Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи – репресиите в сръбско след 1912г.

Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи – репресиите в сръбско след 1912г.

Както стана ясно, България губи Междусъюзническата война през 1913г., защото докато се бием със сърбите и гърците, отсевер ни напада Румъния с подкрепата на Петроград!

След тази война, македонските българи в Македония попдат в Гърция и Сърбия. В отделна статия ще говорим за гръцкия терор срещу българите, който е доста различен от сръбския.

Сърбите първо опитват да посърбят македонските българи, но след като след десетилетия по-тежки даже от турските зверства срещу българите, почти никой в Македония не започва да се нарича сърбин, нито да говори на сръбски.Опитите със заселването на сръбски колонисти в Макеодния не успяват благодарение на акциите на ВМРО, които са безпощадни и отказват сърбите от мераците им да колонизират Македония. Тогава на помощ идва македонизма…

Време е да зговорим за първите наченки на македонизма или още опитите на сърбите да посърбят македонските българи. Това е фазата преди да ги помакедончат!

(Автор: ПЕТЪР НИЗАМОВ)

N.B.

Важно е да се отбележи, че това ВМРО няма нищо общо с комунистическото ВМРО на Каракачанов (Агент “Иван” – доносник на 6-то управление на Държавна сигурност) и неговите  протежета Джамбазки и Александър Сиди. Та точно техните господари от БКП и водещи офицери от ДС проведоха кърватата и насилствена македонизация в Пиринска Македония, изгониха българските бежанци от Егейска Македония в Югославия…

Наскоро пък хванатият да кара с огромно количество алокохол в кръвта след запой с леки жени в Банско – Ангел Джамбазки, основа самозван “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония”, в който самите членове дискредитират каузата: Първо с това, че голяма част от тях са действащи политици, депутати и евро-депутати като безпардонния простак Анрей Слабаков (ВМРО), Искрен Веселинов (ВМРО), авторът в комунистическия парцал в-к “Труд” – Кристиян Шкварек, редакторът на профанизиращото реалити “Фермата” – Костадин Филипов и др. водевилни лица. В същото време са пренебрегнати истински борци на каузата като Никола Григоров от “Сите българи заедно”, Петър Низамов (Председател на “Български юридически комитет” и автор в този сайт) и много други лица ценни за каузата. Така, че този т.нар. “Общобългарски комитет за защита на националния интерес в Македония” е нищо повее от поредната ПИАР платформа на ВМРО на Каракачанов, който въпреки, че стои в сянкаслед изборите за нови председатели, той е собственик на всички имои на ВМРО и им дърпа конците. Българска работа… Хубава като идея, но българска като изпълнение и вероятно няма да постигне обявените цели, защото реланите им цели са гласове за ВМРО за следващите избори. 

Ликвидиране на българската църква на македонските българи

Започва усилено да се прилагат правомощията на чудовищния декрет, с цел да се изкорени българщината в “Южна Сърбия”.

Създадената със султански ферман на 28.II.1871 г. Българската екзархия в Цариград не е подмината също.

Още преди да бъде учредена Екзархията македонските българи отваряли свои църкви, манастири и училища. Това трябва да се подчертае.

Българите в Скопие още в 1829 г. поискали от Гръцката патриаршия в Цариград да им се изпрати владика – македонски българин. Историческата долномахленска църква “Св. Неделя” в Битоля е осветена на 13.Х.1863 г.

Костницата в църквата “Св. Спас” в Скопие е завършена на 1 март 1864 г. До основаването на Екзархията македонските българи били изградили църкви и открили около 180 училища. Така че противно на сръбската и гръцката пропаганда, не Екзархиява създава българската народност, а обратното.

Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник – има епископии.

С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Изгонването им е краят на Екзархията и на Българската православна църква във “Вардарската Бановина”. В Македония под сръбско има в владици, 833 свещенижи и 761 църкви. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещеници да заявят от амвона, че са “прави срби”, в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца.

Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. Докато в скопската църква “Св. Димитри” заличавали надписите на българските гробове, в Охрид разрушавали всички гробища с надписи около църквата “Си. Климент” и премахнали плочата с надпис “Тук почива Григор Пърличев – български учител и народеи поет”.

В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на “имен ден”. Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. “Где ие Слава – ту ие србин.”

Във Велес е разлепено съобщение до коя дата всеки дом да посочи кога ще празнува “Слава”. Полицейски агенти със списък в ръка ходят от къща на къща на по-видните граждани македонски българи и им съобщават, че банът иска да знае коя “слава” имат или кой светец са избрали да славят, за да ги почете този ден. Зловещо известният Жика Лазич сам е ходил да прави инспекция по къщите, като е съобщавал чрез полицаите си, че ще отиде лично той да им честити тяхната “слава”. В този ден е трябвало задължително да гори непрекъснато свещ и да има “клоач” с варено жито, посипано с мляна захар.

Закриване на българските училища на македонските българи

През учебната година 1896-1897 г. в Македония е имало основани и издържани от Ексархията 843 училища с 1306 учители и 31 719 ученици.

