Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи – репресиите в сръбско след 1912г.
Македонските българи: Спорно е за сърбите – те избиха над 100 000 от македонските българи за 100 години, над 200 000 албанци, около 25 000 сърби-мюсюлмани в Босна и Херциговина, около 15 000 хървати и 1000 словенци в неистовия си мерак да запазят мини империя – Сърбославия, Титославия или официално – СФР Югославия. При това жени, деца и старци основно!
Бомбардировките над тях бяха ресто със същата” монета”.
Нещата са еквивалент и с немците във Втората Световна война, за които никой не е заплакал поради причината, че самият немски народ е искал да завладее света, не само Хитлер. В момента Русия води война в Украйна, но русите не я подкрепят. За разлика от тях, сърбите в болшинството си подкрепяхйа Милошевич в етническите чистки в Косово и Босна.
Но като истински шовиняги, те плачат за своите щети и тържествуват за пролятата от тях кръв при репресии над другите народи!
Освен това Сърбия е основен съюзник на Османската империя в продължение на векове срещу Балканските народи, вкл. и срещу похода на Яхуш Хуниади и Владислав Варненчик през 1444г.
Както стана ясно, България губи Междусъюзническата война през 1913г., защото докато се бием със сърбите и гърците, отсевер ни напада Румъния с подкрепата на Петроград!
След тази война, македонските българи в Македония попдат в Гърция и Сърбия. В отделна статия ще говорим за гръцкия терор срещу българите, който е доста различен от сръбския.
Сърбите първо опитват да посърбят македонските българи, но след като след десетилетия по-тежки даже от турските зверства срещу българите, почти никой в Македония не започва да се нарича сърбин, нито да говори на сръбски.Опитите със заселването на сръбски колонисти в Макеодния не успяват благодарение на акциите на ВМРО, които са безпощадни и отказват сърбите от мераците им да колонизират Македония. Тогава на помощ идва македонизма…
Време е да зговорим за първите наченки на македонизма или още опитите на сърбите да посърбят македонските българи. Това е фазата преди да ги помакедончат!
(Автор: ПЕТЪР НИЗАМОВ)
N.B.
Важно е да се отбележи, че това ВМРО няма нищо общо с комунистическото ВМРО на Каракачанов (Агент “Иван” – доносник на 6-то управление на Държавна сигурност) и неговите протежета Джамбазки и Александър Сиди. Та точно техните господари от БКП и водещи офицери от ДС проведоха кърватата и насилствена македонизация в Пиринска Македония, изгониха българските бежанци от Егейска Македония в Югославия…
Наскоро пък хванатият да кара с огромно количество алокохол в кръвта след запой с леки жени в Банско – Ангел Джамбазки, основа самозван “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония”, в който самите членове дискредитират каузата: Първо с това, че голяма част от тях са действащи политици, депутати и евро-депутати като безпардонния простак Анрей Слабаков (ВМРО), Искрен Веселинов (ВМРО), авторът в комунистическия парцал в-к “Труд” – Кристиян Шкварек, редакторът на профанизиращото реалити “Фермата” – Костадин Филипов и др. водевилни лица. В същото време са пренебрегнати истински борци на каузата като Никола Григоров от “Сите българи заедно”, Петър Низамов (Председател на “Български юридически комитет” и автор в този сайт) и много други лица ценни за каузата. Така, че този т.нар. “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония” е нищо повее от поредната ПИАР платформа на ВМРО на Каракачанов, който въпреки, че стои в сянкаслед изборите за нови председатели, той е собственик на всички имои на ВМРО и им дърпа конците. Българска работа… Хубава като идея, но българска като изпълнение и вероятно няма да постигне обявените цели, защото реланите им цели са гласове за ВМРО за следващите избори.
Повод за написване на настоящото изложение е пълното невежество, което сьществува в широките народни маси у нас и в Македония относно страшния режим, на който бе подложена Вардарска Македония от страна на сръбската поробителска власт в периода 1912-1941 г.
В училищата в Република Македония младежта израства в условия на постоянно промиване на мозъците.
В учебниците там се говори за “бугарите окупатори” през 1941-1944 г. и от най-дребни факти на административии и други неуредици се прави капитал. На младите хора постоянно се говори за тежкия “окупационен режим”, на който било подложеио населението на Македония.
С това се отвлича вниманието с цел да се забрави истината за кървавия режим на сръбското подтисничество.
