Държавният монопол от търговски характер най-вече изпълнява фискални цели и се установява върху продажбите на такива видове продукция, каквито са взривните вещества, спиртът, алкохолните и тютюневите изделия и пр. Против съществуването на държавния монопол от търговски характер борбата се води вече редица години. Така например още от 1962 г. в общия пазар тази борба се води посредством Комисията на Европейската общност. Голяма част от монополните права на държавата в тази сфера днес са премахнати в повечето държави от ЕО.

Прякото държавно субсидиране и заемите за частния сектор подобно на държавното предприемачество се прилагат в тези случаи, когато пазарните сили не са в състояние сами да обезпечат постигането на определени цели на стопанското развитие на страната, отраслите и на отделните компании. Такава държавна търговска дейност например е официално разрешена в чл. 92 на Римския договор.

Държавно предприемачество

Държавното предприемачество като вид вмешателство на държавата идва да замести, особено в дефицитните отрасли на икономиката, слабата частна инициатива с цел стимулиране на икономическото развитие. Основното различие на държавното предприемачество от частното се състои в това, че първото не е насочено изключително към получаване на печалби.

На държавното предприемачество се възлага да изпълнява редица функции на общественото възпроизводство:

– Да обезпечава дейността на предприятията и отраслите на икономиката, които са слабо рентабилни или нерентабилни и традиционно не представляват интерес за частния капитал, без развитието на които националното стопанство би изпитвало трудности. Това са най-вече инфраструктурните отрасли (енергетика, транспорт, съобщения).

– Да спомага за оздравяване на отрасли, изпаднали в криза (черна металургия, корабостроене и др.), посредством национализация, субсидиране и пр.

– Да оказва помощ за особено важни отрасли на икономиката с цел да се създадат условия за укрепване на позициите им на световните пазари. Тук се отнасят т.нар. наукоемки и капиталоемки отрасли (авиокосмическа промишленост, ядрена енергетика, електронна индустрия и др.).

– Да осъществява индустриализация на изостаналите в икономическо отношение райони, т.е. провеждането на съответна регионална политика. В рамките на ЕО има създаден подобен специален фонд.

Според препоръките на ОИСР за държавни трябва да се считат предприятията, в които държавни органи притежават по-голямата част от капитала (над 50%), или тези, които се контролират от тези органи (например с назначени от държавата чиновници).

Индустриално регулиране

Специфично съвременно направление на промишленото регулиране в индустриално развитите държавите са дългосрочните стопански програми и общата структурна политика. В повечето от тези страни бяха създадени специални институции за пряко регулиране на процеса на концентрация. Така например, в Англия още в средата на 60-те години беше учредена държавна Корпорация за реорганизация на промишлеността, на която беше предоставен фонд от 150 млн. британски лири. Пряката й задача беше да обезпечи сливането на промишлени корпорации и фирми с цел да се обнови промишлената структура на английската икономика. Подобен държавен фонд за реконструкции и развитие беше създаден и у нас. Има само една малка разлика. Корпорацията в Англия е подотчетна на правителството и парламента, но се управлява изключително от бизнесмени, свободни да приемат решения, които не могат да бъдат отменяни от правителството и в чието управление няма да участват представители на държавните органи. У нас средствата за фонда се набират от кредити, субсидии, парични помощи и други източници, предоставени от международни финансови организации. Тези пари обаче са в ръцете на държавните чиновници и средствата на фонда се разходват за съвсем други от предвидените цели. Резултатът е, че регулативните мерки на държавата в областта на структурната политика не работят.

Държавна регулация

Регулативната политика на държавата се проявява в още две основни направления: фискалната (данъчно-бюджетна) политика и монетарната (парично-кредитна) политика.

Първата включва в себе си данъчната политика и свързаните с бюджета държавни разходи. Увеличавайки чистите (нетни) данъци*, правителството може да увеличи данъчното изземване на парични средства от домакинствата. При тази ситуация те трябва да орежат или спестяванията си, или разходите си, или и двете едновременно. В крайна сметка това ще доведе до намаляване на националния продукт. Това може да се получи както пряко, посредством спадане на доходите на фирмите, получавани от продажбите на потребителски стоки, така и косвено, посредством намаляване размера на спестяванията, а следователно и на обема на инвестиционните средства, които фирмите могат да разходват за придобиване на капиталови блага. Обратно, намаляването на чистите (нетни) данъци стимулира както растежа на спестяванията, така и ръста на потреблението, като по този начин влияят положително върху растежа на националния продукт.

Мероприятията, провеждани в рамките на данъчно-бюджетната (фискална) политика на правителството, може също да приемат формата на изменения в обемите на държавните покупки. Нарастването на държавните покупки стимулира увеличаването на националния продукт, доколкото в резултат на това нарастват доходите на фирмите от продажбата на стоки и услуги на държавата. Нарастват също и доходите на домакинствата, в случай че се повишава работната заплата на заетите в държавния сектор или нараства броят на заетите в него. Намаляването на държавните покупки оказва противоположни ефекти върху националния продукт.

Монетарната политика е втората същностна характеристика на регулативната държавна политика. Монетарната политика като понятие включва всички действия на правителството, влияещи върху количеството пари, които се намират в обращение. Механизмите, позволяващи на държавата (респективно правителството) да влияе върху паричната маса, т.е. да провежда монетарната политика, са свързани с действията на централната банка и банковата система.

Централната банка

Главната задача на централната банка е да регулира предлагането на пари и да създава здрав монетарен климат. Централната банка използва основно три главни инструмента за контрол на паричното обращение: задължителни минимални резерви на депозитните институти, операции на открития паричен пазар, т.е. покупко-продажбата на държавни ценни книжа и дисконт (лихвения процент, по който се отпуска заем на търговските банки).

Към трите мощни регулативни инструмента, с които разполага централната банка, трябва да се прибави и още един, използван в миналото. Това е директният контрол върху лихвения процент. Например в САЩ това беше практиката до началото на 80-те години, когато на търговските банки се разрешаваше или забраняваше да плащат лихви по чековите сметки и се установяваше таван на лихвения процент по депозитните (спестовните) сметки.

Регулативната политика на държавата по отношение на българското стопанство засега е чисто рестриктивна както във фискалните мерки, така и по отношение на прилаганите парично-кредитни инструменти. Ограничителните мерки в банковата система например, рекордно високият лихвен процент и 220-процентовата лихва по овърдрафта бяха с цел да се пресекат спекулациите с лева и да се забави инфлацията. Но практиката показва, че продължителните фискални и парични ограничения от своя страна след известен период от време могат сами да генерират инфлация и да обезценят още повече националната валута.

* Чисти данъци (net taxes) – разликата между доходите на правителството, получени от данъчни вземания, и правителствените трансферни плащания.

Трансферни плащания – всички плащания, осъществявани от държавата (в лицето на правителството) за домакинствата (пенсии, плащания на лица с ниски доходи, обезщетения за безработни и т. н.), които не представляват сами по себе си някакви компенсации за оказвани на държавата текущи трудови услуги.

Материалът е част от поредицата “Reform guide for market economy” на Центъра за изследване на демокрацията