На заседанията на Международния съюз на ОН председателят на Съюза и член на Камарата на лордовете Цилби Дикинсън запитва проф. Ибровац, ръководител на сръбската делегация, какво е станало с тези училища. Проф. Ибровац отговорил, че те са били закрити автоматически.

“Първата работа на сърбите е, щом като пристигнат на някое място да затворят училището и да го обърнат в казарма. После свикват учителите и им заявяват, че те няма какво да правят тук, ако не се обявят за сърби. Непокорните се прогонват в България или се изпращат в затворите.”

Учителите и сьответните населени места са били свиквани и поканвани да подпишат декларация, че се отказват от Екзархията, която досега им плащала заплатите, тъй като тя ги е назначавала на работа. За в бъдеще те стават сръбски държавни служители и заедно с декларациите трябва да дадат молба за назначаване.

Така в Битоля са събрани всички учители и са им предложени по-високи заплати, като им е обещано да бъдат признати прослужените години при пенсионирането им. Учителите заявили, че те не могат да работят в разрез със съвестта си и да се отричат от българската си същност. Готови са да подпишат оставките си и искат като обикновени сръбски граждани да си намерят подходяща работа.
Отговорът е:

“Вие сте получавали заплати от Екзархията, все едно България ви е плащала. Македонските българи са наши врагове и затова ще ви считаме като агенти на вражеската страна.”

Никой не обръщал внимание на възраженията, че те получавали заплатите си от общините, които издържали училищйта.

“Който се счита за македонските българин, да върви в България.”

На 13 юли биват депортирани 30 учители през Прилеп и Велес в Скопие, където ги очаквали 17 души учители от Прилеп и 6 души от Ресен. Всички са закарани в Сърбия, в гр. Смедерево, където на 28 август са натоварени на един австрийски кораб и стоварени в българския град Лом. По същия начин се е постъпвало с всички останали български учители. На работа в новоучредените сръбски училища останали много малък брой екзархийски учители. Всички по-будни и образовани учители емигрирали в България и Америка.

Новото поколение учители от Македония минавали през сръбските училища и учителските школи в Сърбия. Те не са били назначавани на работа по родните си места, а били изпращани на работа в Шумадия, Косово, Банат.

Във Валандовска, Удовска, Новоселска, Босилковска, Конска, Лапавичка, Драгоевска и няколко сьседии общини с над 10% ученици са допуснати да работят само 3-ма учители, местни хора. Тази политика се е прилагала непрекъснато. Така например в края на 1927 г. битолският жупан Маткович пренасочил в Черна гора и Шумадия 120 учители, местни жители.

Вместо тях в Македония се назначавали фанатизирани сърби – в повечето случаи хора с ниска култура и интелигентност и с крайно ограничени педагогически познания. Белград ги счита като “национални ратници”, а населението ги посреща враждебно. Те не вземали никакво участие в обществения живот – дружества, читалища, кооперации. Дойде ли денят за получаване на заплатите, отивали в града по за няколко дии на “запой” и “лумпувание”. Много рядко се срещали учители, престояли в Македония повече от 3 години. Те нямали контакти с местното населеиие и дружали само с другите сръбски чиновници.

Влиянието на сръбските учители бива неутрализираио от влиянието на македонското родолюбиво семейство. Много малко са били македончетата, завършили училища, които говорили правилно сръбски. Следването в чужбина се разрешавало само във Франция и Англия. Давали се стипендии за следване в Белград, но никой не записвал да следва сръбска филология.

При ревизиите на учителската работа сръбските училищни инспектори преценявали работата на колегите си по това, как отговарят децата на въпроса. “Па ща си ти?” Колкото по-бързи и повече са отговорите “Я сам прави србин”, толкова по-добра била оценката за работата на учителя…

Основната работа на сръбските учители е да помагат на властите за унищожаване на българските книги. В коридорите на училището висял надпис: “За всяка донесена българска книга ще се получи една хубава наша книга!”

Притежаването, четенето и разпространяването на български книги се преследвало съдебно. На 25.ХI.1927 г. в Кавадарци са били осъдени 4 македонски българчета. Трайко Попов, ученик от 7 клас от с. Гявато, Гевгелийско, Тодор Ставров от Кавадарци, Георги Василев, абитуриент от Струмица, и Антон Георгиев също от Струмица, обвинени по чл. 1 от ЗЗД, защото са притежавали, чели и разпространявали български книги. На 4 години затвор са били осъдени щипяните К. Шекеранов и калфата му Димко Нацев, понеже в дюкяна им са били намерени един брой в. “Македонско дело” и един позив. Делото е гледано на 21.III.1928 г.

В една статия в сръбския в. “Политика” (19.ХII.1925 г.) проф. Станкевич пише: “Мнозинството от учителите, назначени в нашите училища, са развратнищи и пияници. Повечето учители са изпратени там за наказание поради проявена развратност.”