Темата “сръбско робство” е табу.Властниците в Народна република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допускаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите документи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония.Споменът за преживяното до 1941 г. избледнява все повече в народното съзнание по силата на биологичните закони. Пропагандната машина на македонизма иска да постави равенство между преживяното близо 30 години сръбско робство и 3-годишното българско административно управление, осъществено в тези тежки за всекиго военни времена. Българската държава направи каквото бе възможно в тази обстановка в една област, в които нямаше никакъв суверенитет, а само административно-охраняващи функции.Във всички официални немски документи и карти от тези 3 години за Македония изрично се отбелязваше, че тя е “Unter Bulgarischer Verwaltung”.Въпреки че нямаше право на суверенно управление, България положи всички усилия да запази живота и имота на македонските българи: грижи за прехраната, за осигуряване транспорта, за учебното дело (откриване училища, гимназии и университет), строеж на шосета и жп линии и тяхното осигуряване, борба срещу албански и сърбо-черногорски набези, осигуряване поминъка, грижи за здравето на цели региони, заразени от малария и други болести – всичко това македонистите задраскват много леко и с охота.Те скриват фактите за хилядите гърци, намиращи се в останалите части на Македония и в стара Гърция, които падаха от глад по улиците на самия Солун, тъй като тези територии се администрираха от германските окупационни власти. Слава Богу, никой във Вардарска Македония не умря от глад. В Царство България съществуваше строг снабдителеи купонен режим, за да може да се изпрати необходимото (храни, дрехи, лекарства) на родните братя. При напускането на Македония българската администрация остави пълни складове с всичко необходимо за живота на хората. От Македония не бе донесен в България нито един грам храна.Така ли действуват окупаторите – този въпрос следва да си зададат младите хора в Република Македония. Защото македонските българи се отправиха във Вардарско със съзнанието, че отиват при свои братя. Докато сърбите не криеха, че са поробители. Това личи от всичко, което сториха във Вардарска Бановина.Ще се помъчим съвсем накратко да покажем поне една част от разбойническо-поробителския им режим, на който поставиха Вардарска Македония до изгонването им през 1941 г.
Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на македонските българи, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели.
Начело на противобългарската акция застава самият престолонаследник, а по-късно крал Александър Караджорджевич, който при посещение в Скопие през пролетта на 1913 г. задава въпрос на едно от построените в шпалир деца и ученици. На въпроса “Па шта си ти?”, момиченцето Васка Зойчева от Прилеп, отговаря: “Българка!” Следва шамар по бузата на детето.
Престолонаследникът още при влизането на сръбските войски в Прилеп (24.X.1912 г.), разхождайки се в града, вижда фирми на български език и заповядва да се свалят и заменят със сръбски.
Тези прояви на нетърпимост и шовинизъм са логична последица от отношението, което има сръбската общественост спрямо новопридобитата територия. След завладяването на Македония в сръбския парламент започват дебати относно начина, по който трябва да се управлява Вардарската Бановина.
Водачът на опозицията Скерлич в една своя реч в Скупщината на 18.ХI.1913 г. заявил: “Нова Сърбия трябва да бъде страна с големи свободи, с истинско правосъдие, с добруване за всички.” Самият Пашич е изразил разбиране, че в Македония трябва да бъде установен либерален режим и на всяка цена да се избегне установяване на военна диктатура.
В противовес на тези разбирания били генералният щаб и военната камарила около цар Петър. Те искали налагането на военна администрация, тъй като една нормална гражданска администрация не ще бъде в състояние да се справи с “българската пропаганда”. Явно е, че на Македония се гледа като на завоювана колониална област.
В разискванията в Скупщината (ноември 1913 г.) членът на кабинета министър Протич, заявил: “Въпросът е как ще се управлява Македония и дали ще се прилага либералната сръбска конституция, съществуваща по това време.” “Не, това не е сръбското кралство”, отговаря П. Маринкович, шеф на кабинета. Надделяват военните и се приема решение Македония да се управлява не съгласно сръбската конституция, а според един декрет, с който се установява военна диктатура. Този зловещ декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IХ.1913 г. от крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт.
Не е необходимо да поместваме този документ издяло (31 члена), за да се види манталитета и същността на сръбските шовинисти. Ще споменем само някои моменти:
Чл. 2. “Всеки опит за бунт срещу властта се наказва със затвор до 5 години. Решението на полицейските власти е достатъчно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военните органи.”
Чл. 4. “Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, подлежат на изселване.”
Чл. 16. “Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор.”
Чл. 18. “Всеки акт на съпротива било със слово или с дело… се наказва с 10 години затвор… без оглед значимостта на деянието.”
