ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 30.10.1998 Г. ПО Н. Д. № 1/1998 Г., ОСНК – ОТНОСНО ПОНЯТИЕТО ГОЛЕМИ РАЗМЕРИ

Председателят на Върховния касационен съд, на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за съдебната власт е предложил Общото събрание на наказателните колегии да издаде тълкувателно решени по въпросите:

1. Кои са критериите при определяне на квалифициращите признаци “големи размери” и “особено големи размери” за различните видове престъпления?

2. Към кой момент трябва да бъде определена левовата равностойност на заместваните вещи или валута, за да бъде обусловена смекчена наказателна отговорност:

а)към момента на извършване на престъплението или

б)към момента на самото заместване?

Общото събрание на наказателните колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид:

I. Законовото понятие “големи размери” е въведено за първи път в наказателноправната уредба през 1951 г., а “особено големи размери” – през 1968 г. Законодателят не е определял тези понятия, подобно на дадените обяснения в чл. 373 от отменения, съответно в чл. 93 от действуващия Наказателен кодекс.

Става дума за оценъчни признаци от състава на престъплението, за които е съществено, че правоприлагащият орган е длъжен сам да формулира понятие за тях, а след това да търси проявлението им във фактите. Така той разполага с повече свобода да съобрази своевременно и пълно промените и особеностите в обществените условия, при които се прилага законът, без да е необходима неговата промяна. В обсъждания случай използуването на двата оценъчни признака означава възможност за такава конкретизация в предмета на престъплението, която да съответствува на общоприетите в даден период житейски представи за “големи” и “особено големи” размери.

Точната квалификация изисква яснота кога предметът на престъплението е в посочените размери. До 1990 г. Върховният съд с няколко тълкувателни акта е утвърдил постоянна практика, че определяща за посочените квалифициращи признаци е единствено паричната равностойност на предмета на престъплението / вж. Постановления № 3/1970 г. – Пл., № 6/1971 г. – Пл., № 8/1978 г. – Пл./, както и че този критерий е еднакъв за всички престъпления /вж. Т. р. № 6/1973 г. – ОСНК. Що се отнася до конкретната величина на двата признака, Върховният съд в практиката си по отделните дела се е придържал към границите от 5 000, съответно 10 000 лева.

В периода след 1990 г. обезценяването на лева направи непригодни двете стойности. За да отговори на новите икономически условия и за да избегне различията в съдебната практика, Върховният касационен съд е полагал усилия да осъвременява посочените величини, като е отчитал равнището на обезценяване на лева. Общото събрание на наказателните колегии счита този подход за правилен, тъй като двете стойности са утвърдени в практиката и няма пречки да се използуват след съответно редуциране. Подходът е приложим и понастоящем, но е необходимо още да се посочи съотношението, в което да се извърши осъвременяването.

Възможните решения да следните:

а) да се продължи досегашната практика, като се използува или съотношението, в което се е променила самата равностойност на предмета на престъплението, или съотношението и с инфлационния индекс, обявяван периодично от Националния статистически институт;

б) да се съобразят промените в чл. 218б/ДВ, бр. 10/1993 г./ и на чл. 93/новата т. 14 – ДВ, бр. 62/1997 г./ на Наказателния кодекс, и като измерител да се използува минималната работна заплата. Според общото събрание на наказателните колегии трябва да се предпочете второто решение, не само защото такъв е подходът на законодателя, а защото минималната работна заплата, макар непряко – поради зависимостта й от други фактори – отразява в голяма степен състоянието на икономиката, а оттук – степента на обществена опасност на престъпните посегателства. Важно значение има обнародването в Държавен вестник на постановлението, с което Министерският съвет определя размера на минималната работна заплата. Съотнасянето с последната има още едно преимущество. Минималната работна заплата е определяна и по времето, когато са възприети размерите от 5 000 и 10 000 лева. Тогава първата се е равнявала на около 70, а втората на около 140 минимални работни заплати. Тези числа, независимо, че са условни, засилват обективността на мярката.