Така зам.директорът във Велес Стеван Симич се е опитал да изнасили една ученичка, дошла по работа в канцеларията. По този повоп се вдигнал голям шум и бил изпратен един инспектор да накетира случая. След известно време излязъл царски указ, по силата на който Симич от зам.директор бил издигнат в директор първа класа.

В Македония във всички училища се преподавало само на сръбски език. При започване на училищните занятия учениците ставали прави и произнасяли трикратно: “Я сам прави србин; отац мои и матер моя су прави срби.” Като се влезе в някое учреждение, например пощата, се виждал надпис: “Говори се само служебим иезиком!”

Фирмите на кръчми, бакалници, гостилници са заменени със сръбски надписи и названия. Преследвали се тези, които притежават грамофонни плочи с български песни. В Кичево през февруари 1928 г. са арестувани Мирчо Зарев и Зоре Цветанов Аршинов загдето в единия имало плочи с български песни, а в другия грамофон; На всички кафеджии, у които са били намерени грамофонни плочи с български песни, заведенията са затворени и срещу тях са заведени дела.

За пеене на местни народни песни при събиране на гости глобата е 150 динара. За носене на каскети, тъй като били български шапки – глоба 150 динара. Вместо каскети е позволено да се носят само шумадийски шайкач или шубари (сръбски кожени калпаци). Всички презимена били със заповед променени с окончания “ич” вместо “ов” или “ски”.

Писма, адресиран и с окончание на фамилното име “ов”, не се доставят. Не се допускат фирми с надпис “Македония”.

Избиването на видни и проявени македонски българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. – март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО.Убити са следните войводи – битолският войвода Петър Облачето, леринският войвода Кръстю Леонтев, ресенският войвода Кръстю Трайков, кичевският войвода Стефан Атанасов, охридският войвода Лешански, прилепският учител и революционен деец Анастас Лютвиев и др.Убийството на Анастас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани. След тостове за сръбската войска и княз, Анастас Лютвиев вдигнал тост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицери поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удушават и изгарят в една фурна.

За да сплашат населението в Битоля, на 17 юни 1913 г. е избито цялото семейство Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.

През юни 1913 г. избухва т.нар. Тиквешко въстание. Това е първият бунт срещу сръбската власт. Центьр са Неготино и Кавадарци. Потушаването му е извършено с небивала жестокост. В Кавадарци са убити от редовната сръбска армия 363 души, в Неготино – 230, а в с. Ваташа – 40. Започнал повсеместен терор и масови арести. В Битоля са задържани над 1000 души (вж. “Карнегиева анкета”, стр. 107).

След като са били заставени да подпишат декларации, че са сърби, биват освободени на 20 юли 1913 г. По същия начин и със същата цел в Ресен са арестувани 500 души, в Прилеп – 16, в Скопие и селата – 500, в Тетово – 200, в Куманово – 400, в Крива Паланка – 100. Всички са жестоко изтезавани, а някои от тях, които не могли да вървят, конвоирани до участьците, са избити по пътя (вж. “Карнегиева анкета”, стр. 100).

Върховното командване на сръбската войска с цел да тероризира населението създава т.нар. “кръстасващи отряди”, съставени от сръбски чети, действали в Македония преди това. Всеки отряд се състоял от 8-10 чети. Най-проявени били командваните от ренегата Йован Бабунски и капитан Владимир Ковачевич.

“Терористични сръбски чети нахлуват по селата, те имат пълна свобода да действуват, както намерят за добре, тероризират, ограбват, избиват селяните и ги посърбяват, при което си служат с всякакви насилия.”

Като естествена реакция и в самозащита избухнало т.нар. Охридско въстание. Това въстание обхванало Дебърско, Струмишко и Охридско. В него действали заедно македонските българи и албанци. За потушаването му били мобилизирани от сръбското военно командуване допълнителни части и съставът им достигнал близо 100 000 души.

Сърбите се оказали невиждани варвари при потушаването на въстанието. Изгорени изцяло са били в Охридска околия над 30 села, а между Дебър, Гостивар и Охрид – около 180 села. Още щом като влезли в Охрид, задържали 40 най-видни граждани и ги избесили по улиците. По всички села са събирани селяни и на мегданите те биват разстрелвани с картечници.

Само в Охрид са убити всички свещеници, 5 учители, 150 македонски българи, стотици турци и албанци. Стотици са отведени в Битоля и осъдени по на 10 години затвор. Броят на жертвите е неуточнен. Известни са само имената на двеста души българи, убити в града и околията. В Дебър загиват над 300 въоръжени въстаници, а хиляди жители са избити. Над 55 села са ограбени, опожарени и обезлюдени. Над 30 000 души албанско и българско население от Дебър и Дебърско избягало в Албания (вж. “Карнегиева анкета”, стр. 116).

Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни македонски българи, съпротивляващи се на посърбяването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни.

По-масови акции на избивания стават, както следва:1. През 1919 г. контрачетниците на ренегата и национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.