Най-скандален е чл. 26, който дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказания по тяхно усмотрение.
С този член се дава законодателна власт на местните органи на властта и с това те стават едновременно съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална колониална диктатура.
Ликвидиране на българската църква на македонските българи
Започва усилено да се прилагат правомощията на чудовищния декрет, с цел да се изкорени българщината в “Южна Сърбия”.
Създадената със султански ферман на 28.II.1871 г. Българската екзархия в Цариград не е подмината също.
Още преди да бъде учредена Екзархията македонските българи отваряли свои църкви, манастири и училища. Това трябва да се подчертае.
Българите в Скопие още в 1829 г. поискали от Гръцката патриаршия в Цариград да им се изпрати владика – македонски българин. Историческата долномахленска църква “Св. Неделя” в Битоля е осветена на 13.Х.1863 г.
Костницата в църквата “Св. Спас” в Скопие е завършена на 1 март 1864 г. До основаването на Екзархията македонските българи били изградили църкви и открили около 180 училища. Така че противно на сръбската и гръцката пропаганда, не Екзархиява създава българската народност, а обратното.
Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник – има епископии.
С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Изгонването им е краят на Екзархията и на Българската православна църква във “Вардарската Бановина”. В Македония под сръбско има в владици, 833 свещенижи и 761 църкви. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещеници да заявят от амвона, че са “прави срби”, в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца.
Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. Докато в скопската църква “Св. Димитри” заличавали надписите на българските гробове, в Охрид разрушавали всички гробища с надписи около църквата “Си. Климент” и премахнали плочата с надпис “Тук почива Григор Пърличев – български учител и народеи поет”.
В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на “имен ден”. Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. “Где ие Слава – ту ие србин.”
Във Велес е разлепено съобщение до коя дата всеки дом да посочи кога ще празнува “Слава”. Полицейски агенти със списък в ръка ходят от къща на къща на по-видните граждани македонски българи и им съобщават, че банът иска да знае коя “слава” имат или кой светец са избрали да славят, за да ги почете този ден. Зловещо известният Жика Лазич сам е ходил да прави инспекция по къщите, като е съобщавал чрез полицаите си, че ще отиде лично той да им честити тяхната “слава”. В този ден е трябвало задължително да гори непрекъснато свещ и да има “клоач” с варено жито, посипано с мляна захар.
Закриване на българските училища на македонските българи
През учебната година 1896-1897 г. в Македония е имало основани и издържани от Ексархията 843 училища с 1306 учители и 31 719 ученици.
На заседанията на Международния съюз на ОН председателят на Съюза и член на Камарата на лордовете Цилби Дикинсън запитва проф. Ибровац, ръководител на сръбската делегация, какво е станало с тези училища. Проф. Ибровац отговорил, че те са били закрити автоматически.
“Първата работа на сърбите е, щом като пристигнат на някое място да затворят училището и да го обърнат в казарма. После свикват учителите и им заявяват, че те няма какво да правят тук, ако не се обявят за сърби. Непокорните се прогонват в България или се изпращат в затворите.”
(Виж “Карнегиева анкета”, стр. 233.)
Учителите и сьответните населени места са били свиквани и поканвани да подпишат декларация, че се отказват от Екзархията, която досега им плащала заплатите, тъй като тя ги е назначавала на работа. За в бъдеще те стават сръбски държавни служители и заедно с декларациите трябва да дадат молба за назначаване.
Така в Битоля са събрани всички учители и са им предложени по-високи заплати, като им е обещано да бъдат признати прослужените години при пенсионирането им. Учителите заявили, че те не могат да работят в разрез със съвестта си и да се отричат от българската си същност. Готови са да подпишат оставките си и искат като обикновени сръбски граждани да си намерят подходяща работа.
Отговорът е:
“Вие сте получавали заплати от Екзархията, все едно България ви е плащала. Македонските българи са наши врагове и затова ще ви считаме като агенти на вражеската страна.”
Никой не обръщал внимание на възраженията, че те получавали заплатите си от общините, които издържали училищйта.
“Който се счита за македонските българин, да върви в България.”
На 13 юли биват депортирани 30 учители през Прилеп и Велес в Скопие, където ги очаквали 17 души учители от Прилеп и 6 души от Ресен. Всички са закарани в Сърбия, в гр. Смедерево, където на 28 август са натоварени на един австрийски кораб и стоварени в българския град Лом. По същия начин се е постъпвало с всички останали български учители. На работа в новоучредените сръбски училища останали много малък брой екзархийски учители. Всички по-будни и образовани учители емигрирали в България и Америка.
