на констатиране на нарушението той е навършил пълнолетие. Връщането на делото от съда на прокурора, поради допуснато неотстранимо процесуално нарушение, също така е напълно безпредметно.

4.1. Процесуалното действие “повдигане на обвинението” е насочено към гарантиране на правото на защита на обвиняемия в един по-ранен етап на наказателния процес. Необходимите реквизити на постановлението за привличане на обвиняем са изчерпателно посочени в чл. 207, ал. 2 НПК. От тях не е задължително само посочването на доказателствата, на които се основава обвинението. Разкриването им е поставено в зависимост от преценката на следователя дали няма да затрудни следствието и след като тя е направена процесуалните изисквания не са нарушени. Такова решение не противоречи и на практиката на институциите на Съвета на Европа по приложението на чл. 5, т. 2 от Европейската конвенция за правата на човека (виж например: становището на Европейската комисия по правата на човека по делото МакВей, О`Нейл и Еванс с/у Обединеното кралство, 1981; решенията на Европейския съд по правата на човека по делата Нийлсен с/у Дания, 1988; Лами с/у Белгия, 1989; Фокс, Кемпбъл и Хартли с/у Обединеното кралство, 1990 и др. ) Постановлението обаче трябва да отговаря на всички останали изисквания по чл. 207, ал. 2 НПК, защото те осигуряват реалното осъществяване на правото на защита.

В постановлението трябва да се посочат датата и мястото на издаването му, както и органът, който го издава, за да може да се провери неговата компетентност да извърши съответното процесуално действие. По аргумент от чл. 101, ал. 2 НПК постановлението, с което се повдига обвинението, следва да бъде подписано от следователя при предявяването му на обвиняемия. Възможно е подписът да не е бил положен своевременно и липсата му да се констатира от прокурора при проверката по чл. 234, ал. 1 НПК. В този случай, ако пропускът е от чисто техническо естество, няма пречка да бъде валидно отстранен чрез последващо подписване преди внасянето на делото за разглеждане в съда, без да се налага повтаряне на действията по предявяване на обвинението. По същия начин следва да се подходи и когато неподписването на постановлението по чл. 207 НПК е дало основание на съдията-докладчик или състава на съда да върне делото на прокурора.

Посочването на престъплението, в което лицето се обвинява, и на наказателния закон, по който се привлича като обвиняем, също са задължителни реквизити на постановлението за повдигане на обвинение. Не е логично обаче информацията, която в този момент обвиняемият получава, за да научи в какво се обвинява, да бъде еднаква по обем с информацията, която би получил от обвинителния акт, ако такъв бъде съставен от прокурора след завършване на предварителното производство. За да се конкретизира престъпното деяние, е достатъчно в постановлението да се посочи времето и мястото на извършването му, както и неговите фактически обективни и субективни признаци. При това допустимо е съставомерните факти да бъдат посочени в обобщен вид. Например, при уточняване на предмета на престъпление против собствеността, не е необходимо да се индивидуализира поотделно всяка вещ и нейната равностойност, а е напълно достатъчно да се отрази общият родов признак на вещите, съответно на отделните групи от вещи, както и общата им равностойност. Освен това в постановлението по чл. 207 НПК задължително следва да се посочи и приложимата норма от особената част на Наказателния кодекс, а когато наказателната норма е бланкетна или препращаща, се налага да са посочат допълнително и нарушените други правни разпоредби.

4.2. Чрез обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съдебен орган. Главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита. Затова изискванията към съдържанието му, посочени в чл. 235 НПК, са значително по-големи от изискванията към постановлението по чл. 207 НПК.

В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му (чл. 82, ал. 1, т. 1 НПК). Към тях се отнасят и времето и мястото на извършване на престъплението и пълните данни за личността на обвиняемия. Липсата на посочване на всички факти от тази категория съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното производство, а понякога би могло да създаде предпоставки за допускане и на абсолютното процесуално нарушение по чл. 352, ал. 3, т. 3 НПК.

Някои реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт обаче не съставляват елементи на обвинението относно извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Липсата им не води до ограничаване на правата на правоимащите процесуални субекти, поради което не може да се третира като основание за връщане на делото в досъдебната фаза.