2. През 1922 г. – избивания в Кратовско и Кочанско.

3. През 1923 г. – избивания в Щинско, Кочанско, Радовишко и Струмишко.
Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета. Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).

4. През 1925 г. – избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.

5. През 1927 г. – избивания в цяла Македония – над 270 души, а само в Брегалнишко – над 160 души. Опожарени си 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийства става в периода октомири 1927 – октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. в Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо – баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов.

В същия този едногодишен период загинали и следните по-изтъкнати македонски българи:

1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров, внук на големия македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Милинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.

2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.

3. Георги Ангюшев от Неготин.

4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г. убива посред бял ден в Скопие юрисконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес.
Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.

5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит още един роднина на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.

6. Видният скопски гражданин аптекарят Милан Генов бил убит на 15.II.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.

7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.

8. Свещеник Алексо Петров от църквата “Св. Николе” – убит на 19.III.1928 г.

9. Кирил Кр. Ципушев, студент от Радовиш.

10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. пред очите на наблюдаващ униформен полицай.

11. Арсений Леков от с. Б. бърдо, жена му и сина му – февруари 1928 г.

12. Георги Николов, кмет на Кичево – 3.IV.1928 г.

13. Ката и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев – 2.III.1928 г. от с. Добри лаки.

14. Благой Монев, студент от Щип, отвлечен през нощта от дома му от сръбска полиция.

15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран “опит за бягство”.

16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.

17. Шарен Амно от с. Дулица, Царевоселско, прославен комита.

Това са имена на известни македонски жители, избити само в период от 1 година, за които има данни.Броят на неизвестните убийства обаче е неуточнен. За него може само да се съди от факта, че след атентата срещу генерал Ковачевич, октомври 1927 г., до края на март 1928 г. в продължение на 6 месеца само в Щипско са били убити 143 души от сръбските държавни банди, жандармерия и контрачетници.

Избиването на хората става по т.нар. “църни списъци”, изработвани от разни сръбски полуофициални организации като “Народна отбрана”, “Ориуна”, “СРНАО” и др. В Скопие е действал един таен комитет-съд – с председател директора на народната банка Васович. В него влизат като членове бившият кмет Хаджиристич и сътрудникът на в. “Политика” Граовец. Те посочвали кои следва да бъдат убити.

В Щип е действал такъв таен съд с председател великия жупан Добрица Маткович. Негови помощници били председателят на щипската община Михайло Каламатиевич и подполковник Странякович. Последният е признал това пред Михайло Апостолски, както и факта, че под негово ръководство са осъдени на смърт и убити повече от 100 лица (вж. Михайло Аностолски “Великобулгарске претензие”…, Белград 1978 г., стр. 74).

До 1928 г. в Щищ и околията през арести и затвори са минали повече от 25 000 души, а в цяла Вардарска Македония в същия този период са убити 14 000 души.

Политически процеси

През 1924 г. правителството на Люба Давидович дава амнистия. От затворите били освободени 18 000 македонски българи! При гледане на делото на студентите в Скопие (1927 г.) защитникът д-р Анте Павелин е направил достояние факта, че от 1919 до 1924 г. всички жители на Щип са минали през затвора, а 50 000 души в Македония са обвинени в политически престьпления.

По официални данни на самите власти, които притежаваме, само за една година (1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени 9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.

Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитьр Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп, Петьр х. Панзов от Щип, Борис Светиев от Битоля, Кирил Караджов от Щип, Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чунков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунждиев от Скопие, Христо х. Кимов от Щип, Димитьр Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели.

Всички са били подложени на неистови мъчения, както е изнесено пред съда. Тодор Попйорданов от Кочани, когато узнал, че е дирен от полицията, представяйки си мъченията, които го очакват, се хвърлил под влака Белград-Земун.

Процесът имал много голям международен отзвук и показал на света, че младежта стои твърдо зад своя поробен народ. Привлечени били солидни адвокатски защитници, между които е и д-р Анте Павелич, бъдещият поглавник на независима Хърватска. Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор. След освобождаването мъ Благой Монев при една “справка” е убит от полицията в Щип.

Срещу д-р Асен Татарчев, лекар от гр. Ресен, и други 14 души в гр. Битоля бил заведен продес на 27.II.1928 г. Подсъдимите са свещеници, търговци и работници. Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д-р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелков и Димитьр Гошев по на 5 години строг тъмничен затвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев – по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев – по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години, или общо по 11 години затвор.

На 3 юли 1926 г. в Битоля бива убит Спасой хаджи Попович, редактор на сръбския вестник “Южна звезда”, издаван в същия град. Главен обвиняем бил 70-годишният Васил Николов Липитков с още 10 други души. Той е осъден на смърт, а другите – от 5 до 20 години затвор. При обжалването, противно на общоприетите правила в цял свят, на четирима от подсъдимите вместо затвор е наложено смъртно наказание. На 21 юни 1928 г. са разстреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Ник. Абдурахманов, Павле Стоинов и Димитър Тодоров.