Новото поколение учители от Македония минавали през сръбските училища и учителските школи в Сърбия. Те не са били назначавани на работа по родните си места, а били изпращани на работа в Шумадия, Косово, Банат.
Във Валандовска, Удовска, Новоселска, Босилковска, Конска, Лапавичка, Драгоевска и няколко сьседии общини с над 10% ученици са допуснати да работят само 3-ма учители, местни хора. Тази политика се е прилагала непрекъснато. Така например в края на 1927 г. битолският жупан Маткович пренасочил в Черна гора и Шумадия 120 учители, местни жители.
Вместо тях в Македония се назначавали фанатизирани сърби – в повечето случаи хора с ниска култура и интелигентност и с крайно ограничени педагогически познания. Белград ги счита като “национални ратници”, а населението ги посреща враждебно. Те не вземали никакво участие в обществения живот – дружества, читалища, кооперации. Дойде ли денят за получаване на заплатите, отивали в града по за няколко дии на “запой” и “лумпувание”. Много рядко се срещали учители, престояли в Македония повече от 3 години. Те нямали контакти с местното населеиие и дружали само с другите сръбски чиновници.
Влиянието на сръбските учители бива неутрализираио от влиянието на македонското родолюбиво семейство. Много малко са били македончетата, завършили училища, които говорили правилно сръбски. Следването в чужбина се разрешавало само във Франция и Англия. Давали се стипендии за следване в Белград, но никой не записвал да следва сръбска филология.
При ревизиите на учителската работа сръбските училищни инспектори преценявали работата на колегите си по това, как отговарят децата на въпроса. “Па ща си ти?” Колкото по-бързи и повече са отговорите “Я сам прави србин”, толкова по-добра била оценката за работата на учителя…
Основната работа на сръбските учители е да помагат на властите за унищожаване на българските книги. В коридорите на училището висял надпис: “За всяка донесена българска книга ще се получи една хубава наша книга!”
Притежаването, четенето и разпространяването на български книги се преследвало съдебно. На 25.ХI.1927 г. в Кавадарци са били осъдени 4 македонски българчета. Трайко Попов, ученик от 7 клас от с. Гявато, Гевгелийско, Тодор Ставров от Кавадарци, Георги Василев, абитуриент от Струмица, и Антон Георгиев също от Струмица, обвинени по чл. 1 от ЗЗД, защото са притежавали, чели и разпространявали български книги. На 4 години затвор са били осъдени щипяните К. Шекеранов и калфата му Димко Нацев, понеже в дюкяна им са били намерени един брой в. “Македонско дело” и един позив. Делото е гледано на 21.III.1928 г.
В една статия в сръбския в. “Политика” (19.ХII.1925 г.) проф. Станкевич пише: “Мнозинството от учителите, назначени в нашите училища, са развратнищи и пияници. Повечето учители са изпратени там за наказание поради проявена развратност.”
Така зам.директорът във Велес Стеван Симич се е опитал да изнасили една ученичка, дошла по работа в канцеларията. По този повоп се вдигнал голям шум и бил изпратен един инспектор да накетира случая. След известно време излязъл царски указ, по силата на който Симич от зам.директор бил издигнат в директор първа класа.
В Македония във всички училища се преподавало само на сръбски език. При започване на училищните занятия учениците ставали прави и произнасяли трикратно: “Я сам прави србин; отац мои и матер моя су прави срби.” Като се влезе в някое учреждение, например пощата, се виждал надпис: “Говори се само служебим иезиком!”
Фирмите на кръчми, бакалници, гостилници са заменени със сръбски надписи и названия. Преследвали се тези, които притежават грамофонни плочи с български песни. В Кичево през февруари 1928 г. са арестувани Мирчо Зарев и Зоре Цветанов Аршинов загдето в единия имало плочи с български песни, а в другия грамофон; На всички кафеджии, у които са били намерени грамофонни плочи с български песни, заведенията са затворени и срещу тях са заведени дела.
За пеене на местни народни песни при събиране на гости глобата е 150 динара. За носене на каскети, тъй като били български шапки – глоба 150 динара. Вместо каскети е позволено да се носят само шумадийски шайкач или шубари (сръбски кожени калпаци). Всички презимена били със заповед променени с окончания “ич” вместо “ов” или “ски”.
Писма, адресиран и с окончание на фамилното име “ов”, не се доставят. Не се допускат фирми с надпис “Македония”.
Политически убийства