Непосочването в обстоятелствената част на акта на начина на извършване на деянието, пострадалото лице и размера на вредите съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза, само ако става въпрос за елементи на престъпния състав. Когато не съставляват признаци на престъплението, фактите от тази категория могат да се установяват в хода на съдебното следствие, да се оценяват от страните и съобразяват от съда.

Пропускът на прокурора да посочи в обстоятелствената част на обвинителния акт дали са налице условията за прилагане на чл. 53 НК или някои обстоятелства, които отегчават или смекчават отговорността на обвиняемия, също не съставлява съществено процесуално нарушение. Всички тези въпроси пак могат да бъдат изяснени в хода на съдебното следствие и съответно да бъдат съобразявани от съда.

Непосочването в обстоятелствената част на обвинителния акт на причините и условията за извършване на престъплението, макар и формално да съставлява нарушение на предписаното от чл. 235, ал. 2 НПК, също не може да се определи като съществено процесуално нарушение, защото не води до ограничаване правата на участниците в съдебното производство. Това изискване е било въведено заради сигналната функция на съда, отпаднала с отмяната на чл. 309 НПК (ДВ, бр. 64 от 1997 г. ).

Следователно винаги, когато се преценява съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт трябва да се подхожда в светлината на въпроса дали установените непълноти се отнасят до съставомерните признаци на деянието и участието на обвиняемия в него.

Изискванията към заключителната част на обвинителния акт са аналогични на изискванията към съдържанието на постановлението за повдигане на обвинение, като законодателят е добавил и предложението за прилагане на чл. 53 от НК. Всички реквизити, предвидени в чл. 235, ал. 3 НПК, с изключение на последния, са задължителни и наличието им предопределя валидността на изготвения обвинителен акт, тъй като създават необходимите предпоставки за гарантиране на правото на защита на правоимащите процесуални субекти. Единствено предложението по чл. 53 от НК няма такъв характер, поради което липсата му не съставлява основание за връщане на делото на прокурора.

5. Преценката на съда по чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК се осъществява в хода на разглеждане на делото, когато страните в процеса са ясно очертани. Съществува възможност производството по гражданския иск да е било валидно прекратено въз основа на доброволно волеизявление на гражданския ищец при оттегляне на иска, отказ от иск или постигане на спогодба. В тези случаи намира проявление диспозитивното начало, което е приложимо и при разглеждането на гражданския иск в наказателния процес. Наред с това производството по гражданския иск може да бъде прекратено и против волята на гражданския ищец ­ в хипотезата на чл. 64, ал. 2 НПК, при запазване на възможността страните по спора да защитят правата и законните си интересите в отделно гражданско-съдебно производство. В посочените случаи връщането на делото на прокурора е безпредметно, защото липсват съответни процесуални субекти /граждански ищец и граждански ответник/, чийто интереси да подлежат на защита чрез отстраняване на процесуалното нарушение, допуснато в досъдебната фаза.

В светлината на общия въпрос по предложението за тълкуване на съдържанието на понятието “съществени нарушения на процесуалните правила, които дават основание за връщане на делото на прокурора”, следва да се добави, че гореизложеният подход е приложим и тогава, когато в хода на съдебното разглеждане на делото се наложи прекратяване на наказателното производство по отношение на един от подсъдимите (примерно поради смърт или изпадане в продължително разстройство на съзнанието, изключващо вменяемостта), и делото продължава по отношение на останалите. При прекратяване на съдебното производство на основание чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК съдът, който разглежда делото, може да съобразява само процесуалните нарушения, довели до ограничаване на правата на онези субекти, които продължават да участват в процеса.

6. С Раздел III на Глава двадесета на НПК законодателят е въвел особени правила за разглеждане на дела за престъпления от общ характер, по които не се провежда предварително производство. Разпоредбите в съответния раздел се отнасят за двете фази на наказателния процес, включително и за съдебната. Съгласно чл. 414, изр. 1 НПК общите правила и правилата за предварителното производство се прилагат, само доколкото не са предвидени особени правила. По отношение на правомощията на съдията-докладчик такова особено правило се съдържа в нормата на чл. 412, ал. 1, т. 1 НПК. Това произтича от граматическото, логическото и систематичното тълкуване на процесуалния закон. Затова следва да се приеме, че след отмяната на чл. 409, ал. 3 НПК (ДВ, бр. 42 от 2001 г. ) съществуват само два случая, при които съдията-докладчик може да върне делото на прокурора, а именно: а/обвинителният акт не отговаря на изискванията по чл. 235 НПК и б/ предварителното производство е било задължително при условията на чл. 171, ал. 1 НПК.