Във връзка с убийството на великия жупан генерал Драгишае Ковачевич, който разстрелял 29 души селяни в радовишкото село Гарван, е организиран масов процес на 5.III.1928 г. в Щип. Както е известно, атентатът е извършен от тройката Хипократ Развигоров, Илия Липинков и Благой Кралев. Първите двама загиват геройски, а третият е основният обвиняем.

Подсъдими са също Славчо Недков – не съобщил на властите, Илия Велков – дал хляб на един атентатор в къщата си. Среща с атентаторите са имали Стаменко Донев, Анастас Рашков; Донио Живадинов, Коле Делипетров, Трайчо Кунев, Мих. Барутчиев, Йордан Картънов, Ката Донева Нушева. На смърт са осъдени Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Бърдаров. На затвор – Илия Велков – 60 години, Тр. Кунев – 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков – 15 години, Анг. Стаменков, Ал. Рашков, Мих. Барутчиев – 12 години, Ката Нушева – 5 години, Янка Донева – 4 месеца, понеже у нея имало дрехи на един от атентаторите.
На 26 март 1928 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков – български народен представител, Тома Петров – студент, Борис Петров – негов брат, Милан х. Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.

Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров. Обвинението се градяло единствено на “самопризнанията” на Славчо Мутафчиев. Шалев знаел, че ВМРО има организации в Скопие и Велес, а също така, че често отивал в България и поддьржал връзки с хора на Организацията. Осъдени са Милан х. Панзов – 10 години, и Георги Гьорчев – 5 години. Останалите са били оправдани.

На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процесът на извършения на 19.ХI.1927 г. атентат по жп линия Скопие-Куманово. Всички 23 обвиняеми са селяни, живеещи около гара Александрова, където е станал атентатът. Обвинението е за съучастничество, тъй като тази нощ били стража и не положили достатъчно грижи, за да опазят линията. След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени, както следва: Стоил Здравков, пом.-кмет в с. Сушица – 10 години, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Блажев – 8 години, Мито Марков и Исмаил Демиров – 3 години.
Като куриоз освен по-горе посочения процес може да се изтъкне и процесът, гледан на 22.I.1926 г. в Струмишкия окръжен съд, където белградският адвокат Миркович е молил съда при произнасяие на присъдата да има предвид, че главата на всяко семейство от с. Три води (Струмишко), е обвиняем и ако бъдат осъдени тези мъже, цялото село щяло да запустее. (В. “Политика”, бр. 146 от 12.II.1926 г.)

Всички тези процеси са предшестваии и съпътствани от масови арести на селяни и граждани. През 1923-1928 г. са арестувани при масови акции, както следва: Брегалнишко – 400 души; Струмишко – 200 души; Кочановско и Щипско – 150 души; Струмишко и Валидовско – 250 души, и още други 100 души. Щипско – още 100 души допълнително през октомври, ноември и декември; Струмишко и Гевгелийско – 12 души; Кумановско – 50 души, Скопско – 50 души.

За цялото десетилетие (1918-1929 г.) във Вардарска Македоиии са арестувани, задържани и бити в затвора повече от 25 000 души.

Според Михаило Коюмджиевич, подпредседател на Скупщината, само до амнистията от 1924 г., дадена от правителството на Люба Давидович, са били задържани, осъдени и престояли в затворите 18 000 души.

Издаваните присъди от сръбските съдилища нямали нищо общо с безпристрастност и обективност. Те се диктували от военните власти в съответния град и са в грубо нарушение с основните принципи на правото. Осъждани са например малолетни на смърт. Така в процеса по убийството на родоотстьпника Стоян Мишев от Щип, сьздателят на “Удружение против бугарских бандита”, от който пропищява цяла Македоиии, подсъдимият Кирчо Григоров е 19-годишен. А в процеса срещу 47 селяни от селата Куклин, Три води, Муртино и Сушино съдът осъжда 44 души, понеже не са могли да докажат своята невинност (в. “Политика”, бр. 146 от 12.II.1926 г.)

Още по-фрапантен е случаят, когато Скопският съд като апелативна инстанция, без да има прокураторски протест по процеса за убийството на редактора на сръбския вестник “Южна звезда” Спасои Попович, променя наказанието на четиримата осъдени от 20 години на смърт. Това грубо закононарушение бива потвърдено и от Касационния съд в Белград и присъдите са изпълнени!

В много случаи органите на властта, недоволни от съдебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди върху затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров, брат на един от атентаторите срещу генерал Ковачевич (октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите в затвора. По едно чудо осъденият Димитьр Чкатров е успял да осуети опита да бъде убит в килията си.