Посоченият брой минимални работни заплати се различава от приетия в т. 14 на чл. 93 от Наказателния кодекс, но критерият на законодателя не може да бъде механично прилаган и за другите, извън данъчните престъпления. Щом като в разпоредбата изрично е казано, че броят минимални работни заплати се отнася до “данъци” в съответните размери, очевидно е предназначението й да поясни признаци на престъпления само против данъчната система. Същият извод се налага от едновременното създаване на чл. 93, т. 14 и на разпоредба е на Особената част на Наказателния кодекс, посветени на престъпленията против данъчната система чл. 255 – 260/.

II. Поводът за исканото тълкуване и тук е свързан с обезценяването на лева след 1990 г., довело до това, предметът на престъплението да има една равностойност по време на извършването му и по-висока в последствие.

Нормите в Особената част на Наказателния кодекс, които предвиждат смекчена наказателна отговорност при връщане или заместване предмета на престъплението, целят: 1) да стимулират дееца към такова поведение, поради което се наричат още поощрителни; 2) да обезщетят пострадалия. Поисканото тълкуване изисква да се съобрази зависимостта между двете цели, в смисъл деецът да се стимулира да възстанови нарушеното от него имуществено състояние и пострадалият да получи в натура отнетото или равностойността му, така че да може да си го набави. Посочената зависимост е в основата и на предишни задължителни тълкувания на Върховния съд, според които “Внасянето или заместването може да бъде направено както от виновния така и от всяко друго лице. Ако е направено от един или няколко от съучастниците, това ползува всички”, както и че “Не могат да бъдат замествани вещи, предмети или ценности, които поради особените си качества или свойства са незаместими” /П. № 3/1970 г. – Пл., р. IV, т. 5, абз. 1 и 7/.

С целта да се обезщети напълно пострадалият може да се обясни още едно тълкуване на Пленума на Върховния съд: “Ако присвоените вещи или ценности са частично похабени след присвояването, трябва да се замести и похабената част” / т. 3, абз. 2 от цитираното постановление/. Този извод отразява и правния принцип, че никой не трябва да се облагодетелствува от неправомерното си поведение. Ако не възстанови и похабеното, деецът ще се окаже в изгодното положение да върне по-малко от онова, което е отнел. Резултатът би бил такъв и ако след извършване на престъплението се е променила равностойността на неговия предмет, но деецът го замества в по-ниския размер. Това е недопустимо с оглед изтъкнатия принцип и изисква на поставения в предложението въпрос да се отговори, че: за да се приложи смекчената наказателна отговорност при заместване предмета на престъплението, левовата му равностойност трябва да е такава, с която пострадалият да може реално да бъде обезщетен в пълен обем. Поради това, ако към момента на извършване на престъплението левовата равностойност е по-висока, тя подлежи на заместване, макар при заместването да е по-ниска и обратното – ако при възстановяването на вредата след престъплението стойността се е увеличила, следва да бъде внесен увеличеният размер. Сходна хипотеза в областта на финансовия контрол е решена аналогично от законодателя: “Вреда, причинена във валута, се възстановява в същата валута или в левове по най-високия централен курс на Българската народна банка към деня на причиняването, откриването или възстановяването” /чл. 26 от Закона за държавния финансов контрол/.

Даденото тълкуване не противоречи с други принципи на наказателната отговорност и по-специално за момента на възникването й. Моментът на извършване на престъплението не променя значението си в тази насока, включително при определяне размерите на неговия предмет като “обикновени”, “големи” или “особено големи”. Като част от предмета на доказване в наказателното производство, въпросът за “размера на вредите, причинени с деянието” /чл. 82, т. 2 НПК/, може да бъде поставен по всяко време на делото. Ако деецът иска да бъде наказан по-леко, не трябва да упражнява правото си за сметка на увредения.

По изложените съображения Върховният касационен съд, Общото събрание на наказателните колегии, на основание чл. 84, т. 2 от Закона за съдебната власт

РЕШИ

1. При определяне квалифициращите признаци “големи размери” и “особено големи размери” за различните видове престъпления, ако друго не е посочено в закона, критерият е паричната равностойност на предмета на престъплението, която надхвърля седемдесет, съответно сто и четиридесет пъти установената в страната минимална работна заплата.

2. При заместване на предмета на престъплението, за да се приложи смекчената наказателна отговорност, левовата му равностойност трябва д а се определи по по-високия размер – към момента на извършване на престъплението или към момента на заместването.