В закона обаче липсва аналогично особено правило по отношение на процесуалните възможности на състава на съда, който разглежда делото и провежда съдебното следствие. Следователно общият ред и условията за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора по чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК са изцяло приложими и за делата, по които не се провежда предварително производство.

По изложените съображения и на основание чл. 84, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт, Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Допуснатите на предварителното производство нарушения на процесуалните правила са съществени, само ако са довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник, гражданския ищец и неговия повереник и гражданския ответник и неговия повереник.

Правата на горепосочените процесуални субекти са винаги ограничени при неизвършване на действията по повдигане и предявяване на обвинението, предявяване на следствието и изготвяне на обвинителния акт, както и при липса на изискуемата от закона процесуална форма или некомпетентност на съответния орган за тяхното извършване.

Процесуалните нарушения, допуснати при събирането и проверката на доказателствата, не съставляват основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора.

2. Когато в хода на предварителното производство на обвиняемия се предяви ново обвинение за по-тежко наказуемо престъпление или за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или в обвинението се включат нови престъпления или нови лица, се осъществява процесуалното действие “изменение на обвинението” по чл. 212 НПК, при което не се налага прокурорът да изготвя постановление за прекратяване на наказателното производство по предишното обвинение.

Когато прокурорът внесе в съда обвинителен акт за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, предявено на предварителното производство, липсата на постановление за “частично” прекратяване на наказателното производство по предявеното обвинение не съставлява нарушение на процесуалните правила.

Прокурорът е задължен да се произнесе с постановление за прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 237, ал. 1 и 2 НПК, когато от обвинението следва да се изключат отделни деяния, намиращи се във връзка с деянието по обвинителния акт, или отделни лица, привлечени да отговарят като съучастници за същото деяние. Неизпълението на това задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила.

3. Допуснато на предварителното производство съществено нарушение на процесуалните правила се отстранява чрез законосъобразно повтаряне на процесуалното действие, при което нарушението е било извършено.

Процесуалното нарушение е неотстранимо, когато е обективно невъзможно законосъобразното повтаряне на процесуалното действие, при което нарушението е било извършено.

Когато са били отстранени или са неотстраними, допуснатите на предварителното производство нарушения на процесуалните правила не съставляват основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора.

4.1. Реквизитите на постановлението за повдигане на обвинение по чл. 207, ал. 2 НПК са задължителни с изключение на посочването на доказателствата, на които се основава обвинението.

За конкретизацията на престъплението е достатъчно в постановлението да се посочат времето и мястото на извършването му, в обобщен вид всички фактически признаци на престъпния състав и приложимата норма от Особената част на Наказателния кодекс.

Когато приложимата наказателна норма е бланкетна или препращаща, допълнително трябва да се посочат и нарушените други правни разпоредби.

До внасяне на делото за разглеждане в съда постановлението може да бъде подписано от органа, който го е съставил, ако неподписването се дължи на технически пропуск.

4.2. В обстоятелствената част на обвинителния акт задължително трябва да се посочат всички факти, които обуславят обективните и субективните признаци на престъплението, както и участието на обвиняемия в него.

Когато не се отнасят до съставомерните признаци на деянието и участието на обвиняемия в него, непълнотите в обстоятелствената част на обвинителния акт не съставляват основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора.

Заключителната част на обвинителния акт задължително трябва да съдържа данни за самоличността на обвиняемия, правната квалификация на деянието, наказателния закон, който трябва да се приложи, датата и мястото на съставяне на обвинителния акт, името и длъжността на съставителя, както и неговия подпис.

5. Съдът не може да приложи чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК за допуснато нарушение, довело до ограничаване на правата на страна, която е преустановила участието си в наказателния процес.

6. По делата за престъпления от общ характер, по които не се провежда предварително производство, съдията-докладчик може да върне делото на прокурора само в случаите на чл. 412, ал. 1, т. 1 НПК.

Редът и условията за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора по чл. 287, ал. 1, т. 1 НПК са приложими и при разглеждане на дело за престъпление от общ характер, по което не се провежда предварително производство.