Няма да се спираме върху същината на сръбските съдии и тяхната пълна готовност да изпълняват нарежданията, давани им от жупаните – кого и на колко да осъдят. Всички тези процеси са игра, в които присъдите са изработвани предварителио и съдът има предназначение да им придаде формална юридическа стойност. Имаме достатъчно житейски опит от правораздаването на “народните съдилища” от тоталитарно време…

Органи на сръбския терор срещу македонските българи

Ежедневният и повсеместен терор се е възлагал на армията, жандармерията и потераджийските чети.

В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийският корпус е в състав от 11-12 000 души. Трябва да са има предвид, че в цяла Югославия е имало на служба 17 060 души жандармеристи. Докато в останалата част на Югославия се падало по 1 жандармерист на 1570 души, то в Македония 1 жандармерист се падал на 102 жители, т.е. 15 пъти повече жандармерия е настанена в Македония.

Всъщност войската, жандармерията и контрачетите били в непрекъсната война с местното население и четите на ВМРО. На войската и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, местни предатели и ренегати, насилстяено мобилизирано местно население и членове на сръбските националистически организации.

Такива са “Ориуна” (“Организация югословенских националиста”), “СРНАО” (“Сръбска национална омладина”), “Ядранска стража”, “Народна Одбрана”, “Сокол”, “Бела рука”, и най-вече “Удружение против бугарских бандита”. Лично място в това “Удружение” заемали разни родоотстъпници, които са били членове на ВМРО, но са отстранени заради злоупотреба или вулгарни изстъпления и поради това са минали на служба при поробителите на своя народ. Между тях си Стоян Мишев, бабалък на президента на Република Македония Киро Глигоров, злоупотребил с организационни пари.

Той избягва в Белград и след 6 месеца се връща като шеф на “Удружение”. Убит от ВМРО. Други предатели са Михайло Каламатиевич, родом от Щип, избягал в 1941 г. в чужбина, Ване Арсов от с. Долани, Щипско, убит от ВМРО, Мито Соджукаро от с. Соколарци, Кочанско, убит от ВМРО, Илия Пандурски, роден в с. Дуботица, Пиринска Македония, убит от ВМРО, Сане Смилански от с. Долни, Щипско, убиец на бащата и брата на Ив. Михайлов. Сръбските власти поради отказа да им се подчинява, го заливат с бензин и изгарят.

Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имуществото на селяните. Под названието “екзекутива” или “одбор” жандармерията предпочитала да действа с потери, в които насилствено включвали местното население. Извеждали селяните на първа линия пред себе си, излагайки ги на сигурна смърт при сблъсък с четите на ВМРО. Когато при акции не са могли да се справят с дадена чета на ВМРО, жандармеристите сами убивали някои от селяните и ги представяли за убити от “комитаджиите”.

За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. Дислоцирани са навсякъде: в околийските и общниските центрове, в полските и планинските села, по протежение на цялата граница с България, по дължината на жп линии и шосета. Навсякъде са създавани жандармерийски станции, и повечето случаи настанявани в местните училища. Където нямало такива, местното население е било мобилизирано да работи ангария на строежите им.

По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове. Броят на жандармите в тези постове, в караулните и казармите зависел от големината на населеното място. Във всяко околийско селище е имало по един взвод от 20-35 души, докато в селата те са 10-20 души. На територията на Малешевската околия била изградена втората по големина в Югославия казарма с дължина 105 м, снабдена с най-модерни по това време оръжия.

От 1921 г. започва непрекъснато увеличаване на личния състав на жандармерията. От тогава до 1934 г. в документите се говори не само за взводове, но и за батальони и бригади.

Тези сили са били лесно подвижни и прехвърляни непрекъснато. Така например от едно известие на коменданта на 4-а чета, първи батальон на Втора жандармерийска бригада за Радовишка околия на 13 май 1921 г. се вижда, че поради поява на “бугарски комити” на местната жандармерия в с. Смиланци (състояща се от 4 души) се изпраща цяла бригада. Поради поява на трима комити с. Съчево (Струмишио), от които единият се самоубива, а вторият успял да се укрие, само за останалия един – Тома Филев, в преследването взема участие цялата жандармерия и войската в гр. Струмица, която изпраща напред всички жители на селото, начело с брата и роднините на комитата. От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерията, потерите, а от друга, малочислените чети на ВМРО.

В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията, Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем или нощем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинските власти, живеят и се хранят за сметка на населението. Те не само не пазят имота, живота и честта на местното население, но посягат на него – грабят, малтретират арестанти и затворници и направо убиват по свое усмотрение. Унищожена е всяка свобода на движението. По пътищата имало твърде много военни постове (т.нар. “станици”), които са всъщност цели крепости, заобиколени с мрежа от бодлива тел. За да се отиде донякъде, дори на нивата за работа, трябвало разрешение (“дозвола”), което се получават срещу подкуп.

Има доста публикации от чужденци, допуснати в Македония, които твърдят, че са в страна с обсадно положение. Такива са например впечатленията на спецалния дописник Геди от в. “Дейли експрес” от 16.III.1928 г., на Анри Поззи – “Войната се връща”, и др.

Жандармите фактически са по-големи и от самия жупан. За делата си не отговарят пред никого. Селяните биват събирани кой където е срещнат и отвеждани в потерята. Не им се позволява да отидат в къщи да си вземат хляб и дрехи и така скитали дни гладни и необлечени. Зимно време десетки измират от замръзване. В потерите селяните са невъоръжени и само с мотики вървят напред. Така тази “доброволна милиция” загива от умора, студ и глад.

Жандармерията граби на общо основание, арестува невинни хора и вземала откуп, за да ги освободи. В 1922 г. при атентат на жп линия Скопие-Белград при Лесковац загиват 11 жандарми, които се връщат в Сърбия, уволнени от служба в Македония. В джобовете на един само са намерени 75 000 динара в златни лири, а във всичките общо 500 000 динара в злато. Всичко това те успели да награбят от местното население.

Жандармерията е главният носител на терора. Нейният личен състав непрекъснато се увеличавал. През втората половина на януари 1923 г. за началник на Брегалнишки оиръг е назначен Добрица Маткович, една от най-мразените личности в поробена Македония. Той е бивш началник на УДБА в Белград. Първата му работа е да увеличи броя на жандармеристите. Създаден е още 1 конен полк с 4 ескадрона, 1 пехотен полк с 2 батальона, а съществуващия 47-и пехотен полк е подсилен с 2 батальона и едно картечно отделение.

Четите на ВМРО са в непрекъснат боен сблъсък с жандармерията. Сърбите дават голям брой жертви убити и ранени. В периода 1919-1934 г. са отбелязани 467 акции на четите на ВМРО, при които са убити 263 служебни правителствени лица, 185 са ранени и 268 цивилни лица са убити или ранени. От четите на ВМРО загиват, както следва: от Царевоселска оиолия – 8 души, от Кочанско – 7, Кратовско – 16, Велешко – 2, Струмишко – 7. В този период водачи на четите са Иван Янев, Владо Черноземски, Стойчо Кардулов, Траян Лакавишки, Атанас Калчев (тиквешки войвода), Гале Цингаров, Стефан Караджов, Панчо Михайлов, Ефрем поп Траянов, Христо Андонов (от с. Гърлище, Валандовско), Георги Въндев, Стоян Мандалов (от с. Стояново), Трифон Саев, Дончо Христов Ролев, Паргов и др. Имало и една чета на ВМРО, на Шабан Облешевски, съставена само от турци от Щипска, Кочанска и Радовишка околия.

На жандармерията било възложено да кръстосва в граничния пояс от Крива паланка до Струмица. С оглед спиране на колонизацията на Македония от сръбски и черногорски преселници, които заграбват най-плодоносните земи, четата на Иван Янев-Бърлю извършва набег над колонистите в с. Кадрифаково (Овче поле). За отмъщение великият жупан Добрица Маткович нарежда войска и жандармерия да навлизат в селата Брест, Ново село и Гарван (Лакавишко) на 3 март 1923 г. Изловени са десетки невинни селяни, жени и 12-13-годишни деца. От задържаните биват разстреляни 29 души. Наредени за разстрел са още 19 жители на селата. Тогава се намесват двама хърватски офицери, които е конете си застанали пред строените за разстрел и така ги спасяват. Друг вулгарен убиец е “големият” сръбски войвода Коста Пелянец, чиято банда избила 43 селяни от с. Фурка, Гевгелийско, между които жени и едно дете.

(Държавен архив в Белград, ф. Милан Стоядинович, знак 6/9, без сигнатура, л. 12.)

Сърбия е в шок. Както пише един сръбски вестник, нито едно длъжностно лице в Сърбия – от краля до пъдаря, не може да е сигурно за своя живот, ако попадне в списъка на ВМРО.

Кой е Животин (Жика) Лазич? 20 г. той е шеф на сръбската обществена безопасност, личен довереник на сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е човекът, който планира и провежда сръбската политика срещу населението от македонските българи в Македония и ръководи действията на полицията срещу дейността на ВМРО във Вардарска Македония. Освен срещу четите на ВМРО Лазич ръководи и направлява акциите срещу България, насочени към нейната дестабилизация.

Тези действия предизвикват широк обществен отзвук, тежки ноти и взаимни обвинения между България и Кралството на сърби, хървати и словенци (предшественик на Югославия).

Защо ли? Нали сме чужда държава и отделен народ… А ВМРО не е българска организация…

ВМРО е националнореволюционна организация на македонските българи.

Организацията е създадена през есента на 1919 г. от Т. Александров, П. Чаулев и ген. Ал. Протогеров. Ръководителите й са привърженици на идеята за присъединяване на Вардарска и Беломорска Македония към България, но поради нейното поражение в Първата световна война 1914 г.-1918 г. приемат идеята на ВМОРО за автономия на Македония. В организацията първоначално участват и привърженици на Я. Сандански (Серската група), но след това напускат нейните редове. ВМРО изпраща изложение по македонския въпрос до Парижката мирна конференция 1919 г.-1920 г. с настояване да бъдат приети и изслушани нейни представители. На дипломатическото представителство на Сърбо-хърватско-словенското кралство в София се внушава, че трябва да подобри положението на македонските българи в Македония. По примера на ВМОРО се възстановява четническият институт. Изградена е няколко хилядна четническа организация в Пиринския край, отчасти в Кюстендилско и Софийско. През февруари 1920 г. са изпратени в Македония няколко малки чети. Към края на същата година се появяват признаци за разцепление на македонското движение. Създадена е Македонска федеративна организация от арх. Н. Юруков, д-р Хр. Татарчев и д-р Ф. Атанасов. Тя обявява, че ще води борба за независима федеративна Македония, в управлението на която ще вземат участие всички населяващи я народности. Ръководството на организацията установява тесни връзки с БЗНС и правителството на Ал. Стамболийски. С помощта на българските власти се опитват да изтласкат ВМРО от Пиринско и Вардарска Македония. ВМРО предприема ответни удари. Убит е един от идеолозите на ВМОРО Г. Петров и министърът на вътрешните работи Ал. Димитров. Ръководството на ВМРО установява тесни връзки с Военния съюз и буржоазните опозиционни партии. Организацията не взема пряко участие в държавния преврат на 9 юни 1923 г., но отделни нейни четници участват в залавянето и убийството на министър-председател Ал. Стамболийски. ВМРО подкрепя сговористкото правителство при потушаването на Септемврийското въстание 1923 г. Поради запазване на Нишката спогодба със Сърбо-хърватско-словенското кралство и подписването на нови споразумения отношенията между ВМРО и сговористкото правителство в края на 1923 г. се изострят. Правителството на проф. Ал. Цанков извършва през март 1924 г. арести на много македонски дейци. В края на април 1924 г. ЦК на ВМРО подписва декларация, в която заявява, че ще се бори за създаване на единна, самостоятелна, независима Македония. Организацията започва преговори с Коминтерна и Съветския съюз, а на 6 май 1924 г. подписва във Виена с представители на Балканската комунистическа федерация манифест. Независимо, че след публикуване на Майския манифест Т. Александров и ген. Ал. Протогеров се отказват от подписите си, ръководството на ВМРО губи доверието на българското правителство. В организацията настъпва разрив. За това допринася и убийството през август 1924 г. на Т. Александров. Неговото място в ЦК заема Ив. Михайлов. Извършена е жестока разправа с противниците на Т. Александров в Горна Джумая (дн. Благоевград), Разложко, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), Петричко, София, Пловдив и Свиленград. Във ВМРО се обособяват две групи: на ген. Ал. Протогеров, подкрепен активно от Ал. Цанков, и на ген. Ив. Михайлов – от А. Ляпчев и ген. Ив. Вълков. През 1925 г. привържениците на Майския манифест създават Вътрешна македонска революционна организация (обединена) (ВМРО (об.)). Засиленото съперничество между двете групи нараства. По нареждане на Ив. Михайлов през 1928 г. е убит ген. Ал. Протогеров. След неговата смърт ВМРО фактически се разцепва на две отделни организации. Започва взаимно изтребление между двете организации, което продължава няколко години и отслабва тяхната роля като националнореволюционни организации. След държавния преврат на 19 май 1934 г. са забранени, както всички други политически, професионални и националнореволюционни организации в страната.

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Председател на “Български Юридически Комитет”

Още по темата:

• Даже в македонските извори „македонците“ наричат себе си българи и пишат на български език

• Как бе създадена македонската нация – Резолюция на КОМИНТЕРНА по Македонския въпрос и ВМРО (об.) от януари 1934 година

• Трагедията на таврийските българи – наследниците на Бесарабските българи преселили се в Русия през XVIII и XIX век

• Мотото на ВМРО „Свобода или смърть“ е написано на БЪЛГАРСКИ, а не на македонски „Слобода или смрт“ и доказва, че в Македония се е говорило на книжовен български език

• Сборникът на Братя Миладинови „БЪЛГАРСКИ народни песни“ е доказателството, че е нямало македонци в Македония през XIX век

• Македонците имат тракийски (пеонски) произход, а древните македони не са живели в дн. Северна Македония

• Лигвистиката на езика доказва, че северните македонци са българи, а не потомци на древните македони

• ВИДЕО: Солунската акция на ВМРО 1903г.

• Северномакедонският език и култура са български, а Александър Македонски разпространява елинска (гръцка) култура и език

• Турция дължи 20 млрд. компенсации за имотите на тракийските бежанци, каквито са 80% от населението в Бургаска област

• Днешните северни македонци са преки потомци на тракийското племе на пеоните и Куберовите българи.

• Днешните македонци нямат нищо общо с народа на Филип и Александър Велики, който в Древността е покорил Персийската империя

• МАКЕКОМЕДИЯ: „Македонецът“ Цар Самуил с бил на Беласица с Василий II „Българоубиец“ от Македонската династия в Константинопол